© Георги Кожухаров
Дияна Боева е учител по български език и литература, написала е и две книги. Тя е автор на "Дневник" - коментира проблемите в училищното образование. За края на учебната година публикуваме нейни ескизи, в които отново се докосваме до абсурдите в българското училище.
Наричам го "чичо Орлин", не е чичо, мой колега е от преди. Нямаше как да му стигнат парите в учителската професия и тръгна да обикаля моретата - стана моряк. В дома си в малко добруджанско крайморско село има предмети от цял свят. Иначе е завършил философия и психология в СУ "Св. Климент Охридски".
Селата на север не са точно на морето, за разлика от румънските от другата страна на границата. Така е устроен тукашният човек, знае, че там, където започва морето, хляб няма за него. Чичо Орлин си купи къща в едно подобно малко селце, на няколко километра от морето. Гледах схлупената керемидка с отделно голямо помещение и се чудех какво точно иска да прави. От края на просторния двор започва гората на селото. Това е впечатляващо.
Очите на моя колега по философия винаги горят.
Преди време се наложи да замине да работи в метрото в Лондон, за да осъществи мечтата си да живее на ръба на гората, и да оправи къщата си. В Лондон се срещаше с друг общ колега, който стана преводач в една европейка централа. Обикаляха наляво-надясно и мечтаеха да се върнат в малкото селце със семействата си, където и двамата имат дом. А порасналите им деца да им идват на гости.
Просторното помещение Орлин превърна в трапезария. Понеже е едър човек - там всичко е голямо и дървено: канапето, столовете, одърът, масата за билярд. Направи и пристройка към тавана в огромната стая, където има ниша с легла. Шкуреше и лакираше вратите втора употреба, после ги поставяше по местата им.
Последния път като се видяха с мъжа ми е дялкал камъни. Не го искали за възпитател, нито за учител, нито за пазач. Нещо не се е помолил достатъчно на местните деребеи, които владеят малкото работни места в околността. Обаждах се тук, обаждах се там - никой не иска да го приеме на среща дори.
И дялка камъни морякът - на километър от морето.
***
Т.е. само първата буква на името на майка на дете с аутизъм, което вече порасна. Жената трудно си намира място за учителка. Работи една година в малко село като възпитател в занималня. На другата година директорът я вика, й и казва:
- Искам да ми се обади началникът за твоето място.
- Кой началник? - отвръща Т.
- Големият - казва директорът.
Чуди се Т. какво да прави. Сеща се, че тогавашният началник на РУО е неин бивш колега. Моли го да й помогне.
Директорът я вика отново:
- Началникът ми се обади.
- И? - казва Т.
- Искам по-големият началник да ми се обади.
Оказва се, че чака да му се обади народен представител, за да я назначи пак като възпитател на село.
***
Моята история. По време на учителската стачка получих прищипване на нерв в кръста. Предполагам, че е от танците, на които ходех някога. Наложи ми се да посетя болницата, усетих, че скоро няма да мога да вървя. Пътьом минах да си взема последната заплата от старото училище и да оправя някакви документи.
Пулсиращата болка тръгваше към десния ми крак и гърба ми. Нервът учестяваше пулса ми. Най-ужасното беше, че вече чувствах болка в глезена, вероятно си въобразявах, но и в китките на ръцете.
Някой ме забеляза как вървя по улиците като пребито коте и на момента подаде сигнал до инспектората, че не съм в училището по време на стачка, както е по закон. Наложи се в изпитателен срок да пиша обяснение къде съм била, защото такова обяснение се изиска от моя директор. Инспекторите пристигнали в училище и искали да видят тетрадката, в която се отбелязва излизанията на всички ни. Не видели името ми. Там си беше, чинно записано, само дето не знаеха фамилията ми.
Към писменото си обяснение приложих рентгенова снимка. По погрешка на снимката се вижда копчето от жилетката ми, попаднало случайно в последния момент... срещу лъчите.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
