Важно е Петков и Ковачевски да продължават да си говорят

Премиерите трябва да бъдат поздравени за смелостта да започнат без бързи перспективи за успех и с огромни рискове да бъдат разкъсани от вътрешни опоненти и "приятели"

© Юлия Лазарова

Премиерите трябва да бъдат поздравени за смелостта да започнат без бързи перспективи за успех и с огромни рискове да бъдат разкъсани от вътрешни опоненти и "приятели"



Коментарът е препубликуван със съкращения от профила на автора във фейсбук. Заглавието е на "Дневник".


Началото на разговори, на човешко общуване, на някакви, дори не особено убедителни, общи инициативи от типа на десети пореден старт (на думи) на жп връзката, е много положително в отношенията със Северна Македония (РСМ). Премиерите Кирил Петков и Димитър Ковачевски трябва да бъдат поздравени за смелостта да започнат, без бързи перспективи за успех и с огромни рискове да бъдат разкъсани от вътрешни опоненти и "приятели".


Помежду ни има поне три взаимосвързани и много тежки проблема:




1) Поколения на насаден враждебен исторически разказ, който е в основата на националните ни митологии. Използвам "национална митология" в съвсем положителен смисъл - модерната нация има нужда от нея и тя е по необходимост различна от тази на съседите, особено когато съседите са братовчеди.


Този разказ е съчетан със съвсем реални исторически травми, за които пък твърде малко се говори и липсва съгласие в двете отделни общества, камо ли помежду ни. Тези травми не са изконни, "идентитетни" - те започват с убийството на Сарафов и Гарванов, минават през десетилетия на вътрешна гражданска война в Македонското движение и ролята му в българските вътрешни конфликти от 20-те, поведението на българската окупационна администрация 1941 - 1944 г.* и зловещите Титови чистки.


2) Наличие на вътрешни елити във всяка от държавите, пряко свързани със службите на тоталитарните режими, които - по изградено вътрешно убеждение и/или в служба на външни интереси - работят неуморно и упорито за предотвратяване на всяко сближаване. Тези елити имат преобладаващо влияние в службите, в много медии и в самия отговорен дипломатически състав.


Те не се колебаят - пак казвам, понякога с добри намерения - да прекършат почти всяко постижение на дипломацията. Но преди всичко - да използват историческия разказ, за да взривят общественото мнение и политическия пейзаж. На няколко пъти, особено след историческото сближаване през 1999 - 2001 г. при двойките Стоянов - Трайковски и Костов - Георгиевски, те вкараха "българската карта" в политическия дебат в Скопие и разрушиха всички изградени мостове. Наша заслуга беше, че държим "македонската карта" извън партийната политика, но всичко отиде по дяволите през 2019 г. и още си е там.


3) Наличие на силни външни интереси, които не желаят сближаване между България и Северна Македония, а напоследък - на такива, които искрено работят за сближаване с ловкостта и историческите познания на слон, който подрежда стъкларски магазин, с извинение за изтъркания, но в случая твърде уместен, шаблон.


Тук е добре да имаме предвид, че неспособността на нашата дипломация, когато обяснява проблемите, да излезе от националната митология и да влезе в реалните исторически травми е сериозен недостатък. Едно от ключовите изисквания за хора, които се занимават с външна политика, е истинско, задълбочено и критично познаване на историята. А това, адски меко казано, липсва.


В резултат на тези проблеми, между народите ни, че и между, съвсем буквално казано, братовчедите от двете страни на границата, има тежка криза на доверието. Във всеки наш ход в Скопие виждат призрака на ново разделение и амбицията да "ги обединим", или по-точно - поделим с Тирана - в рамките на ЕС. Във всеки ход на македонското ръководство ние виждаме риска общото ни битие в ЕС да не е братство, а постоянно ръчкане на "институциите", винаги податливи на малцинствени оплаквания, да признаят някакъв македонски характер на Пиринския край.


Тази криза на доверие, съчетана с постоянни провокации от вътрешни и външни фактори, системно превръща политици, отдадени на сближаването, в негови крайни и опасни врагове. Примери десетки, последните - болезнено пресни.


Да се върна в началото - доверието се гради с общуване. И доверието между народи твърде често е бивало заслуга на изстрадано и заслужено лично доверие между лидери. Важно е Петков и Ковачевски да продължават да си говорят. И няма значение на какъв език.


Важно е също Борисов и Мицкоски да мълчат, а ако не - да бъдат игнорирани, защото българско-македонските отношения на никаква цена не трябва да бъдат предмет на партийно-политически игри.


А в момента най-важно е Радев и Пендаровски да не пречат. Ако могат да помагат, да изградят доверие помежду си - чудесно. Ако не могат или не искат, да оставят лидерите, на които двете конституции възлагат отговорността, да опитат да си свършат работата.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK