Как беше създадена "Мемориал" – в памет на жертвите на сталинизма

През август 1987 г. в Москва се създаде инициативна група, наречена "За увековечаване на паметта на жертвите от репресиите".

© Николай Дойчинов

През август 1987 г. в Москва се създаде инициативна група, наречена "За увековечаване на паметта на жертвите от репресиите".



По повод неотдавнашната забрана на дейността на правозащитната неправителствена организация "Мемориал" в Русия "Дневник" публикува спомена за неговото създаване в края на 80-те години на миналия век на Христо Георгиев. Той е работил във Външното министерство, заемал е постове в Москва, Брюксел и Никозия, последно е бил главен секретар на Националната комисия на България за ЮНЕСКО. Отскоро е пенсионер. Текстът му е откъс от непубликувана книга, написана през 1990 г. и отразяваща впечатленията му от събитията през 1984-1989 г. в СССР, където е бил аташе в културния отдел на българското посолство. Заглавието е на "Дневник", оригиналното е "Мемориал" - създаването".


"Мемориал" беше първата лястовичка на гражданското общество в Съветския съюз. Погледът й беше обърнат назад - тя искаше справедливост, търсеше истината, осъждаше миналото, заклеймяваше сталинизма, предлагаше връщането на паметта и доброто име на невинно репресираните. По това време - края на 80-те години - в СССР рядко се използваше термина тоталитаризъм. Определението беше друго - сталинизъм, сталинщина. Протестът срещу сталинизма беше в много случаи емоционален - това беше и жажда за историческата истина, и незатихналата болка в сърцата на репресираните и семействата на загиналите, и недоволството от запазилото се до онзи момент сталинско наследство, чиято главна черта като че ли беше подтискането и унижаването на отделния човек на всяко равнище - битово, културно, политическо.


Хронологията на появяването на "Мемориал" беше следната:




През август 1987 г. се създаде инициативна група, наречена "За увековечаване на паметта на жертвите от репресиите". В нея влизаха млади московски интелигенти, главно от средата на научно-техническата интелигенция. Първоначално групата издигна идеята за създаване на мемориал на жертвите и политически репресираните през периода 1918-1953 г. Но съвсем скоро така определените рамки на терора отпадат от само себе си, тъй като младите основатели на "Мемориал" решават, че това е кощунство. Заменят ги с общия знаменател "сталинизъм".


През късната есен на 1987 г. ентусиастите от "Мемориал" се появиха на стария Арбат, улицата вече беше зимна и милиционерите някак унило събраха шепата протестиращи хора и ги поведоха към близкия участък. Отстрани групичката изглеждаше мирна, умислено, сиво-черна, със смешни ушанки. Мемориалци бяха арестувани още веднъж, идеята вече потъваше, необходима беше помощ, протягане на ръка, разпознаване на новия кълн сред пожълтялата нива.


Помощта дойде от творческата интелигенция.


Първи откликна новият главен режисьор на театър "Ермолова" Фокин -


новоизгряваща звезда на театралния хоризонт. Дълги години той беше в сянката на Галина Волчек в "Современник". Фокин без колебание разреши на активистите на "Мемориал" да събират подписи във фоайето на театъра преди спектаклите. В "Литературная газета" разсеяният Щекочихин пусна малка бележка, после Окуджава, с високомерната си суховатост, подписа съставеното от инициативната група писмо до Горбачов, а след Окуджава, през февруари 1988 г. под писмото вече стояха 108 подписа на видни съветски културни, научни и обществени дейци. Общественото мнение вече беше спечелено за идеята.


Призракът на Сталин
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Пролетта в Москва даде нови възможности за контакт с хората. Центърът на агитация се премести от Арбат - улицата вече беше станала туристическа атракция - на Пушкинския площад. После се състоя първият митинг - може би поради страх или предпазливост, той се проведе твърде далеч от центъра - пред Двореца на спорта "Динамо". На него бяха и двамата делегати на известната 19-та конференция на КПСС - режисьорът Елем Климов и историкът Юрий Афанасиев. И двамата бяха смутени. Взеха листовете със събрани подписи от мемориалци - оказа се, че те са повече от 45 хиляди.


19-та партийна конференция подкрепи предложението за създаване на Мемориала.


Постигнали целта си мемориалци се изплашиха - имаше опасност идеята им да бъде отнета, да стане държавна, да се вкамени в някой черномраморен паметник. Целта на активистите беше жив Мемориал, жива памет - с библиотека, архив, кинозала, с паметник като пулсиращо сърце. Все пак ми се струваше, че мемориалът, какъвто и да бъде той, е само външната обвивка на разбиранията на хора, които се приютяваха под бъдещата му сянка. Мемориал беше политика, беше опозиция - тогава тази дума изобщо не се употребяваше, не можеше да бъде употребена. Въпреки обявената гласност, въпреки улесненията, които "Мемориал" беше получил от властта, пътят му беше ясно начертан - политическа борба, борба за промяна, за влияние, за власт. Ясно беше и друго - интелигентския характер на "Мемориал" изключваше наличието на по-широка социална база и автоматически му определяше място по фланговете на надигащата се политическа вълна.


По-нататък развитието на "Мемориал" беше закономерно. През август 1988 г. в Москва се създаде обществен съвет на организацията. В него влязоха Алес Адамович, Юрий Афанасиев, Григорий Бакланов, Васил Биков, Евгени Евтушенко, Борис Елцин, Юрий Карякин,


Дмитрий Лихачов, Виталий Коротич, Рой Медведев, Булат Окуджава, Анатолий Рибаков, Андрей Сахаров,


Михаил Улянов, Михаил Шатров, а през ноември в Дома на културата на електроламповия завод, "Мемориал" организира първата си голяма проява "Седмицата на съвестта". За нея вестниците и телевизията отделиха малко място, въпреки че не я премълчаха, но казаното и показаното не можеше да предаде огромното, унищожаващо въздействие на всичко, което беше изложено и направено там.


Сталин (меки корици)
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Самият Дом на културата, а на руски тези странни постройки от 30-те години се наричат дворци, се намираше в краен, кален, работнически район. Сградата беше в типично сталински стил и около нея се виеше дълга опашка. Мълчаливо и съсредоточено чакаха реда си възрастни хора и съвсем млади момчета и момичета. Цели гимназиални класове бяха дошли заедно, сигурно без указания на училищните ръководства. Опашката влизаше в дома през сложната система от диагонално отворени врати - това в Москва се прави като противодействие на студа - и първото впечатление, което спираше влезлия беше тъмночервената тухлена карта на СССР. На нея с бял тебешир бяха нанесени концлагерите от сталиново време. Многочислените бели знаменца и имена като че ли олицетворяваха бялата забрава на времето. Под картата беше поставен меден съд, пълен догоре с банкноти. Минаващите слагаха с уважение своя дар за построяването на Мемориала.


Вляво от тъмночервената карта се намираше малка стаичка. Не зная за какво е била използвана по-рано, но сега оскъдната й площ и пространство беше изпълнена чак до тавана със знаците и посланията на онова време.


По стените бяха залепени списъци. Списъци на репресирани,


списъци на Централния комитет, избран на 17-я конгрес на болшевишката партия и почти изцяло унищожен, списъци на ръководството на НКВД и следователите в същото ведомство, наградени с държавни отличия и ордени, списъци на тъй наречените "особие тройки" или "тройки особого совещания", които са вземали решенията за смъртните присъди по онова време, присъди бързи и окончателни, често гласувани и произнасяни по представени списъци. От листовете и датите на смъртта личеше, че онези, чиито ръце са били предназначени да стягат въжето около невинните си другари, на свой ред са се озовавали на тяхното място - палачът се е превръщал в жертва, жертвите са изчезвали в бездънната сталинска пропаст, кръговратът се е повтарял, повтарял се е твърде бързо, много по-бързо от естествения годишен ритъм на природата и бясно въртящото се колело е поглъщало всичко - кръв, хора, идеи, идеал...


В стаята със списъците работеха млади приветливи момичета. Те се усмихваха учтиво на всеки, който се приближеше до масата им, даваха всякаква информация за "Мемориал", най-накрая протягаха ръка с няколко анкетни карти. Ако в рода ви има репресирани, поясняваха те, попълнете, нищо не трябва да изчезне, да се забрави.


На втория етаж застанахме пред Стената на паметта. Цветът й беше жълт, определяше го патината на документите, окачени по червения и полукръг. На пръв поглед те сякаш бяха разпръснати безредно, забодени с карфици върху платното, мрачни ластовици, заспали в залата пред киносалона. Безредието, обаче, беше само привидно. Многобройните фотографии на отдавна изчезнали хора, цели семейства, цели родове, кратките биографични справки за тях, напечатани на машина или изписани на ръка, свидетелствата за смъртта на репресираните - обидно жестоки и кратки, издадени от районен военкомат или друга равнодушна институция - всичко това представляваше една система, а още по-точно - картината на една система, пред която стояхме като вкаменени.


За първи път виждахме печално известните съобщения за смъртта на репресираните,


голяма част от тях бяха издадени далеч по-късно - след 1956г., имаше и такива, които носеха изходящ номер на нашите дни и взирайки се в тези малки хартийки, ние се учудвахме на закъснялата точност на датите на смъртта. Горе-долу по същото време прочетохме, че те са били нанасяни произволно, често пъти са били пренасяни в годините на Великата Отечествена война, тъй че да се създаде впечатление за нещо обикновено - през този период милиони са загивали на фронта в сраженията с хитлеровите войски. Представяхме си мислите на роднините и близките на репресираните - по-късната дата е създавала хипотетични ситуации за среща, за избавление. Истината, разбира се, е била друга.


На отделен стенд бяха поставени документи и фотографии на работници от Електроламповия завод. Техният брой подсказваше, че първата голяма проява на "Мемориал" не случайно е намерила подслон именно тук, в културния дом на този завод. Забелязахме и друго съвпадение - репресираният тогава, през 1937г., директор на Електроламповия завод се казваше Вейнштейн, сега, през 1988г., неговият син Александър, директор на същия завод, стана инициатор на изложбата от проекти за Мемориала след публикацията си в един от юлските броене на "Огоньок" през 1988 г.


А самата изложба беше може би най-непрофесионалната и най-искрената, на която бяхме присъствали. В нея нямаше проекти, а имаше идеи. Някои даже не бяха направени във вид на макет или чертеж, а просто бяха описани на лист от ученическа тетрадка. Листовете бяха залепени на стената и по-интересните предложения в тях бяха очертани с червен флумастер... Нека изредим някои от тези предложения:


Мемориалът трябваше да представлява огромен необработен камък, поставен в Александровската градина под Кремъл;


паметник на жертвите на репресиите да стане възстановения храм на Христа Спасителя; за място на паметника да бъде определена градинката срещу прочутия дом на крайбрежната улица, описан от Юрий Трифонов. Имаше вариант Мемориалът да бъде издигнат на Манежния площад или пък Спаската кула да бъде използвана за музей на документите и материалите на репресираните. В едно от писмата надничаше тъжния образ на фонтан на сълзите, фонтанът трябваше да представлява огромна, черна кръгла чаша, от дъното, на която, сякаш изпод земята, щяха да ни гледат лица, лицата на репресираните.


Вървяхме по-нататък. Някак си притулен в един от ъглите, видяхме скулптурен силует. Да, това беше прочутата композиция на Вера Мухина "Работник и колхозничка" и в същото време не беше тя. В обясненията отстрани пишеше, че "Работник и колхозничка" изразява идеалите и стремежите на поколението съветски хора от 30-те години. Реалността, обаче, която искаше да подскаже авторът на проекта а ла Мухина, беше съвсем друга. Ръцете на работника и работничката бяха отсечени до лактите, бяха поставени на постамент на три нива - тези нива символизираха трите вълни на репресиите - в 30-те, 40-те и 50-те години, чукът на работника се беше превърнал в острие на меч, от острието струеше кървав поток, а сърпът на колхозничката беше пречупен и едната му част стърчеше забодена в кървавата локва.


Хитлер и Сталин - тираните и Втората световна война
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Друго предложение доказваше защо Поклонная гора трябва да стане паметник на репресираните. Логиката беше следната: постепенно ставало ясно, че ако не съществувал сталинизмът, нямало да има и война.


Хитлер и Сталин направили в СССР кървав пир,


а след 1945 г. много от героите на Великата Отечествена война загинали в сталинските лагери и затвори.. Затова авторът на проекта слагаше знак за равенство между монумента на падналите във Великата Отечествена война и мемориала на сталинските жертви. Паметникът трябваше да бъде общ - всички бяха сталински жертви, трябваше да представлява огромно бронзово, ябълково дърво, чийто мощен ствол трябваше да бъде покрит със шрапнели и гилзи и с отпечатъци от дланите на ветераните от войната и на оцелелите жители на лагерния архипелаг. Сухите клони на ябълковото дърво, направени от позлатен бронз, биха били символ на загиналите, а до тях - като знак за възраждане - биха били поставени бели титанови цветя с разсипани рубинови звезди, като знаци на пролетта на 1945 г. и пролетта на 1985 г.


Над един от проектите падаше сянката на върнатата литература. Авторът направо обясняваше, че идеята му била подсказана от "Котлована" на Андрей Платонов. Котлованът, пишеше авторът, ще бъде антипаметник, ще символизира съдбата на всички репресирани по професионален признак, в това число и съдбата на духовенството, но ще обхваща сталинските беззакония и в регионален разрез. В котлована ще намери място и изгнанието на цели народи. На вътрешните кръгове ще бъдат издълбани цитати от Сталин, Каганович, Горки. Котлованът фактически ще представлява спускане в ада на репресиите и по пътя към дъното му посетителят ще премине през всички техни кръгове.


Позволихме си да разкажем малко по-обширно за Седмицата на съвестта, не само защото тя ни впечатли и всичко остана дълбоко в съзнанието ни. Просто на нея бяха показани онези атрибути на сталинските репресии, за чието съществуване като че ли не всички се досещаха. А учредителната конференция се състоя в Дома на културата на Московския авиационен институт - една от базите на "Мемориал" - в мъгливите януарски събота и неделя на 1989 г. Домът на културата беше закътан в една свивка на Ленинградското шосе и рано сутринта, около близката станция на метрото, се лутаха не малко хора и търсеха сродни души, за да тръгнат заедно в предполагаемата посока. В крайна сметка мястото на дома се изясняваше и в неговото огромно фоайе ходеха, разговаряха, усмихваха се, купуваха първия брой на вестник "Мемориал", уточняваха нещо или просто пушеха Евгений Евтушенко и Андрей Вознесенски, Андрей Сахаров, току-що завърнал се от заточение в Горки, и съпругата му Елена Бонер, останалите членове на обществения съвет.


Тук бяха и децата на репресираните от 1937-38 г.


За конференцията организаторите бяха поканили и Александър Солженицин,


който беше отговорил учтиво от далечния Вермонт "Благодаря за честта да бъда избран от вас. На паметта на падналите през 1918-1956 г. аз вече посветих "Архипелаг Гулаг", за което бях награден с обвинението за измяна на Родината. Невъзможно е да се престъпи през това.". Поканен беше и Михаил Горбачов, но Михаил Шатров напълно сериозно обясни, че Горбачов не се намира в Москва.


Тайните на Втората световна война. Сталин, нацистите и западът
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

"Мемориал" беше една от първите организации, която израстваше отдолу нагоре и около чиято идея делегатите и членовете се бяха обединили свободно, по убеждение. Бяхме удивени от желязната настойчивост на председателя на конференцията Юрий Афанасиев, който успя да преведе кораба на различни, понякога противоположни мнения и схващания, до заветния бряг - единодушното приемане на устав и резолюция на "Мемориал". И досега в ушите ни звъни неговото нетърпящо възражения "минуточку, минуточку" и разумното му, няколкократно повтаряно обяснение, че всеки от делегатите носи моралното задължение за създаването на организацията.


Основна фигура и авторитет на конференцията беше несъмнено Андрей Сахаров, прегърбен, сякаш застинал на стола си, и Елена Бонер -


истински мотор, общуваща едва ли не с всеки, с вързана на конска опашка коса и наметнала кафява жилетка. Имаше много изказвания. Говориха Евтушенко, Михаил Улянов, Виталий Коротич, Алес Адамович, Григорий Бакланов, но най-запомнящо се беше словото на Сахаров.


Най-накрая дочакахме откриването на нашата конференция - заяви той и продължи - Ние не сме партия и не се стремим към властта. Но трябва де изправим на крака, трябва да се превърнем в работеща организация. Нашата страна загуби от незаконните репресии, от организирания глад, от терора - милиони. Само такава обществена организация като "Мемориал" може да стигне до всяко семейство, до всяка съдба. Това не може да бъде извършено от казионна организация, жертви на репресиите станаха цели народи. И тези, които още не са успели да се върнат в своите родни места ще бъдат в центъра на вниманието на "Мемориал". Съдбата на селячеството е ужасна - то беше подложено на най-страшен терор. Тези последствия още не са изчезнали - те се намират и в духовния, и в материалния живот на нашето общество. Лъжата, лицемерието, жестокостта, които се култивираха във всички нас, огромният срив на народната нравственост -всичко това може да бъде излекувано само с истината. И ние сме задължени да внесем своята лепта в този процес.


1990 г.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK