Не пропиляваме ли и тази възможност

Инициативата на премиера Кирил Петков да отиде в Скопие на среща със своя македонски колега Димитър Ковачевски е похвална.

© Правителствена информационна пресслужба

Инициативата на премиера Кирил Петков да отиде в Скопие на среща със своя македонски колега Димитър Ковачевски е похвална.



Анализът е препубликуван от "Свободна Европа".


На 15 януари се навършиха цели три десетилетия, откакто България призна независимостта на Македония през 1992 г. Затова и датата е повод за равносметка. Какво постигнахме в двустранен план? Къде и в какво успяхме, къде се провалихме?


За съжаление равносметката не буди особено положителни мисли. Както се изказа един мой колега, човек с дълбоки познания за съвременна Македония, от ден за празнуване 15 януари се превърна в ден за размисъл.




На първо място България не успя да изгради кой знае какви инфраструктурни връзки със своята съседка. Достатъчно е човек да мине един път през граничния пункт Гюешево/Деве баир, за да се увери в какво плачевно състояние се намира т.нар. Транспортен коридор 8. Същият, който уж строим още от 90-те години. Не може да става сравнение с пътя към Солун, столицата на гръцка Македония и в исторически план на цялата област, позната под това име. За жп линия, свързваща Скопие и София, пък може само да мечтаем.


В областта на търговския обмен и инвестициите ситуацията е сякаш по-добра. България е значим пазар за македонския износ например. Самата тя е изнесла стоки на стойност близо 900 млн. лв. на македонския пазар (доста повече отколкото в една Русия например). Но за разлика от Сърбия и Гърция България не попада сред Топ 5 на търговските партньори на Северна Македония.


По данни от 2019 г. България е в шестицата водещи инвеститори в югозападната съседка. Има и македонски инвестиции у нас - например болница "Токуда", собственост на скандалния бизнесмен Орце Камчев, който в един момент беше и почетен консул на България в Скопие. Но и в икономическата сфера потенциалът е много по-голям. За съжаление май си остава единствено потенциал.


България си остава чужда страна


Какво да кажем за културата и обществото? Зад Осогово дълги години най-успешният български износен продукт бяха звукозаписната компания "Пайнер" и нейната "ТВ Планета", но и те, общо взето, дишаха праха на сръбските турбофолк изпълнители и телевизионни канали.


Няма какво да се лъжем, югославското наследство предопределя интересите и предпочитанията на македонските потребители на популярна култура. България си остава чужда страна за разлика, да речем, от Босна или Черна гора, които попадат в рубриката "наше".


Има пробиви във високата култура. Смея да твърдя например, че хора като писателя Георги Господинов или театралният режисьор Явор Гърдев са направили повече за популяризацията на България сред интелигенцията край Вардар от всичките български дипломати и политици, взети накуп. Но това пак е недостатъчно. А още по-жалко е, че са редки и обратните примери: македонски автори и творци да са спечелили симпатиите на българската публика. Най-много Влатко Стефановски или може би покойният Тоше Проески (вече позабравен у нас).


Кой е виновен


Може да разискваме и спорим дълго кой е виновен за това състояние на нещата. Едно е сигурно обаче. Българското вето, непозволяващо Северна Македония да започне присъединителни преговори с ЕС, по никакъв начин не помага за изграждането на по-тесни връзки. Напротив, то нанася трайни щети.


Северна Македония се оказа едва ли не най-заклетият враг на България. България - отколешен лют душманин на македонския народ. Ветото окрили най-радикалните говорители по темата, които окупираха телевизионните студиа и социалните мрежи.


Над 80% от българските граждани подкрепят твърдата позиция и се прехласват по идеи като вписването на българите в конституцията на Република Северна Македония. Без да съзнават как по този начин на практика се признава, че българи и македонци са две отделни етнически общности - в съвременен и в исторически план. С други думи, в най-добрия случай София я очаква някаква пирова победа.


Какво следва


В този смисъл инициативата на премиера Кирил Петков да отиде в Скопие на среща със своя македонски колега Димитър Ковачевски е похвална. Призивът за отместване на вниманието от споровете за миналото към въпросите на настоящето: инфраструктурна свързаност, икономическа интеграция, трансгранични проекти с измеримо въздействие върху живота на обикновените граждани, е съвсем на място. Това е реалният дневен ред на българското и на македонското общество, колкото и "патриотите" от двете страни на границата да твърдят нещо различно.


Проблемът е, че Петков може да се окаже твърде слаб да изнесе тази битка в София. На Консултативния съвет за национална сигурност при президента Румен Радев излезе наяве твърдата съпротива спрямо каквато и да е промяна на официалната позиция за Северна Македония, камо ли отмяна на ветото.


Доводи, че Северна Македония ще преговаря с ЕС поне още едно десетилетие и, ако реши, България ще може да я спре във всеки бъдещ момент, не впечатляват българския политически елит. "Продължаваме промяната" и "Демократична България", които са най-критично настроени към блокадата, не смеят да нададат глас, за да не би да изгубят поддръжници.


Положението не е много обещаващо и в Скопие. Добър-лош, вече бившият министър-председател Зоран Заев беше мотивиран и работеше за намиране на компромис с България. Пое и немалко рискове. За съжаление флиртът със София не му донесе кой знае какво.


Неговият наследник Димитър Ковачевски може и да е прагматик и да откликне на инициативата на Петков, но на преден план в Социалдемократическия съюз на Македония излезе старата партийна номенклатура и хората на бившия президент и премиер Бранко Цървенковски, които не са радетели за градене на мостове към София. Няма и защо да са, при положение че ветото остава в сила. Уволнението на Владо Бучковски, специален пратеник за преговорите с България, е лош знак.


Налице е реална опасност Петков да удари на камък в Северна Македония. Това ще засили и натиска върху него в София да не прави никакви отстъпки. Нищо чудно премиерът накрая да стигне до заключението, че отношенията със Скопие не са някакъв приоритет и не си струва да пилее политически капитал там. И съответно след тридесет години отново да се питаме не пропиляхме ли и тази възможност.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK