© Надежда Чипева
Оригиналът на Манифеста за провъзгласяване на независимостта.
По повод 113-ата годишнина от провъзгласяването на Независимостта "Дневник" препубликува текста от 22 септември 2017 г.
На този ден с камбанен звън и тържествени салюти на оръдията на хълма Царевец е прочетен от премиера Александър Малинов Манифестът за провъзгласяване на независимостта. Казано на научния език на специалистите, това означава отхвърляне на васалната зависимост на България от Османската империя, наложена по силата на решенията на Берлинския конгрес от 1878 г., и пълно възстановяване на българската държавност. За да бъде подчертана приемствеността с Второто българско царство, събитието се провежда в църквата "Св. 40 мъченици" във Велико Търново. Цар Фердинанд и правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов обявяват независимостта.
Сред тържествения звън на камбаните остават незабелязани страховете на цар и правителство от рисковия акт
Зад блясъка на онзи празник стоят невидимите дипломатически усилия, продължили месеци наред, и тревогата на цар и правителство какво ще последва откъм Високата порта и Великите сили. Показателно е колко много дипломатически комплименти съдържа Манифестът и неслучайно завършва с думите: "... и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ни акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят."
Обявяването на България за независимо царство, въпреки че до този момент тя стопански и вътрешнополитически се развива като независима, означава де факто нарушаване на Берлинския договор. Което при това ще бъде второто нарушаване на волята на Великите сили - след Съединението на Княжество България и Източна Румелия от 6 септември 1885 г. Което тогава довежда до нападението на Сърбия, поощрена от Русия, срещу България.
Събитието е предварително дипломатически подплатено
Разбира се, че България - княз Фердинанд и правителството, не е смеела да наруши еднолично Берлинския договор. Княз Фердинанд най-напред провежда във Виена разговори с австро-унгарския император Франц Йосиф да стане така, че първо Австро-Унгария да наруши клаузите на договора (а тя го е подписала!), като осъществи отдавнашното си желание да анексира Босна и Херцеговина. А след това да се провъзгласи българската независимост, така че евентуалният гняв на останалите Велики сили да не се струпа върху главата само на нещастна България. Коментарът на историците (акад. Георги Марков) е, че това е бил ловък ход на царя, който се оказва успешен.
От дистанцията на времето може да се направи по-безпристрастна оценка на
качествата на политиците, осъществили рискования акт
Правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов, външен министър ген. Стефан Паприков, военен министър ген. Данаил Николаев, дипломатически агент (посланик) в Турция Иван Гешов - всички образовани в университетите на Париж, Берлин, Петербург, са поели изключителна отговорност, без да я превърнат в авантюра.
© Изгубената България Правителството на Демократическата партия, оглавявано от Александър Малинов, което провъзгласява независимостта на България. От ляво на дясно: Андрей Ляпчев, министър на търговията и земеделието, ген. Данаил Николаев - на отбраната, Никола Мушанов - на просвещението, в центъра седнал премиерът Малинов (който е и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията), д-р Тодор Кръстев - на правосъдието, ген. Стефан Паприков - на външните работи, Иван Салабашев - на финансите, Михаил Такев - МВР.
Когато четат манифеста на Царевец, и царят, и премиерът си дават сметка каква съпротива ще срещне този дързък акт не само във Високата порта, но и от меродавните европейски сили. Ключът към успеха е намерен в противопоставянето между Австро-Унгария и Русия на Балканите, като провъзгласяването на независимостта е извършено в съчетание с действията на първата, а признаването - с подкрепата на втората. Тази майсторски осъществена дипломатическа комбинация е в съзвучие с геополитическата стратегия "да се държат две железа в огъня" и да бъдат употребявани според сложилите се обстоятелства". Така историците обяснява механизма, чрез който рискът се е оправдал.
Сега, след като са вече достъпни историческите документи, и особено автентичният архив на цар Фердинанд, който вече се намира в България, може да се види значението на неговите родови и лични връзки с монарсите на Европа, които той използва при трудните преговори за признаването на независимостта.
Следват тежки преговори за признаване на независимото Царство България
България е имала да плаща към оня момент годишен данък на Османската империя, който се натрупва. И Високата порта заедно с дружеството на Източните железници иска баснословната сума от 650 млн. златни френски франка, за да признае България за независимо царство. Александър Малинов гневно отвръща: "Дори и да можем да ги платим, българската независимост не може да се откупува."
