Комплекс за малоценност? Защо толкова много българи не виждат кой кого нападна

За българите такава е парадигмата - че руснаците са братя по кръв и освободители, докато за украинците почти нищо не знаем кои са и какви са ни.

© Велко Ангелов

За българите такава е парадигмата - че руснаците са братя по кръв и освободители, докато за украинците почти нищо не знаем кои са и какви са ни.



Коментарът е препубликуван от "Дойче веле".


България отново е негативен челник в европейска класация, макар и този път тя да обхващаща само 16 страни от ЕС плюс Великобритания. Според изследване, проведено през април от авторитетната британска социологическа агенция YouGov, 44% от българите смятат, че НАТО изцяло или поне в по-голяма степен от Русия носи вина за войната в Украйна. 13% намират за виновни и двете страни, а 20% нямат отговор. Едва 23% са убедени, че вината за тази война е на Русия. Близки до българските числа са тези за Гърция, където обаче първенство има мнението "виновни са и едните, и другите". Процентът за "виновна е Русия" е по-висок дори в източноевропейски страни като Унгария и Словакия, макар да е далеч от дела в държави като Полша, Дания, Великобритания, Финландия и Швеция.


Защо българинът не вижда кой е виновен за войната в Украйна




За всеки вменяем човек е очевидно кой кого е нападнал. Но защо въпреки това толкова много хора в България смятат обратното? Обясненията вероятно са много. Разбираемо за човешката природа е например защо невинаги преценяваме според фактите и чувството за справедливост. В повечето случаи човек не би признал публично, че негов близък е извършил престъпление - заради самото роднинство. Не би признал и ако се страхува или пък ако има користен интерес да го прикрива. Изобщо, има много причини човек да не е свободен да бъде честен според съвестта си, нито да е винаги с всичкия си и да не изпада в заблуждение.


Да не говорим колко е подвластен на масови нагласи и стереотипи, които изкривяват матрицата и на най-простата очевидност като тази кой кого напада. За българите такава е парадигмата - че руснаците са братя по кръв и освободители, докато за украинците почти нищо не знаем кои са и какви са ни. При гърците някакво обяснение е влиятелното левичарство и антиглобализмът. При унгарците - орбановият неоюгославизъм между Запада и Изтока. А черешката на тортата при всички ни е масираната кремълска пропаганда. И все пак: само в България хората, които смятат, че НАТО напълно или поне в по-голяма степен носи вина за войната, са почти два пъти повече от онези, за които този виновник изцяло или преобладаващо е Русия.


При нас вероятно доминира един друг колективен недостатък - ниското национално самочувствие. Дали българинът не страда от национален комплекс за малоценност, който избива в любов към големия брат - според вековния стереотип за дядо Иван? И тъкмо чрез любовта си към големия брат той се чувства значим и защитен? Тогава големият брат винаги е прав, дори когато те шамаросва, а радостта от шамарите срещу другите деца е жизнеутвърждаваща - предизвикали са го, заслужили са си го.


Това ниско национално самочувствие не идва от неугаснали робски себевъзприятия за османското владичество. Те са преодолени с победите на Третата българска държава. Окрилена от своя национален идеал, българската нация полита нависоко, но незряло и бързо пада съкрушена в Ньой. Самопреживяването на националните катастрофи убива неимоверно порасналото ни самочувствие и ни тласка към смирен реваншизъм. Избягваме големите кръвопролития във Втората световна война, като гледаме все пак да вземем нещо, макар и нетрайно - Македония и Беломорска Тракия. Оцеляваме и от нова национална катастрофа след края на войната, като пак успяваме да вземем нещо (освен Южна Добруджа) срещу тотално верноподаничество на Москва - да сме индустриална, а не селскостопанска страна и дори в края на социализма да се специализираме в по-високите технологии. С икономическия разпад на комунистическата система и това се оказва нетрайна химера.


Но фактът, че за последните сто години не сме били готови да пуснем нова кръв (освен принудителната при налагането на комунистическия ред), също си има цена. Жертвите, дадени от сърби и поляци в последната голяма война, им вляха още по-голямо самочувствие, което и без това не им липсваше. Техните страдалчески и героични кръвопролития захраниха и Титова Югославия, и Валенсовата "Солидарност". А българското смирение след националното крушение роди политическата линия цар Борис-Тодор Живков-Симеон Сакскобургготски-Бойко Борисов. Успешността на тези режими бе напълно адекватна на състоянието на една посърнала нация, която не вярва в себе си и се носи по течението на оцеляването.


Това е оцеляване между големите държави и сред големите световни работи, а максимата гласи: ние сме малки, нямаме морален ангажимент, нито интереси към нищо извън това, което се случва в задния ни двор. Евроатлантическият цивилизационен избор е реално такъв за една четвърт от населението - за останалите няма нов национален идеал след онзи за обединението на всички български територии. Мнозинството и неговите политически елити се носят по инерция при спокойни води, а при големи вълни се гмуркат под тях.


Под мишницата на големия брат


Снишаването е повратлива стратегия. Дори изобщо не е стратегия, а постоянно изменчива тактика под мотото "да ме няма, но да съм". Тя заменя смисъла на живота с пребиваването сред живите. Отказва се от достойнството в името на живуркането. Заменя синхронното гребане напред с взаимното потапяне към дъното.


И колкото по-плашлива и неамбициозна е една такава самосмалила се нация, толкова повече търси убежище под мишницата на големия брат. Брат, който не може да си играе с другите деца, не може да строи замъци от пясък и камъчета, а само да ги тъпче с крак. И като сме свили рамене и забили поглед, ние разбираме, че мястото ни не е при тях, а при него. Бяхме хлътнали още от соца по западните играчки. И щом не можем да ги крадем на воля, поне можем да се радваме, когато някоя по-голяма братушка ги счупи.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK