Приключенията на един председател на секционна избирателна комисия

Край стадиона в Монтана, където започва голямото чакане.

© Авторът

Край стадиона в Монтана, където започва голямото чакане.



Текстът е от "Фейсбук". "Дневник" го публикува с позволението на автора. Заглавието е на редакцията


Трудно ми е да резюмирам впечатленията си от изборното денонощие, в което бях председател на СИК в малко село около Берковица. За мен всичко започна в пет сутринта, предадохме финалните бумаги в седем и нещо на следващата сутрин, което прави 26 часа будуване, а като добавим вземане на кола, закуска, чакане за хотелска стая и хигиенизиране, успях да склоня глава в 11, с което удрям 29 часа. Не ми се е случвало от студентските години.
Преди около час започнах да пиша впечатления, но те вече станаха 2 страници, а не съм стигнал до средата. Тук ще се опитам да бъда наистина кратък, а ако допиша останалите, може утре или вдругиден да пусна един по-подробен отчет.
Като секция-джудже с 40-на души по избирателен списък (няма да пиша точни бройки) бяхме с хартиено гласуване. Сутринта бяха дублирали членове на СИК от една партия, та звънях, докато не казаха да отпратим едно момиче, което го нямаше в списъка. Денят мина повече от спокойно и в дружелюбна атмосфера. Преброяването на бюлетините стана така, както трябва. Други членове от СИК искаха да броим по различен начин, както и някои други детайли, както не са по правилник, но го поискаха, защото винаги са правили така. Аз чинно четох от методическите указания и те слушаха.
Попълването на протокола се оказа изумително лесно, но нещата се пообъркаха, докато пренасях данните от черновата в беловата. Другите се заеха да опаковат документи, техника, канцеларски принадлежности. И започнаха да го правят хаотично. Съответно много се опитват да бързат, без да осъзнаят, че ако действат на по-бавни обороти, нещата ще станат далеч по-безпроблемно и качествено. Побеляха ми няколко косъма, защото и транспортът дойде и се започна с това "да ходим и пр.". Не че бяхме близко - селото ни беше на 40 километра от Берковица.
И същинското приключение започна...
Лашкане с бусчето, в което вече си от хората, които мъкнат чувалите и пликовете с протоколите. Чакането пред общината в Берковица, което обаче е нищо. След като предадохме каквото трябваше, поехме към Монтана. Знаехме, че трябва да се озовем в театъра, където да ни дадат номер и да започне голямото чакане, но... Изненада...
Оказахме се в средата на нищото в близост до стадиона в Монтана, където автобусите по-често идваха, отколкото си отиваха. Там трябваше да изчакаме нашия ред, за да ни закарат в театъра, където да започне голямото чакане за нашия ред.
Изкарахме около два часа там - мрак, една кафе машина на осветеното пространство до улицата, от близката кръчма бичи чалгия на макс... Не успях да подремна в автобуса, тъй като беше твърде малък и ми ставаше все по-лошо от липсата на въздух. Затова пък така можех да пообщувам с други членове на комисии. Повечето бяха тук просто заради заплащането, а най-често срещаната реплика беше, че това им е за последен път. Но така били казали и миналия път, че и по-миналия...
Изведнъж една жена изглежда получи паникатака, отдалечи се в посока към едни коли заедно с още някаква жена и взе да крещи, че иска да си види децата. Нищо повече. Няколко минути това. Опитваха се да я успокоят, дойде и полиция. Накрая беше окей. Припомням. В мрака. С близката кръчма. Близкия парк, чиито пръскачки работеха на пълна пара. И никакви химически тоалетни. Никакви, никакви, никакви.
Но доживяхме и ето, вече навлизаме в театъра. Изтеглихме заветния номер. Пред нас имаше 80-на номера, ако не се лъжа, но това няма значение. Чакането беше още три часа. Моите хора от комисията се метнаха на седалките в театъра - един диабетик и един куцащ човек, но и двамата пенсионери, че и големи пустиняци. Навън оформихме групичка на "Ти броиш". На масичка под открито небе, никак не беше зле.
Накрая сюблимният момент дойде, събраха ни десет секции и ни поведоха под строй към РИК. На влизане беше сумрак, а като излязохме, вече беше светло. Оставаше само да ни върнат обратно в Берковица, където за 15-на минути предадохме останалите неща.
Всъщност нищо не е толкова сложно. Въпросът е в постоянното чакане и потресаващата гледка на едни напълно капнали хора, на ръба на физическите си сили. И въпросът не е, че и ти си скапан, а че е трудно да си представиш как един човек на 70, 70 и нещо минава през това напрежение.
Вярвам, че този процес би могъл да бъде оптимизиран и бих се информирал как е в другите държави, включително и във Венецуела. Не вярвам, че е редно да третираш "пазителите на вота" по този начин.
В същото време това е едно безценно излизане от балона както за теб, така и за хората, с които се срещаш. Мисля, че участието в избирателни комисии може да разбие определени представи в малките населени места - все пак ДБ е градска коалиция и много ѝ куца диалогът в тази посока.
Не знам какво още да кажа. Това е поток на мисълта. Ако съм допуснал грешки, можете да го отразите в коментари и ще ги коригирам. Сега ще изпия една бира и ще си лягам.
P.S. Бяха ме направили председател, защото бях единственият член с висше образование,но щеше да бъде по-добре да съм обикновен член. Вероятно бих отишъл пак.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK