Чии са имотите на плажа и в Южния парк и как се защитава публичният интерес

Обекти, попадащи в крайбрежната плажна ивица, които са "станали" частни, не подлежат на изкупуване от държавата, която така или иначе е останала техен собственик.

© Надежда Чипева, Капитал

Обекти, попадащи в крайбрежната плажна ивица, които са "станали" частни, не подлежат на изкупуване от държавата, която така или иначе е останала техен собственик.



Във вторник министърът на околната среда и водите Борислав Сандов е приел предложение на природозащитници за възстановяване на защитената местност "Камчийски пясъци". По този повод "Дневник" препубликува със съкращения анализ на конституционния съдия Красимир Влахов, публикуван в специализирания юридически сайт Lex.bg. Той е актуален с оглед факта, че по плажната ивица и в паркове в различни градове в страната има множество частни имоти, за които общините обмислят да ги изкупят от собствениците им. Така се стига до абсурда незаконно приватизирана публична собственост да се плаща от данъкоплатците, което е абсурдно. Целия текст можете да четете тук.


"Това изложение е продължение на тема, която съм разглеждал и преди, но съм провокиран да я повдигна отново по конкретен повод, на който ще се спра по-долу. През май 2019 г. на конференция, на която беше представен сборник с преведени на български език подбрани решения на Федералния конституционен съд на Германия, изнесох доклад на тема "Конституцията и опазването на националното природно богатство", като същият беше публикуван в Lex.bg на 29 май 2019 г. В този доклад направих опит да анализирам накратко конституционната уредба на изключителната държавна собственост по чл. 18, ал. 1 от Основния закон, като конкретно обърнах внимание на непоследователната и на практика дерогираща Конституцията законова уредба, ограничаваща защитата на крайбрежната плажна ивица като изключителна държавна собственост само до пясъчните дюни. Ще припомня констатираните проблеми накратко", пише в увода си съдия Влахов.


По силата на чл. 18, ал.1 от Конституцията крайбрежната плажна ивица е изключителна държавна собственост. В Решение № 4 от 15.06.2000 г. по к.д. № 5/ 2000 г. Конституционният съд изрично е отбелязал, че "Основният закон обявява за изключителна държавна собственост не цялата крайбрежна ивица, а само нейната плажна част", като за останалата част от крайбрежието не трябва да има конституционна забрана да бъде обект на частна собственост. В тази връзка е отчетено, че "конституционният законодател се е съобразил с обстоятелството, че по време на приемане на Конституцията има земи край морето, които са частна собственост и се ползват за стопански и други нужди, а целта на тази конституционна разпоредба не е да се национализира цялата земя по крайбрежието".




Ако приемем, че по този начин Конституционният съд достатъчно ясно е определил предметния обхват на понятието "крайбрежна плажна ивица" като обект на изключителни собственически права на държавата, то би трябвало да следва, че всяка законова уредба, допускаща върху терените, попадащи в тази територия, да се установяват и търпят собственически права на частноправни субекти, се намира в противоречие с Основния закон.


(...)


За съжаление, законодателството, уреждащо статута на морското ни крайбрежие, изглежда до такава степен повлияно от частни интереси, несъвместими с конституционната уредба, че последната до голяма степен е изпразнена от съдържание.


(...)


Тревожно е и недопустимото - от гледна точка на природни характеристики, както и от юридическа страна, ограничаване на дължимата по силата на Конституцията защита на всички обекти, попадащи в приложното поле на понятието "крайбрежна плажна ивица", на практика само до това, което законодателят е дефинирал като "пясъчни дюни". Твърде смущаваща е идеята, че в тяхната цялост плажовете не представляват природна забележителност и следователно не подлежат на особената закрила по Закона за защитените територии (неговият чл. 23 третира като защитени природни обекти само пясъчните дюни), тъй като идеята на конституционната уредба е да се гарантира опазването и предназначаването за всеобща полза именно на обекти, които в своята цялост са преценени като особено значими.


Актуални проблеми на новия Граждански процесуален кодекс
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Това изкривено разбиране на законодателя относно обхвата на конституционната закрила на чл. 18, ал. 1 от Основния закон е намерило отражение и в Закона за устройство на черноморското крайбрежие (ЗУЧК), в който се съдържат забрани за одобряване на инвестиционни проекти и издаване на разрешения за строеж не за крайбрежната плажна ивица изобщо, а само за поземлени имоти в границите на зона "А", в които попадат пясъчни дюни (§24 от ПЗР на ЗИД на ЗУЧК, обн. ДВ, бр. 27 от 2013 г.). Все в този дух чл. 17а от закона забранява строителството, промяната на предназначението и учредяването на ограничени вещни права върху дюни, попадащи в границите на зона "А", освен в случаите, когато с влязъл в сила подробен устройствен план е предвидено изграждане на обекти с национално значение или свързани с отбраната и сигурността на страната, т.е. такава забрана за останалата част от крайбрежната плажна ивица не е предвидена. Затова пък чл. 17 позволява промяната на предназначението на тези зони и предвиждането им за застрояване, когато това е предвидено с влязъл в сила общ устройствен план на съответната община.


Изобщо не става дума за законодателно недоглеждане. (...)


По-важно е, че от гледна точка на конституционната уредба липсва каквото и да е основание като обект на изключителни собственически права на държавата дюните да се третират различно от останалата част от крайбрежната плажна ивица.


(...)


Законът за устройство на черноморското крайбрежие от 2008 г. удобно "проспива" извършените преди влизането му в сила противоконституционни разпореждания с обекти, представляващи части от крайбрежната плажна ивица, като в действието си занапред щедро прокламира защита и забрана за преобразуване от публична в частна държавна собственост на морските плажове (чл. 6, ал. 4, т. 1 ЗУЧМ), което неясно как кореспондира с предвидената в цитирания по-горе чл. 17 от същия закон възможност за промяна на предназначението и извършване на строителство (а това по подразбиране предполага възможност за придобиване на собственост върху построеното) върху земеделски земи и поземлени имоти в горските територии в зона "А", обхващаща крайбрежната плажна ивица. По този начин е създадена удобна възможност да се изграждат и притежават сгради в "земеделските земи", като каквито са актувани и прехвърлени някои плажове съобразно разгледания по-горе конкретен пример, и тези порочни действия законът всъщност мълчаливо валидира.


Изводът е ясен - българското законодателство съзнателно и очевидно преднамерено е създало регулация, с която само частично във времево и пространствено отношение е защитило крайбрежната плажна ивица като обект на изключителни собственически права на държавата.


Затова и буди недоумение скорошното изявление на новия министър на околната среда и водите, който в интервю от 8 януари 2022 г. заяви, че "всички дюни по черноморското крайбрежие отново ще станат изключителна държавна собственост. Онези, които по някакви причини са преминали в частни ръце, ще бъдат откупени". Така формулирана, заявката, която като замисъл сочи на доброто намерение да се осигури адекватна защита на дюните като защитени природни обекти и заедно с това да се отстои публичният интерес по отношение на изключителната собственост на държавата, разкрива два проблема, които будят тревога.


Първият се отнася до недопустимото от конституционноправна гледна точка ограничаване на защитата, която налага конституционният статут на изключителна държавна собственост на крайбрежната плажна ивица, само до пясъчните дюни. Вторият, който има и гражданскоправни аспекти, е свързан с въпроса: Как може държавата да изкупува обекти, които според собствената ѝ правна уредба са изключителна държавна собственост и следователно не могат да принадлежат другиму? Ако нещо е "придобито" за сметка на държавата от някой друг в нарушение на закона, изкупуването (т.е. възмездяването) ли е надлежният способ за осигуряване върховенството на правото в тази хипотеза?


Изключителната държавна собственост върху дадена категория обекти на практика се изразява в установяване на забрана за извършване на разпоредителни действия от страна на собственика в лицето на държавата, както и изобщо в забрана правото на собственост да бъде придобивано и притежавано от правен субект, различен от държавата.


Иначе казано, тези обекти са изключени от гражданския оборот и всякакви разпоредителни сделки с тях са нищожни поради невъзможен предмет съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл са категоричните постановки на Тълкувателно решение 4/2009 от 07.07.2010 г. по т.д.№ 4/2009 г. на ОСГК на ВКС, посветени на сделките с предмет недвижим имоти - публична общинска собственост, които разяснения са напълно относими и за публичната държавна собственост, още повече - за изключителната държавна собственост, която не може да бъде трансформирана от публична в частна именно защото поради значимостта, която имат нейните обекти, същите могат да принадлежат само на държавата и поради това върху нея тежи конституционното задължение да не ги отчуждава (Решение № 19 от 21.12.1993 г. по к.д.№ 11/ 1993 г.).


Следователно, както пясъчните дюни, така и останалите обекти, попадащи в крайбрежната плажна ивица, които по една или друга причина са "станали" частни, подлежат не на изкупуване от държавата, която така или иначе е останала техен собственик и следователно не може повторно да ги придобие (да не говорим, че идеята за изкупуване предполага обектът да не е изваден от гражданския оборот), а на реституция със средствата на държавната принуда, което в една правова държава следва да бъде осъществено по съдебен ред. За това не е пречка, че преди това самата държава в лицето на един или друг орган е признала правата на частноправния субект върху обекта - чрез решение за възстановяване на собствеността или чрез разпореждане (включително прословутите "заменки", които на всичко отгоре причиниха наказателна процедура срещу България от страна на Европейската комисия).


(...)


Впрочем, разглежданият проблем напомня на също така абсурдното намерение на Столична община да "изкупи" терените в Южния парк на столицата, които по един или друг начин са "станали" частни (в преобладаващия брой случаи става дума за извършени от кмета на СО деактувания на основание чл. 1, ал.1 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти). Отново не е ясно как реална част от обществен парк, представляващ изпълнено градоустройствено мероприятие, може да бъде възстановена на бившите собственици - по правило реституционното законодателство предвижда като предпоставка за възстановяването имотът да съществува реално във вида, в който се е намирал към момента на отнемането.


Право на собственост и други вещни права
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Това се отнася на практика до всички реституционни закони, в приложното поле на които могат да попадат терените в Южния парк - Закон за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 3), Закон за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС (чл. 1, ал. 1), Закон за собствеността и ползуването на земеделските земи (чл. 10б, ал. 1). При това положение можем обаче да срещнем будещи недоумение от правна гледна точка публикации (Dnes.bg от 21.02.2021 г.), че терен в центъра на Южния парк, "изкуствено създаден с изкопаната пръст при строежа на НДК през 1981 г.", е само един от около 100 частни имота в Южния парк, възстановени през 1990-те години като бивши ниви от землището на село Драгалевци.


Използвам случая, за да обърна внимание, че в публичното пространство твърде некоректно се спекулира с ефекта от Решение № 14 от 15.10.2020 г. по к.д.№ 2/ 2020 г., като се внушава, че това решение отваряло възможността да се строи в Южния парк на София, тъй като с него се отменял мораториумът за строителство в имоти, отредени за озеленяване. Поначало следва да се има предвид, че правилата и нормативите за устройството и застрояването на територията на Столичната община са предмет на специална уредба, която се съдържа в Закона за устройството и застрояването на Столичната община (ЗУЗСО), като конкретно въпросът за срока, в който да започнат отчуждителни процедури за изграждане на обекти - публична общинска или публична държавна собственост, на територията на Столичната община по отношение на подробни устройствени планове, влезли в сила до влизането в сила на ЗУЗСО, е уреден в §23 от ПЗР на ЗИД на ЗУЗСО (обн. ДВ, бр. 31 от 2018 г.), който е предмет на висящо конституционно дело- к.д.№ 21/ 2021 г.


С тази уговорка относно териториалния обхват на действие на обявената за частично противоконституционна разпоредба чл. 208, ал. 1 ЗУТ следва да се има предвид, че с решението си КС обяви за противоконституционна същата в частта "а за имоти, предвидени за озеленени площи по чл. 61, ал. 4 - петнадесет години", с аргумента, че в рамките на предвидения от законодателя прекомерно дълъг срок от 15 години на собствениците на отредени по устройствените планове имоти за реализация на мероприятия по обществено озеленяване е наложено да търпят бездействието на държавната или общинската администрация, ако тя не предприеме действия по отчуждаване. Приложното поле на обявената за противоконституционна разпоредба обаче включва единствено частни имоти, предвидени за отчуждаване с оглед бъдещо провеждане на озеленителни мероприятия, и в този смисъл обявената за противоконституционна разпоредба следва да се тълкува и прилага в логическа връзка с чл. 61, ал. 5 ЗУТ: "Когато в терените, определени за озеленени площи - публична собственост, попадат поземлени имоти - частна собственост, те се отчуждават по предвидения в закона ред".


В разглеждания по-горе случай обаче става дума за имоти, които са и са останали публична собственост на общините поради вече проведено озеленително мероприятие след тяхното одържавяване или масовизиране, именно поради което тяхното "възстановяване" е очевидно незаконосъобразно. Дали един имот е частен, или общински е въпрос не толкова на легитимация с документи за собственост, а на обективни юридически факти, оценявани съобразно нормативната уредба, която в случая е категорична - проведеното обществено мероприятие "озеленяване" е пречка за възстановяване на собствеността, за което са без всякакво значение издадените в нарушение на закона административни актове за реституция, заповеди за отписване от актовите книги за държавна собственост, декларирането на имота като собствен и заплащане на местни данъци и такси за него.


Плащането на обезщетения от страна на общината за повторно придобиване по силата на отчуждаване на имоти, които представляват публична общинска собственост, би било проява не просто на правно невежество, но и крайно безотговорно разходване на огромен ресурс на публични средства, които със сигурност биха могли да бъдат полезно изразходвани за други цели. Това впрочем важи с пълна сила и за обявените от държавата намерения за "изкупуване" на "придобитите" от частни лица плажни дюни.


Разбира се, следва да се има предвид, че с една може би немалка част от незаконосъобразно прехвърлените имоти, попадащи в крайбрежната плажна ивица, междувременно са извършени действия, които като резултат за съжаление необратимо са унищожили автентичните им природни характеристики, а и държавата би дължала значителни обезщетения за направените подобрения. За останалите незастроени имоти обаче, които са останали изключителна държавна собственост поради нищожността на извършените разпореждания, пречка за предявяване на правата на държавата не съществува.


Въз основа на всичко изложено по-горе може да се обобщи, че доброто управление не се гарантира само от добрите намерения. Необходимо е правовата държава да познава собствените си закони, както и да има волята да наложи спазването им. Само така може да се осигури справедливост при управлението на обществените процеси. А тази справедливост е несъвместима с легитимирането и съхраняването на извършените в миналото драстични нарушения при разпореждане с държавна и общинска собственост. В крайна сметка, ако държавата не може да приложи закона, за да защити изключителните си права върху обектите, които Основният закон е повелил да бъдат съхранени като такива и предназначени за всеобща полза, е крайно съмнително, че тази държава е в състояние да гарантира частните права на своите граждани.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK