"Слабите" партии са шанс за жизнена демокрация в България

© Цветелина Белутова, Капитал

Миналогодишните антиправителствени протести и суперизборната 2021 г. прекроиха почти революционно партийно-политическия пейзаж в България. Знаковите промени обаче са само предпоставка, но не и подпечатана гаранция страната да стане по-нормално място за живеене.

Всъщност ние живяхме в необичайно дълга политическа година, която приключи с отстраняването по легален път на квазиавторитарния режим на Борисов и ГЕРБ. "Годината" започна условно през юли 2020 г., към края й Румен Радев беше преизбран заслужено за президент, а на финала й, още преди Коледа, има много добри изгледи за правителство на четворна коалиция. Ако стане факт, то ще представлява пъстра смесица от партии, числящи се поне формално към различни идеологически направления: либерали ("Продължаваме промяната"), леви (БСП), популисти ("Има такъв народ" ) и десни ("Демократична България").

България вече няма голяма партия като ГЕРБ, но и БСП и СДС преди нея, доминирали различни периоди през последните три десетилетия. Освен това в центъра на вниманието са политически формации, които имат нетрадиционни за българските политически нрави имена и генезис: така беше с "Има такъв народ", победила на вота на 11 юли, и сега с "Продължаваме промяната", спечелила изборите на 14 ноември.

Краткосрочните надежди са, че промяната ще продължи с озаптяване на корупцията,

налагане на принципите на правовата държава и модернизиране на България. На този етап никак не става ясно как новите и старите елити, "заклели" се в промяната, ще се борят с проблеми като бедността и нарастващото социално разслоение. В преговорите за създаване на четворна коалиция те пак са оставени настрана в името на по-спешни мерки като реформа на прокуратурата, спиране на теча на публичен ресурс към приятелски кръгове и гарантиране на събираемостта на данъците.

Оставянето на социалния въпрос във фризера и заместването му с палиативни решения от рода на постигане на леви цели с десни инструменти, както се изрази Кирил Петков, е резултат от липсата на прогресивна левица. БСП - социалистическата партия, завила към "левия консерватизъм", се срина до невиждано за нея електорално дъно. Малка утеха за върхушката и обезверения й електорат е почти сигурното й участие в новото правителство.

С малко под 270 000 души (10%) от гласувалите партията на Нинова вече е треторазреден политически играч. През март 2017 г. за нея гласуваха над 950 хил. души. Ако БСП не протегне отново ръка на хората на труда и онеправданите, а продължава да се умилква пред капитала и да се вре под знамената на националпопулистите, нищо чудно на следващите да се бори за минаване на 4-процентната бариера.

Поражението за ГЕРБ - партията хегемон от лятото на 2009 г. (в София - от 2005 г.), е не по-малко значимо.

В сравнение с 26 март 2017 г., когато триумфира с почти 1.150 млн. гласа, на 14 ноември тя получи едва 600 хил. гласа (23%) и се класира на второ място. Бившата партия-държава вече е със статут на средноголям политически играч. Същевременно ГЕРБ продължава да има влияние в обществото. То е резултат от захранваните през годините "обръчи от фирми" на приближени олигарси, пазено е от сервилността към Борисов на прокуратурата и е поддържано от доминацията на партията в местната власт, която все още се явява най-големият патрон, решаващ за хляба и поминъка в общините. Въпреки това ГЕРБ трябва да свикне с мисълта, че избирателите са я пратили в опозиция, при това поне в средносрочен план. Тя дори може да последва съдбата на НДСВ, ако Борисов не подаде своевременно оставка и продължава да я дърпа като воденичен камък към дъното.

Друга партия, която мъкне подобна фатална тежест върху себе си, е ДПС, която беше негласен политически съюзник на ГЕРБ през годините. Освен че си остава етнически капсулирана, тя затвърди славата си на "токсична", след като ръководството й избута на челно място в листите и на първия ред в парламента санкционирания по списъка "Магнитски" Делян Пеевски. Все пак трябва да се отчете, че благодарение на високата степен на мобилизация сред българските изселници в Турция партията се представи добре на третите за годината парламентарни избори. С 341 хил. гласа (13%) тя дори изпревари за първи път БСП, като надгради над резултата си отпреди четири години с 25 хил. гласа.

Далеч от представата за партия хегемон е и "Продължаваме промяната"

на "харвардските братя" Кирил и Асен. Тя не успя да повтори феномена НДСВ на бившия цар Симеон II и неговите юпита, помели двуполюсния модел на СДС и БСП през 2001 г. "Капиталът" на ПП от малко над 670 хил. гласа (26%) e резултат най-вече от преструктуриране на анти-ГЕРБ вота в рамките на т.нар. протестни партии, макар че анализаторите се фокусират върху новия стил на политика и позитивното излъчване на Кирил Петков и Асен Василев. ПП подобно на ГЕРБ може да бъде определена като средноголяма формация. На всичкото отгоре тя все още не е партия в истинския смисъл на думата. Разковничето за бъдещето й трябва да се търси в предстоящото партийно строителство.

Пред съдбовни дилеми е изправена "Има такъв народ". Тя можеше да стане партията на промяната след 11 юли с резултати, твърде сходни с тези на ПП от 14 ноември. Тогава ИТН взе почти 660 хил. гласа (24%), но на последните избори се провали, получавайки едва 250 000 гласа. Причините за неуспеха й са всеизвестни - торпилираната от самата нея отговорност да състави правителство на фона на сгъстилите се съмнения за задкулисни зависимости.

"Демократична България" на свой ред не можа да надскочи ръста си

въпреки много добрия си резултат от 11 юли. Основната причина затова е, че лидерите й, които изнесоха сериозна част от сблъсъка със системата "Борисов - Пеевски - Гешев", така и не разбраха, че промяната не означава само реформа на правосъдието и смяна на Гешев. "Възраждане" пък, влязла в парламента благодарение на рекордно ниската избирателна активност на 14 ноември (2.67 млн. души = 40%), няма потенциал дори за средноголяма дясно радикална партия от западноевропейски тип.

Безспорно сега в България няма нито голямо, нито по-малка, но силна партия. Слабите партии могат да бъдат сериозен проблем в една демокрация, квалифицирана през последното десетилетие в авторитетни международни оценки като "полуконсолидирана", "дефектна", "превзета" (държава). Но партийната слабост не е диагноза за обреченост. В цяла Европа е в ход напреднал процес на политическа секуларизация, при който членската маса на партиите се топи като сняг през пролетта, а лоялността на симпатизантите е по-нетрайна и от средната продължителност на браковете.

Да направим сравнение с Германия - еталон за политическа стабилност. След парламентарните избори на 3 октомври там възникна съотношение на силите, което доста наподобява картината в България. Управлявалите 16 години християндемократи се сринаха от 33% на 24%. Те губят усилено профила си на голяма, "народна" партия. Същият процес започна много по-рано при социалдемократите. Те все пак се представиха много по-добре, отколкото преди четири години, вземайки 26%. В парламента са и Зелените с почти 15%, либералите и дяснопопулистката "Алтернатива за Германия" - с резултати между 10 и 12%, както и влязлата на като на магия Левица. В близките дни ще се роди ново, невиждано досега федерално правителство, сформирано от социалдемократите, зелените и либералите. На пръв поглед то прилича на орел, рак и щука, ценностните различия между коалиционните партньори са много по-големи, отколкото между българските им аналози. Но компромисите вече са направени и в пост-Меркелова Германия на никого и през ум не му минава, че може да има предсрочни избори преди 2025 г.

Промените в партийно-политическия пейзаж в България

предвещават налагането за по-дълго време на италиански отношения

Страната е известна с краткосрочните си коалиционни правителства след Втората световна война. Случващото се у нас дори е закъснял процес на фона на тектоничните размествания на партийните актьори в другите бивши комунистически страни от Източна Европа. В тях все още има динозаври на прехода. Например като мутиралата от либерална към дясна партия ФИДЕС на автократа Виктор Орбан в Унгария. В същото време наследниците на бившите компартии, както и антикомунистическите формации от зората на демокрацията отдавна са извън голямата игра. Партийният пейзаж е пъстър, в него ту се издигат, ту залязват популистки партии, либерални формирования, както и екзотични политически актьори.

Насипният характер на политическия пейзаж в България може да бъде риск за успешна правителствена политика, но може и да я стимулира. Отсъствието на партия с Командир или Генерал начело, който управлява страната, е голям шанс за развитие на коалиционната култура, търсенето на работещи компромиси в управлението и диалогичност в политическия дискурс.

Важно е да се отбележи, че новите управляващи ще имат и два коректива, които могат да се намесят при необходимост. Първият е преизбраният на поста президент Радев. Политикът, станал символ на съпротивата срещу режима на Борисов с вдигнатия от него юмрук и призива "Мутри вън!", няма да се поколебае да се изправи срещу евентуални нови опити за превземане на държавата. Вторият коректив е гражданското общество. През лятото и есента на 2020 г. то излезе отново на историческата сцена и свърши работата на хилавата опозиция. Защо да не го прави и в годините на промяната, ако и когато се налага?