Започват трудни преговори в Цариград. Логично било да ги води финансовият министър Салабашев, но царят преценява, че по-подходящ за такова изпитание е по-мекият и по-гъвкав Андрей Ляпчев, тогава министър на земеделието и търговията (бъдещ министър-председател, необидчив добряк, на когото приписват израза "со кротце, со благо и со малко кютек"), та се породила ревност и мърморене вътре в кабинета, но властният цар набързо го потушил.
© Национален военноисторически музей На хълма Царевец Манифестът е прочетен два пъти - от царя и от премиера Малинов (вляво от царя), вдясно е външният министър Стефан Паприков, до него с униформата - военният министър Данаил Николаев.
Австро-Унгария като велика сила успява да си уреди въпроса. България остава сама, а общественото мнение, опиянено от тържествената страна на събитието, отхвърля всякакви условия, назрява опасност от военен конфликт с Турция. Андрей Ляпчев обаче проявява учудващи дипломатически качества и след тежки преговори, които продължават 6 месеца, успява да сведе сумата от 650 милиона на 82 милиона златни франка.
По същото време Русия е още в ступор след тежкото си поражение от Япония и няма интерес от военен конфликт на Балканите, който ще я въвлече, без да е готова да воюва толкова скоро след катастрофата в Далечния изток. И предлага на Османската империя, която й дължи около 80 млн. златни франка, да й опрости дълга, а България да сключи изгоден заем от Русия при 4 процента лихва за същата сума.
Така най-трудният въпрос - финансовият, най-сетне е решен. На 6 април 1909 г. Андрей Ляпчев и външният министър на Османската империя Рифат паша подписват протокола за признаване на независимостта на България. Това става в присъствието на шестимата посланици на великите сили и Русия, които с дискретна почтителност поздравяват българския министър Ляпчев за умело водените преговори - те знаят да ценят такива умения. Оттогава България е суверенно царство и равноправен субект в международноправните отношения, а държавният глава от княз става цар.
Провъзгласяването на независимостта има грандиозен ефект
С признаването на независимостта България, която още от началото на XX век бележи бърз, учудващ света стопански растеж, вече има право на собствен митнически режим, може да сключва договори за съюзи и военни споразумения. Българските компетентни власти вече могат да съдят на наша територия чужди поданици. Дипломатическите ни агентства се повишават в ранг на суверенни легации и българските дипломати стават пълномощни министри, равноправни на другите, което означава, че вече няма да се редят на опашката на дипломатическия корпус.
Ускореното стопанско развитие е съчетано с изграждане и модернизиране на въоръжението на българската армия. Сред заглавията на вестниците от онова време все по-често се среща "България се готви за решаване на българския въпрос със собствени сили". Този евфемизъм означава "България се готви за война". На хоризонта се задават възторгът (Първата балканска война), покрусата (Втората балканска война) и опитът за ревизия на покрусата (Първата световна война), която слага точката на "българския въпрос".
Денят 22 септември се е празнувал до 9.ІХ.1944, след това е отменен и е възстановен през 1998.
Допълнение с днешна дата
На научна конференция в София през 2011 г. по повод 150-годишнината от рождението на цар Фердинанд (1861 - 1948) бе съобщен малко известният факт, че саркофагът на цар Фердинанд продължава да стои над земята в замъка "Кобург" в Германия, покрит с българския флаг, заради неговото последно желание - да бъде погребан в България. За разлика от Сърбия, която преди седем години прибра от Лондон тленните останки на последния крал Александър Караджорджевич, като посрещна саркофага с държавни почести на летището в присъствието на официални делегации от всички европейски държави, не само монархии, и влезе в международния новинарски обмен с почтителен коментар; и за разлика от Румъния, която наскоро устрои държавно погребение на кралица Ана (съпругата на крал Карол, която дори не е живяла в страната) и това също стана международна новина, та за разлика от съседите за българския политически "елит" не съществува проблемът с непогребания цар Фердинанд.
Най-дълго управлявалият владетел в кратката история на Третата българска държава, през чието управление България от изостанала османска провинция се превръща в европейска държава с изградена армия и културни институции, стои непогребан, защото не е изпълнено последното му желание да е в България. Надали има по-печален атестат за себеуважаващ се християнски народ. Народ (разбирай политическите му представители), който не зачита историята си, а я ползва за междупартийните си битки, не може да очаква да бъде зачитан от другите.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
