Македонският въпрос в контекста на политическите промени в България

От "Продължаваме промяната" предложиха алтернативен подход, характерен по-скоро за бизнес средите - да изместят фокуса от историческите спорове, като поканят експерти и представители на бизнеса за обсъждане на ползите от сътрудничество в икономическия сектор.

© Велко Ангелов

От "Продължаваме промяната" предложиха алтернативен подход, характерен по-скоро за бизнес средите - да изместят фокуса от историческите спорове, като поканят експерти и представители на бизнеса за обсъждане на ползите от сътрудничество в икономическия сектор.



Анализът е препубликуван от "Тоест".


Българо-македонските отношения в най-новата ни история се развиват в контекста на прехода от комунизъм към демокрация и геополитическото и културно преориентиране на Балканите към евро-атлантическото пространство. Още в началото на 90-те години България и Северна Македония (тогава Република Македония) обявяват курс на присъединяване към ЕС и НАТО като ключова част от стратегическите си програми. Така в тях се зараждат вътрешни процеси на европеизация, които постепенно трансформират различни аспекти от публичния им живот и двустранните отношения.


В международните отношения терминът "европеизация" описва разнородни, но свързани по същност промени. Част от тях обхващат формалните процеси на адаптация на местните политики, законодателство и правна рамка към тези на Европейския съюз, както и прилагането на установени европейски принципи на управление - от процедури за вземане на решения до цялостна плурализация на политическата система. Други пък засягат промените в идентичността на обществото, сблъсъка между национална и европейска идентичност, (ре)конструкцията на националните и европейските идентичностни маркери, както и честотата, с която властимащи и институции интегрират понятия като "Европейски съюз" и "европейски ценности" в политическата си риторика и установените обществени дискурси. В своята цялост вътрешните за България и Северна Македония процеси на европеизация оформят и междусъседските им отношения през последните три десетилетия.




В исторически план България първа в света признава независимостта на югозападната си съседка.


Това става през 1992 г. при правителството на Филип Димитров, което реабилитира българската политика по Македонския въпрос и ѝ дава нов тласък. В следващите години България продължава да демонстрира добронамереното си отношение. Най-отчетливи са случаите, когато страната ни предоставя на Северна Македония достъп до бургаското пристанище заради наложеното ѝ от Гърция търговско ембарго през 1994 г. и оказва военна помощ на македонското правителство при конфликта му с албанските сепаратисти през 2001 г.


Приятелството си обаче двете страни официализират с подписаната от тогавашните премиери Иван Костов и Любчо Георгиевски Съвместна декларация от 22 февруари 1999 г. Като пряк резултат от процеса на европеизация документът поставя фундамента на двустранните отношения, "изхождайки от стремежите на двете страни за интеграция в европейските и евро-атлантически структури". Подписан в два екземпляра - на "български език, съгласно Конституцията на Република България, и македонски език, съгласно Конституцията на Република Македония", договорът предлага исторически консенсус по отношение на наболелия езиков спор. Съвместната декларация е препотвърдена с общ меморандум от 22 януари 2008 г., а през 2017-та се превръща в основа на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество.


Идеята за сключване на широкомащабно двустранно споразумение, което да регулира отношенията между България и Северна Македония, е лансирана много преди 2017 г. До момента на подписването обаче българската политическа линия търпи изменение от безусловна подкрепа за присъединяването на Северна Македония към ЕС до обвързване на евентуално нейно членство с изпълнение на клаузите по договора. Периодът от подписването досега е маркиран от плавна трансформация на политическата риторика. Изначалната еуфория, която намира израз в наситената с оптимизъм двустранната комуникация, се запазва до средата на 2018 г., когато приключва и Българското председателство на Съвета на ЕС. Следва едногодишен период на затишие, в който политическата риторика придобива по-скоро неутрален характер.


Това обаче се променя към средата на 2019 г., а на 9 октомври същата година българското правителство одобрява и приема Рамкова позиция относно разширяването на ЕС. Ден по-късно тя е подкрепена с декларация от парламента, като и двата документа поставят конкретни изисквания към Северна Македония. Сред тях са отказ от идеята за македонско малцинство в България, препотвърждаване на езиковата формула от 1999 г. в нота до ООН, реабилитация на жертвите на югославския комунистически режим и постигане на ясни резултати в установената с Договора за приятелство историческа комисия. Анонсирането на червени линии, последователното втвърдяване на тона, провалените очаквания и българското вето върху преговорната рамка за присъединяване на Северна Македония довеждат до днешната криза в двустранните отношения.


В случая обаче корените на конфликта се крият не в политическите промени в двете страни, а в самия Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество. Защото неяснотата около основни клаузи, асиметричният характер на споразумението и оставените празни пространства за различно тълкуване породиха погрешни представи и очаквания у двете страни.


Най-проблематични се оказаха чл. 2 (2) и чл. 8 (2) от Договора за приятелство. Първият гласи, че двете страни ще си сътрудничат с цел "успешната подготовка на Република Македония за присъединяването ѝ към Европейския съюз и НАТО", като "българската страна ще споделя своя опит с цел да съдейства на Република Македония да изпълни необходимите критерии за членство в Европейския съюз". Член 8 (2) пък гарантира създаването на "Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси, за да допринесе за обективното, основаващо се на автентични и основани на доказателства исторически извори, научно тълкуване на историческите събития".


Тези формулировки ясно отразяват асиметричното отношение между Северна Македония като кандидат-членка и България като пълноправна членка на Европейския съюз. От тези властови позиции двете държави изграждат стратегията, целите и очакванията си спрямо споразумението. И докато България се стреми да предизвика решение на идентичностните спорове чрез създаването на историческа комисия, която "обективно" да отсъди в нейна полза, Северна Македония се уповава на клаузата, която на практика гарантира българската подкрепа за присъединяването ѝ към Съюза.


Тъй като нито едно от двете изисквания не се изпълнява според очакванията на другата страна, България и Северна Македония взаимно се обвиняват в нарушаване на договорните отношения. Двете страни всъщност подписват споразумение, на което придават различен смисъл и значение, тълкувайки понятия като "обективна интерпретация на историята", "европейски ценности и поведение" и "европеизация" по взаимно несъвместим начин. С други думи, Договорът за приятелство е плод не на общо съгласие, акумулирано в рамките на конструктивен преговорен процес, а на предварително конструирани несъвместими цели.


Какви обаче са изгледите за промяна на българската позиция в сегашната ситуация?


Политическите партии предвидливо избягваха темата за Северна Македония по време на кампанията и в предизборните си програми. Това, което знаем от преговорите за коалиционен кабинет, е, че поне две от формациите (БСП и ИТН) на този етап твърдо отказват да дадат зелена светлина за старт на преговорите за присъединяване на Северна Македония към ЕС.


От "Продължаваме промяната" изразиха сходна позиция и предложиха алтернативен подход, характерен по-скоро за бизнес средите - да изместят фокуса от историческите спорове, като поканят експерти и представители на бизнеса за обсъждане на ползите от сътрудничество в икономическия сектор. Независимо от това формацията около Кирил Петков и Асен Василев все пак обвърза подкрепата си с прилагането на Договора за приятелство. Единствено "Демократична България" ясно декларира, че никой не печели от факта, че Северна Македония остава извън ЕС, но и дясната коалиция не се ангажира с конкретни предложения за изменение на официалната политика.


С оглед на крехката политическа ситуация и необходимостта от сформиране на постоянно правителство, коалиционните партньори едва ли биха рискували промяна на курса по Македонския въпрос, около който има изграден широк обществен консенсус. Подобен ход не само ще предизвика атаки от опозицията, а допълнително ще делегитимира новата власт след рекордно ниската избирателна активност на последните избори.


Паралелно с това президентът Румен Радев открито заговори за запазване на културно-историческото наследство на България в спора със Северна Македония пред президентите на Германия и Франция - Франк-Валтер Щайнмайер и Еманюел Макрон. По време на консултациите за съставяне на правителство Радев прикани и лидерите на "Продължаваме промяната" да изложат позициите си "по отношение на разширяването на ЕС, отстояването на правата на българските граждани, на нашата национална идентичност, история и култура". Така Радев индиректно призова най-голямата парламентарна формация да подходи внимателно към тема, която носи със себе си висок заряд и постоянен риск от ескалация. Съобразно така оформилия се вътрешнополитически контекст, сериозният външнополитически натиск от ЕС и САЩ за бързо разрешаване на спора почти сигурно ще се окаже безплоден.


Достатъчно ли е обаче новата управленска коалиция да продължи да възпроизвежда политиката на старата власт, за да защити българските интереси? Както вече стана ясно, настоящата безизходица произлиза от неясните формулировки в Договора за приятелство и недалновидната и твърде повърхностна политика на предишното управление по отношение на Македонския въпрос, което постави България в състояние на международна изолация и под нарастващ външен натиск.


Македонската дипломация много по-рано прозря, че спорът ще се пренесе на европейско ниво, защото протакането му не кореспондира с геополитическите интереси и политиката по разширяване на ЕС. Дипломацията на югозападната ни съседка умело се възползва от ситуацията и успя да убеди западните лидери и институции в правдивостта на позициите си по отношение на спора с България, докато страната ни проспа четири години в опитите си да изключи ЕС от уравнението за намиране на решение.


Всичко това породи неразбиране у политическите ни партньори и у интелектуалци, историци и медии на Запад защо България блокира процеса на присъединяване на Северна Македония, каква в действителност е нейната позиция и каква е истинската същност на конфликта. Западните политически лидери, медии и историци често принизяват българската позиция до елементарен национализъм, езиков спор, извиване на ръце и архаизъм. Така представена, България си създава международен образ на държава с антиевропейско поведение, която блокира легитимните въжделения на един народ да се превърне в част от европейското семейство.


Въпреки това новото правителство все още може да подобри българските позиции,


като промени досегашния подход, усъвършенства аргументацията си и приложи целенасочена дипломация за изясняване на моралния корен на конфликта. Нужно е да се промени самият разказ и да се наблегне на отговорността към миналото и паметта като всеобща ценност, която да бъде разпозната от Европейския съюз. По този начин България ще превърне изискванията си към Северна Македония от чисто "български" в "универсални" и от "държавни" в "човешки".


Нека вземем следния пример: ако Гоце Делчев се е самоопределял, живял и загинал като българин, не е ли фалшифицирането на неговите искрени мечти, воля и мисъл морално престъпление най-вече спрямо човека Делчев, а чак след това спрямо държавата България? В този смисъл може ли да допуснем, че всеки човек или държава има право да преиначи смисъла на нашите собствени идеи, дела, мисли и съществуване за собствена изгода зад маската на "обективна историческа интерпретация"? И нима всяка несправедливост към паметта на отделния човек не се отнася към паметта на всеки от нас? Това е моралната, дълбока, общочовешка същност на конфликта, по която Европейският съюз трябва да вземе отношение. Спор, в чийто център стои човекът, а не държавата; несправедливостта, а не национализмът; моралът, а не интересите.


От този ъгъл българската дипломация може да превърне страната от пасивен абсорбатор на европейски ценности и разпореждания в активен партньор, който ги създава и оформя, в пълноправен член с визия за същността на Европейския съюз, който поставя въпроса за мястото на морала, паметта и отговорността към миналото като общочовешки ценности в модерна Европа. Докато ЕС отхвърля национализма като принцип, трудно ще се отрече от общочовешкото, защото самият той е изграден върху универсални ценности. Така пред България ще се отворят нови възможности за аргументация и включване в една рамка на общочовешки ценности вече залегнали в официалния български дискурс теми като кражба на история, език на омразата, правата на северномакедонските граждани с българско самосъзнание и реабилитацията на жертвите на югославския комунистически режим.


Накратко: ако България съумее да конструира спора като универсален, много по-лесно ще трансформира националистическия си образ и ще спечели доверието на европейските лидери и институции. На този етап обаче българският международен образ по отношение на Македонския въпрос остава твърде спорен. А доколко това ще се промени, зависи от волята и умението на новото правителство да води една по-амбициозна външна политика.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK