Проф. Милко Палангурски, историк: Трябва нов ден, който да се приема и да се чувства като празник

© Дневник

Всяка година тържествата за Трети март са съпътствани от обществени вълнения и спорове дали датата е най-подходящата за национален празник. Трети март беше обявен за такъв без обществен дебат, с указ на председателя на Държавния съвет Петър Младенов от 27 февруари 1990 г. и решение на последното комунистическо Народно събрание от 5 март 1990 г. Така поколения българи израснаха и израстват с един лозунг всяка година на националния празник - тържествено изказване на благодарност и признателност към друга държава, други народи и армии за постигане на вековната мечта за свободна и независима българска държава.

Преди отново да решават политиците, "Дневник" отваря темата за дискусия и започва с експертите, които най-добре познават историческите събития. Първо се обърнахме с въпроси към историци от БАН, Софийския университет "Св. Климент Охридски", Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" и други научни институти. Интервюто с доц. Пламен Божинов от Института за исторически изследвания при БАН можете да прочетете тук. А днес разговаряме с проф. Милко Палангурски. Заглавието и акцентите са на "Дневник".

Как гледате на обществените вълнения всяка година "за" и "против" датата на националния празник 3 март?

- Щом един проблем регулярно избухва всяка година в началото на март, а в някои случаи и по-често, то обществените вълнения явно са основателни. А не трябва да забравяме, че дебатът винаги заема сериозно място в общественото пространството, което от своя страна означава, че публиката не само няма единно мнение, а и не се вижда как и по какъв начин може да се приближим до уеднаквяване на погледа на различните обществени групи.

На теория националният празник трябва да има за цел сплотяване на населението на една страна, независимо от раса, възраст, пол, религия. Освен това той е и дипломатически елемент от мястото на страната, така че подобна спорна ситуация се превръща в дълбоко проблематична както за общественото поведение, така и за публичната представа за страната в международен план.

Казано най-простичко, празникът не обединява никого, и така неговата основна функция е проблем както за общественото поведение, така и за международното право.

- Идеята, че трябва да се прави някакво разделение между Руската империя, СССР, а както се оказа в последно време и Руската федерация, е излишна в случая. Да оставим настрана идеите за световно господство на Москва, което никога не е напускало стените на Кремъл, те са ясни и за децата, които са си прочели учебниците. Просто трябва да се разделим с робския комплекс на безкрайната признателност, който изисква националният празник да е свързан с действията на друга държава - независимо коя е тя и каква е формата й на управление.

Още по унизителното е, че този ден е празничният за възкачването на император Александър II на престола - нещо, което в първия документ за определяне на празничните дни в страната е представено като най-важното събитие и основание за празнуване. А и самата Руска империя слага кръст на Сан Стефано като идея след успешното Съединение, извършено от българите.

Всички балкански народи през вековете са получили някакъв тип свобода, самоуправление, автономия или независимост след някоя от поредните руско-турски, а и с други участници войни. И никой от тези народи не е приел за национален празник някой от десетките предварителни или окончателни договори, сключени, за да приключат тези конфликти. И отговорът на въпроса "защо" е много простичък - защото тези договори не само не са тяхно дело, а много често народите дори не взимат и участие в тяхното изработване и приемане.

Може да е предизвикан изходът от техните действия, но след като не е тяхно дело, чинно почитат загиналите в съответните войни, но не изпадат в национален транс. Единствено ние почитаме един предварителен договор между две империи, при който липсва каквото и да е наше участие или поне допитване към националния елит. От държавите, произлезли от Османската империя, гърци и сърби си почитат началото на своите национални революции, румънците - своето обединение с Трансилвания и другите румънски земи след Първата световна война.

Само Черна гора приема Берлинския договор за празник, но те са специфичен случай, тъй като с него те придобиват пълен суверенитет. По техен пример по-късно независимостта се приема и от Албания през 1912 г., а в по-ново време - Кипър и Молдова. Унгарците пък приемат основаването на държавата си - деня на св. Ищван.

Главен довод за Трети март е, че все пак тогава се появява България на дипломатическата карта?

- Това просто не е вярно. Като идея самоуправляваща се и автономна България се появява на масата на Цариградската посланическа конференция в края на 1876 т., когато всички сили слагат подписа си под идеята за възстановяване на българската свобода. Именно за изпълнението на нейните решения Русия получи европейско разрешение, или, както се казва често сега - мандат за възстановяване на българската държавност по военен път.

Дори да приемем за приемлива и отправна точка края на войната - и тогава появата на България не е за първи път - примирието в Одрин, подписано на 19 януари 1878 г., очертава същите граници, каквито са предвидени в решенията на Цариградската посланическа конференция - територията на екзархията. Така Санстефанският договор надхвърля договорените граници както от страна на тайната, така и на официалната дипломация, и от тук следва реакцията на останалите Велики сили - те бяха измамени от Петербург и всички в общи линии приемат позицията, че Русия и съответно България трябва да бъдат ограничени.

Но пак подчертавам, ако войната ще е отправната точка за празника - тогава трябва да направим като черногорците - приемаме Берлинския договор за ден на национален празник, но на всички е ясно, че това е още по-неприемливо за общественото мнение.

Единственият що-годе валиден исторически довод за приемането на тази дата е, че "санстефанизмът" е нашата вътрешнополитическа доктрина за много дълго време, в нейно име водим няколко войни, преживяваме национални катастрофи, а нашите деди са се били и умирали в името на този идеал. Не трябва да се забравя, че след две войни, Сръбско-българската и Първата световна, нашата дипломация прави всичко възможно подписването на мирните договори в Букурещ и Брест-Литовск да стане именно на 3 март, за да се направи някаква препратка върху миналото.

Така че за мен е напълно ясно - 3 март не може да изпълнява функцията, с която е натоварен. Затова трябва да се промени националният празничен статут на този ден и той да се прехвърли сред т.нар. официални дни. И това, последното, само поради споменатата национална мечта и от уважение към бащите на българската конституция, които първи почитат тази дата през 1879 г.

- Това е най-трудният въпрос! Всъщност той си стои без решение и единомислие пред всички български поколения и времена след създаването на модерната българска държава. Ситуацията е още повече усложнена, като се има предвид, че с течение на времето, с променящата се политическа конюнктура, стратегическото място на страната и какви ли не други обстоятелства, празничният календар на страната е един тюрлюгювеч и набор на взаимно изключващи се празници.

Дори 3 март не се празнуваше по време на тоталитарната държава, където идеологическите благодарности се прехвърляха върху случилото се на 9 септември и 7 ноември (Октомврийската революция - бел. ред). Не забравяйте, че и цял набор религиозни празници, които се празнуват дълго време след Освобождението и като граждански такива, един по един отпадат от публичната сфера и практически не се възстановяват като национални идентификатори въпреки някои опити.

Забелязва се също, че едни празници се отбелязват по нов стил, други по стар?

- Това е другият проблем. Този набор от официални дни се празнува в стар и нов стил. Трети март, 24 май, Гергьовден са по нов стил, Съединението и Независимостта са пък по стар стил, а най-трагично е положението с Априлското въстание, което отбелязваме на 2 май, сякаш да продължим идиотската традиция, останала ни от Октомврийската революция, събираща тълпите от поклонници на 7 ноември.

Все пак за 30 години след падането на стената се постигна някакъв баланс при отбелязването на онези дати, които имат някакво значение за националната ни история. Както е видно, повечето са обвързани с възстановяването на българската държавност в новото време и единствено 24 май има дълбоките корени в средновековното ни минало и като елемент от възрожденското ни пробуждане.

Колкото и славна да е историята ни от преди столетия, нито едно събитие от онова време не получава каквато и да е обществена подкрепа, за да може да има функцията си на национален обединител.

Най-често са обсъждани като подходящи датите на Съединението (6 септември 1885), Денят на независимостта (22 септември 1908), също и 24 май?

- Наборът от възможни дати е ограничен до изброените, като бих прибавил и 20 април. Както и да разглеждаме събитията, както и да се взираме в календара, това е наборът от възможни дати. И тук започва трудното.

Всички те са плод на българското националноосвободително движение и възрожденски процеси. Пред всяка дата може да се изкаже неоспоримия довод - 3 март би бил невъзможен без 20 април, 6 септември без 3 март, 22 септември без всички тях и така до безкрай. В публичното пространство има такива позовавания и те съвсем не са нелогични.

Споменавано е и Априлското въстание от 1876 г., макар че споменът не носи празничност, а трагизъм?

- Че потушените революции винаги носят трагизъм, няма никакво съмнение. Ако пак погледнем около нас и опита на другите, както между другото някога са правили нашите революционери, те това са и целели - достигане до трагедия, след пожарите на която е невъзможно да не се възстанови българската държавност.

Това е планът за освобождението. Те са наясно, че нямат сили да победят една вековна империя, разпростряла се на три континента - единствената сила е моралната трагедия, която да направи въпроса необратим. То това е трагедията и героизмът им едновременно, черешовото топче срещу стоманата - това не е безумие, а предварително приета саможертва.

Интересното е обаче, че самите поборници, които практически управляват страната до началото на ХХ век, не правят и бегъл опит да вкарат спомена за въстанието в празничния календар. Явно моралните им терзания са надделявали и те не правят опит за превръщането им в национална празнична опора. Интересното е, че подобен опит прави едно правителство - това на д-р Константин Стоилов, в редовете на когото няма и един от видните революционери, но еднократно, по повод 20 години от въстанието. И идеята е изоставена и повече никой не се връща към нея освен при кръгли годишнини.

Явно нашите предци от комитетското десетилетие си имат своя оценъчна скала и тя не е непременно грешна или пък политически мотивирана. Участниците в тези събития си имат своя логика и можем да им се доверим.

Вашето мнение за най-подходяща дата от гледна точка на държавност, единодействие на държавен глава, правителство и народ?

- Единичното мнение е без особена важност и ефект. Трябва национален разговор, който се очаква от години, но обикновено се стига до престрелки по медиите около празника. Преди пандемията изкристализира една идея за конференция, където да сложим на масата всички идеи и да се обърнем към държавните органи.

Не съм чак толкова оптимист, познавайки политическата ни система, но все пак се ангажирам този научен разговор да стане до края на годината.

Вие бяхте председател на националния комитет за възстановяване на Деня на независимостта в българския празничен календар - какво мислите за този ден като национален празник?

- Аз съм обвързан тясно с промените в националния календар през последните години. Идеята беше двустранна - не само спомен за събитието, което отговаря на един от елементите за национален празник - това е финализирането на възстановяването на националната държава. Не случайно в много енциклопедии и до ден днешен за начало на модерната ни държавност се сочи 22 септември 1908 г. И, от друга страна, идеята за независимост и суверенитет е ключова за съвремието. Така че тя носи достатъчно заряд за евентуален национален празник. Но аз, като обвързан емоционално с този празник, не смея да бъда краен в своята оценка. А и нямам самочувствието, че моето мнение е валидно за цялата нация.

А защо беше игнорирано в учебниците по история обявяването на Независимостта, с какво е дразнело тоталитарната историография?

- Основно по идеологически причини беше пренебрегвано дълго време постигането на българската независимост. Тъй като още в началото на ХХ век левицата приема, че пълният национален суверенитет означава укрепване на правомощията на монарха, следва и налагането на исторически разказ, при който това събитие не само се пренебрегва, но и носи едва ли не отрицателни последици за страната.

Пренебрегваше се важният факт, че 22 септември 1908 г. означаваше преодоляване на едно от тежките решения на Берлинския договор. Едва в края на тоталитарната система историческата гилдия постепенно промени отношението към това събитие. И постепенно обществото възприе и независимостта в празничния календар на страната.

Не може да не се подчертае, че събитията от 1876 - 1879 г. са изключително познати и емоционално силни за всички българи и по този повод -

България е срез първите конституционни страни в света, с признати права, свободи и задължения на всички свои граждани - това е именно резултатът от Април `76, от войната, от Сан Стефано и Берлинския договор. Свободна и демократична страна. Е, не е идеално функционираща. Но не беше ли тя мечтата на възрожденците?

Милко Палангурски е професор, доктор на историческите науки и дългогодишен преподавател във Великотърновския университет, с активна заслуга за възстановяването на Деня на Независимостта като официален празник. Изследователските му интереси обхващат политическата история на България, дипломатическите връзки на България с Русия, стопанската история и конституционното устройство на България от ново и най-ново време. Автор на повече от 20 монографии и учебници: "Държавно-политическа система на България (1979 - 1919)" (1995); "Либералната (радославистка) партия в системата на българската парламентарна демокрация (1900 - 1904)" (1995); "България в балканската политика на Русия (1899 - 1903 г.)" (2005); "Избирателната система в България (1879 - 1911 г.)" (2007); "Избори по стамболовистки" (2008); "По българските парламентарни избори (1894 - 1913 г.)" (2011); "Стопанска история на България" (2014); "Бащите на Българската конституция. Мрежата на националната тъкан" (2019); "Фирмилиановият въпрос. Духовната битка за "вратата" на Македония (1897 - 1902)", В. Търново, 2021; "Иван Пеев Плачков (1854 - 1942): Един просветител и публицист в политиката", В. Търново: Унив. изд. "Св. св. Кирил и Методий", 2021. и др.