За решенията на Конституционния съд, правовата държава и правосъзнанието

Март 2016 г. – новите инспектори към ВСС встъпват в длъжност. Мандатът им отдавна свърши, но те продължават да заемат постовете си. Срокът за провеждане на избор на нов главен инспектор изтече на 9 февруари 2020 г., а за инспекторите - на 14 януари 2020 г.

© Георги Кожухаров

Март 2016 г. – новите инспектори към ВСС встъпват в длъжност. Мандатът им отдавна свърши, но те продължават да заемат постовете си. Срокът за провеждане на избор на нов главен инспектор изтече на 9 февруари 2020 г., а за инспекторите - на 14 януари 2020 г.



"Дневник" препубликува от юридическия портал lex.bg началото и финалното заключение на анализа на съдия Красимир Влахов. Целия текст четете тук.


Настоящата 2021 г. е юбилейна - както за действащата Конституция от 1991 г., така и за нейния "пазител" в лицето на Конституционния съд, сформиран на 3 октомври 1991 г. По традиция всеки юбилей е повод за равносметка, при която не само се отчитат постиженията, но и се открояват проблемите и предизвикателствата. По-долу ще става дума именно за такива.


В периода от създаването си Конституционният съд на Република България създаде богата тълкувателна практика в изпълнение на установеното в чл. 149, ал. 1, т. 1 от Основния закон правомощие да дава задължителни тълкувания на Конституцията (постановените тълкувателни решения са 81, като са налице и 3 висящи производства по постъпили тълкувателни искания).




Без да се спирам подробно на основните белези и значение на тълкувателната компетентност на съда, ще обърна внимание единствено, че тълкувателното решение има особеността след издаването му да се слива с тълкувания акт, т.е. да формира нормативно единство с него и по този начин тълкуваният (първичен) акт повече не може да се прилага по начин, който се различава от постановеното във връзка с него решение на Конституционния съд (Решение № 8 от 01.09.2005 г. по к.д.№ 7 от 2005 г.).


Така, ставайки част от корпуса на самата Конституция, тълкувателните решения всъщност са важен инструмент за осигуряване на върховенството на основния закон и превръщането му, съобразно терминологията на Решение № 10 от 6 октомври 1994 г. по к.д.№ 5 от 1994 г., в "живо, приложимо право". Тези постановки, разбира се, звучат чудесно и без съмнение са верни.


Прилагат ли се обаче в действителност задължителните "нормативни" или "абстрактни" тълкувания на Конституцията, които дава Конституционният съд? Ще разгледам накратко два примера от практиката, които правят утвърдителния отговор на въпроса съмнителен, а това трудно се вписва в представата за правова държава, каквато би следвало да е Република България според чл. 4, ал. 1 от Конституцията.


Първият се отнася до мандатността на установените в Конституцията висши държавни органи. По въпроса за конституционното значение на мандатността като принцип на конституирането и функционирането на държавните органи е постановено Решение № 13 от 15 декември 2010 г. по к.д.№ 12 от 2010 г., според което "мандатността е основен принцип на конституирането и функционирането на органи на публичната власт, което е съобразено с разделението на властите и правовата държава; конституционното понятие мандат е установен период от време, в който орган на публичната власт осъществява правомощия, предвидени в Конституцията или в закон".


В мотивите на решението е посочено, че за правния режим на мандата "същностното е едно единствено - предоставени, по установен ред от Конституцията или основан на нея закон, правомощия за определен срок". Очевидно е в този смисъл, че с изтичане на срока на овластяване властническите правомощия се прекратяват, без да е необходимо конституиращият орган да постановява изричен акт в този смисъл.


Постановките, поставени в основата на посоченото тълкувателно решение, са намерили отражение и в някои предходни решения на съда, постановени на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията при упражняване на контрол за конституционност на закони. Така с Решение № 4 от 21 април 2005 г. по к.д.№ 11 от 2004 г. е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 28, ал. 9, изр. 2 ЗСВ от 1994 г. (отм.), позволяваща председателите на върховните съдилища и главният прокурор да продължат да изпълняват длъжността си след изтичане на конституционно установения срок от седем години, до встъпване на новоназначените на техните места, като съдът е отчел установената от Конституцията продължителност на срока за назначаване на тримата ръководители на съдебната власт и отсъствието на конституционно предвидена възможност за продължаването му.


Това разбиране е препотвърдено в Решение № 1 от 7 март 2006 г. по к.д.№ 8 от 2005 г., с което са обявени за противоконституционни разпоредбите на чл. 5, ал. 2 от Закона за Конституционния съд и чл. 125а, ал. 8, изр. второ от Закона за съдебната власт от 1994 г. (отм.), предвиждащи възможност съответно конституционните съдии и административните ръководители в съдебната власт да изпълняват функциите си след изтичане на мандатите им до встъпване на техните приемници.


Ако може да се обобщи, принципът, който се извежда от проведеното задължително тълкуване на Основния закон, е, че установените в Конституцията мандати не могат да бъдат удължавани нито изрично - с акт на конституиращия орган, нито мълчаливо - с продължаване на фактическото изпълнение на функциите след изтичане на установения срок.


Обстоятелството, че по една или друга причина не е избран или назначен заместник, а същевременно липсва конституционно или законово основание за определяне на временно изпълняващ тези функции, по никакъв начин не може да обуслови извод за наличие на материална компетентност да се упражнява власт извън времевите параметри на овластяването (да не говорим, че пренесено на плоскостта на определени висши държавни длъжности, такова разбиране би могло при определени обстоятелства да отвори пътя към диктатура).


Освен това, когато изобщо това е допустимо (да приемем условно, че е, щом мандатът не е конституционен, а е установен в закон, макар че от гледна точка на принципа това няма никакво значение), изпълнението на властническите функции след изтичане на мандата до встъпване на нов титуляр произтича винаги от изрична законова разпоредба в този смисъл (вж. например чл. 23, ал. 6 от Закона за местното самоуправление и местната администрация, чл. 12, ал. 4 от Закона за Българската народна банка, чл. 109, ал. 4 от Закона за адвокатурата).


Като се има предвид изложеното, трудно може да се приеме за съвместим с основния закон установяващият се своеобразен "конституционен обичай" Народното събрание да "продължава" мълчаливо мандата на главния инспектор на Инспектората към Висшия съдебен съвет, отказвайки да изпълни задълженията си да избере нов титуляр на длъжността. Това вече се случи в периода 2013 г.- 2015 г., а сега се повтаря, тъй като мандатът на главния инспектор е изтекъл на 9 април 2020 г. При това проблемът засяга вече не само главния инспектор, но и членовете на Инспектората, чиито 4-годишни мандати са изтекли на 14 март 2020 г.


Според чл. 44, ал. 1 ЗСВ Народното събрание е длъжно да избере главен инспектор и инспектори не по-рано от 6 месеца и не по-късно от 2 месеца преди изтичане на техния мандат. В случая това означава, че за главния инспектор срокът за провеждане на такъв избор е изтекъл на 9 февруари 2020 г., а за инспекторите - на 14 януари 2020 г. Същевременно следва да се има предвид, че законът не предвижда прекъсване на функционирането на Инспектората - според чл. 47, ал. 1 ЗСВ главният инспектор и инспекторите встъпват в длъжност в деня на изтичане на мандата на лицата, на чието място са избрани. Тази непрекъсваемост е обезпечена именно от цитираната разпоредба на чл. 44, ал. 1 ЗСВ, изискваща парламентът да е попълнил състава на Инспектората своевременно преди изтичане мандатите на действащите негови членове.


Вече две поредни легислатури - 44 Народно събрание и 45 Народно събрание (независимо от краткия живот на второто), останаха пасивни при решаване на този въпрос, за значимостта на който е достатъчно да се посочи, че се отнася до законността на състава на конституционно установен държавен орган, чието функциониране е от важно значение за ефективността, отчетността и интегритета на съдебната власт. Едва ли оправданието следва да се търси в невъзможността да се сформира конституционното мнозинство от 2/3, което изискват ал. 2 и 3 на чл. 132а от Конституцията - как може отнапред да е известно, че такова мнозинство няма, след като не се обсъждат конкретни кандидати?


Държавата
С код 10Dnevnik получавате поне 10% отстъпка
Купете

Така или иначе, мълчаливото игнориране на факта, че в продължение на повече от година една отговорна държавна функция се изпълнява от лица с изчерпана компетентност, без да се положат каквито и да са усилия за избор на техни заместници, няма оправдание. А проведеното от Конституционния съд задължително тълкуване относно конституционната фигура на мандата се оказва лишено от каквото и да е значение - ако не изобщо, то със сигурност в разглеждания случай.


(...)


Като обобщение: само по себе си наличието на Конституция, чието съдържание отговаря на изискванията на съвременния конституционализъм, все още не прави държавата правова, а само я задължава да бъде такава. Което е отговорност на всички, натоварени с упражняването на публична власт. Впрочем, казал го е още Платон: "В истинско държавно управление управляющите не стоят над законите; напротив, те най-много им се подчиняват".


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK