Тони Филипов, д-р – една година по-късно

Стойко Тонев – д-р Тони Филипов

Стойко Тонев – д-р Тони Филипов



Измина една година, откакто журналистът Стойко Тонев (д-р Тони Филипов) хвана пътя към небето.


Това бе година дълга за най-близките му, и кратка за далечните му.


Година, в която много неща се обърнаха, разместиха, разкаляха и избистриха.




След тази една, ще минат още много години. Много хора ще четат написаното от Доктора, ще го коментират, ще се смеят и ще се гневят. Политолози ще спорят задочно с тезите му. Журналисти ще се сравняват с перото му. Литературоведи ще разнищват жанровите особености на Делниците. А някой някъде ще отвори файл или ще разлисти страница и ще се диви, и смее, и мръщи вежди.


Защото тепърва името на д-р Филипов ще се намества между другите и ще улегва с тежестта си в историята на българската публицистика.


Но засега са минали едва 12 месеца. На страницата на сайта "Редута" читателите упорито продължават да пишат колко много им липсват думите му и колко много биха искали да чуят днес какво мисли Док за всичко, което сътвориха българите през последната година. Защото не се случва толкова често да преминаваме през такива скоростни политически въртележки. Сякаш за 12 месеца отметнахме работа като за 12 години - 3 пъти избори, 3 правителства.


Съдбата обаче "не е единодушна" по този въпрос. Космическият сайбия явно преценява, че най-силните сред нас, най-неподатливите на обществена поквара са ни нужни не толкова в дните на политически бури и турбуленции, колкото във времена на политическо безветрие и застой - тогава, когато премиерът бе все един и същ, партията Mу бе все победител, прокуратурата Му все не намираше доказателства за злоупотреба с власт, а Народното Събрание бе безапелационно най-скучното и презряно място за българите. Ден след ден, с упоритостта на капка и остротата на чекийка, Тони Филипов Д-р старателно водеше дневниците на това наше безвремие.


Публицистиката му обаче не се свежда до богат исторически архив, от който с подходяща търсачка и ключова дума човек може лесно да извади политическото досие на всеки от стотиците, а вероятно и хиляди случайни минувачи, лъскали преходните кулоари на властта. Те не са някакъв избродиран гоблен от злободневни детайли върху канавата на времето. Делниците са нещо много повече от сатира на едно неграмотно и користно управление, което по игра на обстоятелствата прекалено дълго се олицетворяваше от интелекта, морала и политическата повратливост на Бойко Борисов.


Из делниците на един луд (Е-книга)
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Делниците са нашата анамнеза. Те са записки за нашите надежди, страхове и наивитет като народ, за самочувствието и комплексите ни, за упоритите ни опити да примирим очакванията си за обществено добро с неохотата си за обществена деятелност, за вечните ни разочарования и приплясквания с криле в опит да се откъснем от блатото.


А да опишеш това не е проста работа. Нужен е някакъв дълбок, отчаян оптимизъм за бъдещето на този народ, подплатен с изнурителен, къртовски труд. Текстовете му се четяха леко - все едно бе седнал на маса и между две питиета коментира живота, който ни живее. Но всъщност "работната смяна" на всеки негов делничен ден започваше в 5 сутринта, когато Фейсбук още спеше и наоколо бе толкова тихо, че човек можеше най-после да чуе мислите си.


Д-р Филипов беше буден, когато повечето хора още спяха.


И това не е просто удачна метафора. Зад всеки негов остроумен и жилещ текст стояха безкрайни часове на ровене и проверка на факти, усилено търсене на семката на нещо ново и появата на неочакван сюжет. А то всичко бе неизменно повтарящо се, отдавна обговорено и омръзнало до погнуса.


В своите собствени "Дневници" Макс Фриш казва, че най-големият му страх е повторението. Д-р Филипов се сражаваше точно с това обезкуражаващо повторение, с тази неизменност на дните ни, а оттам - и на живота ни.


Из делниците на един луд – книга втора (Е-книга)
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Защото повече от десетилетие у нас бе все Разпети петък - без ясен спомен откога сме на това разпятие и без ясна надежда за възкръсване.


В медицината е добре позната клиничната картина на бялата смърт. В началото човек започва да трепери силно, защото тялото се съпротивлява на случващото се. Причината не е само студът, но и настъпващата тревога и страх. След това човек започва да се унася и да губи реална представа за състоянието си и колко критично е то. След това започват да му се привиждат хубави неща, да се отпуска и да заспива. Спира да се движи. Остава на мястото си уж само за малко, но заспива. И никога повече не става.


Тони правеше това - той пишеше, за да не ни остави да заспим завинаги. Пишеше упорито, неподкупно и с инатливо постоянство - дори, когато всичко бе вече казано, всички политици - изкоментирани, всички недъзи - осмени, всички безобразия - посочени. Пишеше пак, и пак, за да сръчка унесената ни гражданска свяст и да не я остави съвсем да изстине и угасне. Пишеше, за да ни просветне. Най-после - пишеше, за да съмне, да разтъркаме очи и да станем. Така, както го мислеше и Кристиан Таков.


Из делниците на един луд – книга трета (Е-книга)
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Днес е някак по-лесно. Ледът се пропука. Потекоха януарските води. Старите дървета вероятно ще бъдат изхвърлени ненужни на брега. Разлистват се нови клони и остава да гадаем кои от тях ще са плодни дръвчета и кои - трънки и трънаци. Но за да стигнем дотук като общество днес, ни бяха нужни хора като Доктора - хора, които да ни пренесат на гръб през мъртвите води на безвремието.


Има нещо безкрайно несправедливо в това, че д-р Филипов не видя нищо от впечатляващото представление в три действия, което с ентусиазма на самодейци изиграхме тази година в политиката. Има нещо мъчително неприемливо в мисълта, че днес няма да се изправим пред насмешливата му усмивка, на моменти безцеремонна откровеност и сприхаво настроение - все неща, които вървяха с онзи панагюрски "ифрит" характер, с който той едновременно и се гордееше, и се бореше. Боли от това, че тази година няма да се порадва на цветовете на магнолията, че няма да сготви прословутия си тепси кебап и няма да разресва с безкрайна нежност оплетените коси на внучката си.


Защото ако може да се каже, че Д-р Филипов бе луд, то той бе луд по внуците си. А също - по италианската естрада, македонските песни и няколко изповедални блус парчета. И стиховете на Добромир Тонев. И силните мъжки питиета. И една нежна като камбанка чашка за кафе с деликатни сини цветчета. И книгите. И полето. И жилавата човешка почтеност.


Казват обаче, че човек е жив, докато на земята има останал поне един човек, който знае името му и мисли за него.


Затова и днес Тони, Д-р Филипов, си е тук. С нас. И ни говори:


Из делниците на един луд – книга четвърта (Е-книга)
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Досега българин, който не е готов да управлява държавата, не съм срещал. Таз готовност нашият народ я поема явно с майчината си коластра още.


Муфта, аванта, гювеч, кьораво, далавера Как мислите, случайно ли имаме толкова много думи за едно явление?


Ницше наричаше ресантиман завистта на неуспелия към успелия. За нас, българите, това определение е тясно. У нас и успял на успял завижда, да не говорим пък за неуспял на неуспял. Българската завист не я хващат научните определения.
Българинът е като бакъра. Не е важно само да го излъскаш, а и в каква среда ще го държиш. Сложиш ли го в неподходяща среда, веднага позеленява


Нашите управници са като мелез между Стиви Уондър и баба Гицка. Нито виждат, нито чуват.


Ще бъда сериозен! Сериозен като гробарска лопата. Защото си отиваме, братя! Отиваме си като достойни хора, като самоуважаващо се общество, като нормална държава Децата, разправят, били нашето бъдеще. Никакво бъдеще не са ни децата. Ние сме тяхното бъдеще! Защото те ще станат такива, каквито сме и ние, няма от къде да видят друг пример. Децата са нашето бъдеще и когато то дойде, никак няма да ни хареса Много ли ви разстроих? Дано!


Патриотизмът не е за прости хора. Простите карат-варат, все го изкарват на насилие, на бой, на расизъм, на ксенофобия Патриотизмът е за интелигентни хора. Но пък, за съжаление, след Волен, Капка, Слави Бинев, Каракачанов, Валери Симеонов и т.н., които обърнаха патриотизма на гечинмек, интелигентните хора не щат да имат нищо общо с патриотизма


Из делниците на един луд – книга пета (Е-книга)
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Защо, бе, Господи, защо си направил така, че от страх да се умира, от срам да не може?!


***
11 ноември, е професионалният празник на охранителите. Което е една страшна метафора на българския преход. На 10 ноември идва промяната, а още на другия ден идват мутрите


Седя и мисля как да върнем обратно изскочилата от кутията на Пандора простотия, как да я делегитимираме, как да я деинституционализираме, как да я сложим отново на мястото, което заслужава. И както и да го мисля, все стигам до извода, че вече е много късно. Тялото на нацията е поразено от горе до долу. Шествието на примитивите по върховете на властта даде самочувствие на много илитерати, които до вчера си натискаха парцалите, днес да наберат самочувствие, че не са по-прости от Борисов, Цветанов, Цачева, Караянчева (Което, обективно погледнато, съвсем не е лесно.) Не знам дали сте забелязали, но неграмотният човек може да накара образования да се замисли, докато обратното почти не се случва


Винаги сме казвали, че от всички видове кражби, има две, които заслужават снизхождение - кражбата на книги и кражбата на лопати. Според нас, когато започнат да се крадат масово тия работи, тогава ще се оправим. Но първо трябва да се накрадат много книги, защото е опасно да се разработим, докато още сме прости...


Специално за интелектуалците дето питат какво ще дойде като свалим Борисов, ще кажа че нашият враг е не един или друг кабинет, а самото статукво. То е ламя с три глави и пет задника, дето казваше един дедо. На мястото на всяка отрязана глава пораства една нова глава и два нови задника. Не можем да насмогнем. Бомба трябва. Статуквото е престъпността, статуквото е корупцията, статуквото е бедността и мизерията, скапаното образование и болното здравеопазване, егоистичната политическа класа и продажната интелигенция Те са статуквото и ние сме статуквото. Ние сме в него и то е в нас.


Народите О, народите могат така да си го начукат, че никой да не може да им го отчука!


***


Из делниците на един луд – книга шеста (Е-книга)
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Ще трябва да се примирите с езика на д-р Филипов. Щото отнемеш ли на хората правото да казват: "Маа му деа", ти им отнемаш правото да кажат: "Маа му деа на правителството". А ние много държим на това право


Братя, от мен да запомните: когато човек се смее на проблемите, те стават по-малки. Когато се смее на себе си - става по-голям.


Много бяха тия, дето смятат, че с госпожата с косата не бива да се ебаваме. Защо да не бива? Какво може да ми направи? Да ме вземе? Да ѝ е честито! Обаче като си помисля какво може животът да ми направи, ми се изправя косата. Животът може да те върти с години като гащи в центрофуга и когато дойде смъртта, от теб да не е останало нищо за вземане. Затова запомнете какво ви казва докторът: с живота не трябва да се ебаваме, не със смъртта. Към живота трябва да се отнасяме максимално сериозно...


Нема да се плашите! Под снега процесите си вървят, копривата е напъпила вече, лападът също. Ще се вдигне снегът един ден и учудени ще останете, какво е свършила природата под завивките


Из "Делниците на един луд"


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK