От нас зависи как украинските деца ще запомнят България

Дали ще я запомнят с вълните по пясъка, детските книжки със смешните непознати думи, новите приятелства, или като борба за оцеляване?

© Георги Кожухаров

Дали ще я запомнят с вълните по пясъка, детските книжки със смешните непознати думи, новите приятелства, или като борба за оцеляване?



Текстът е от профила на авторката във фейсбук. Заглавието е на "Дневник".


Когато бях на пет, живеехме в бежанско общежитие в малко село на границата между Източна и Западна Германия. Четиримата с брат ми и родителите ми обитавахме малка стая на първия етаж. Най-хубавото нещо в нея беше огромният, поне спрямо петгодишната мен, перваз, на който можеше да си четеш до безкрай, и розовият храст, обвил прозореца. Не сме бягали от война - баща ми, тогава на 28, окрилен от падането на стената, беше повярвал на слухове, че ако отидеш в Германия и кажеш, че си инженер, ще те изпратят по програма за работа в Канада и ще се сбъдне Западната мечта. Това не стана - макар че той продължава да твърди, че такава програма е имало, просто е приключила малко по-рано, точно преди ние да дойдем - но независимо от това решава да опита късмета си на по-близкия, по-достъпен Запад. Майка ми пристига след него с един куфар, мен и шестмесечно бебе - брат ми. Първият ми спомен е как току-що пристигнали в Берлин, обикаляме около някакъв фонтан - аз, ядяща банан, и майка ми, бутаща брат ми в количката. Обикаляхме много пъти, беше започнало да се стъмва - защото майка ми беше забравила червената си чанта от фалшива крокодилска кожа с всички пари и документи в метрото. По някакво чудо баща ми успява да я намери.


Кратко време престояваме в бежанско общежитие в Берлин, от което не си спомням нищо. Но затова пък имам много спомени от общежитието ни в село Нидерфюлбах. Спомням си, че беше пълно със семейства с деца от целите Балкани. Спомням си най-добрата си приятелка Силвия, на 12 - истинското й име май беше Сабире, но те бяха български турци и майка й държеше да се представя така. С нея и с другите дечурлига, тайфа от 5-6-7-8-годишни, се катерехме по огромните контейнери за рециклиране на селото, по немски чисти, които, разбира се, бяха точно до нашата къща. Особено любим ни беше контейнерът за хартия и картон - изкатервахме се в него по висока странична стълба, даже успявахме да качим и брат ми, който точно беше проходил, и вадехме огромни кашони, от които ако си на пет, можеш да си построиш всичко, и едни големи черни класьори с метални халки. По някаква причина от класьорите имаше много, здрави и респектиращи.




Носехме улова на нашите, които се срамуваха от това, че децата им се врат по контейнерите, докато те работят на по три работи, и ни се караха. Налагаше се да заравяме част от плячката в градината. Но в гаража ни в Пловдив фирмената документация на малката търговия със сирене на дядо ми все още е в тези класьори. Спомням си и че веднъж, като бяхме в контейнера със Силвия, за малко да ни изсипят в камиона, което ни се видя много смешно. Изсипаха контейнера с пластмасата, този до нас, а на нашия му се размина. Тогава бяхме сигурни, че най-опасното е да издадем дори и звук, да не разберат немските работници, че сме вътре.


Спомням си, че в двора имаше огромен люляков храст. Майка ми беше казала, че ако намериш цветенце на люляк, което има повече от 5 листчета, и го изядеш и си намислиш желание, то ще се сбъдне. Но този люляк беше вълшебен - сред лилавите гроздове аромат по него цветенцата с по 6, 7, 8 листенца бяха десетки. Аз късах и ядях, и намислях ли намислях желания. В някакъв момент желанията ми свършваха, но като се събудех на следващия ден, ми хрумваха нови и пак тичах за вълшебни цветенца. Сигурно бях опасла половината храст, преди да ми кажат, че има такъв сорт люляк, на който всички цветчета са с повече от пет листенца. Дали обаче това значи, че за него не важи вълшебното правило, не ми обясниха. Аз реших да си се надявам на чудо.


Спомням си как играехме с часове на двора, катерехме старата ела отпред толкова нависоко, че върхът започваше да се огъва под нашата 20-килограмова тежест. Спомням си как за пръв път гледах 4 часа подред телевизия - видеокасети, които Мони и Сашо, две братчета на моята възраст от Югославия, имаха на разположение в тяхната стая, която беше по-голяма, но в сутерен без почти никакви прозорци - перфектното кино. Бяха някакви екшън филми, от които не си спомням нищо, освен че след 5 часа на тъмното пред екрана пет годишният ми мозък беше се омаял тотално и излязох навън като пияна, катерейки се от стълбите от подземието към светлината на двора, все едно излизам от пещерата на Аладин. Спомням си как на Коледа Дядо Коледа от Червения кръст раздаваше на всички деца персонална торбичка със сладки и как по някаква грешка само за мен и брат ми нямаше две, а само една. Спомням си как майка ми и баща ми се вцепениха, баща ми едвам прикриваше прозиращите болка, срам и безпомощност - а ние с брат ми намерихме в торбата Twix и аз бях толкова щастлива, че той много лесно се дели на две и виж, папа, няма проблем, има едно за мен, и едно за Васко, виж колко е яко, те са си вече две, не се притеснявай, всичко е чудесно, наистина.


Родителите ми след това ми разказваха, че за тях това е бил един от най-тежките периоди в живота им. Лекарка и инженер, принудени да работят като електромеханик и чистачка в хотел, между редица други работи, чувстващи се чужди, безсилни, зависими и сами. Моите детски спомени обаче бяха много различни. За мен престоят ни в този свят с деца от цяла Източна Европа, часове игра на улицата и откриване на всяко кътче наоколо беше вълшебно царство, магическа призма, в която скромното блокче беше замък, плешивите хълмове в индустриалната зона до нас - дюни на пустиня, контейнерът - пиратски кораб, пълен със съкровища. Всичко беше приключение, и така и остана запечатано в паметта ми.


Преди няколко седмици помогнахме на две момичета от Украйна, сестри на 18 и 10 години - да ги наречем Вика и Саша - да дойдат в България по програмата за настаняване на бежанци в хотели на морето. Вика и Саша пътуваха сами, защото майка им беше останала с брат им, студент композитор, който току-що беше навършил 19, в случай че има трети призив. Подслонихме ги при нас, прожектирахме "Енканто" на стената в хола, ядохме бананови палачинки за закуска. Бяхме им намерили последните свободни места в хотел в малък град на Южното Черноморие, където имахме познати, дадохме им малко пари, качихме ги на автобуса и ги отпратихме натам. От там нататък на въпроса "Как сте?" винаги първо получавахме отговор добре сме, всичко е супер, даже се окъпахме в морето. А след това жизнерадостно "всичко е наред" започваха историите.


И докато на Вика от самото й тръгване от Украйна отговорността за пътуване с малката й сестра с непознати хора към пълната неизвестност на чужда държава й тегнеше като съвсем нелеко бреме, десетгодишната Саша беше весела, жизнерадостна, обаждаща се на мама при първа възможност да й разкаже как никога преди не е виждала такива красиви планини, колко близко кацат самолетите до апартамента ни, мамо, виж колко красиво е морето. Когато пристигат в хотела, храната, която е "вкусна, но не е много, но няма проблем, ние си докупуваме от магазина", в някои дни всъщност представлява буквално лъжица ориз за обяд. Но Саша не унива. Лекоатлетка и плувкиня, започва да играе футбол с внуците на сопнатата готвачка в хотела. Момчетата може да са грубияни от малко село в Украйна, което отблъсква Вика, но Саша не се впечатлява и намира общ език с тях.


Тази връзка започва да им осигурява по-нормални порции. Докато за Вика е трудно да гледа на новите им условия на живот през розови очила, Саша, на своята възраст между осъзнатостта на подрастващ и жизнерадостността на дете, се включва в режим приключение. Тича по плажа. Изучава града. Намира някъде правилното място и подкокоросва сестра си да си начовъркат черноморски миди. По принцип на обитателите на хотела - практически поголовно майки с малки деца - им е забранено да използват кухнята, защото "това не отговаря на санитарните норми". Но Саша с топлата си връзка успява да убеди сърдитата готвачка да им сготви мидите и да си направят таен гастрономичен празник в стаята. Дните минават, а Саша продължава да вижда малкия черноморски град и този не особено гостоприемен хотел като свят, изпълнен с възможности и приключения.


Бежанци (Ново издание)
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Докато възрастните не можем да изключим в съзнанието си болката и несправедливостите на реалността, децата имат тази еластичност на възприятието. На тях не им трябва много, за да виждат света през приказната призма на приключението. Разбира се, украинските деца, пристигащи в България сега, бягайки от война, са в много по-тежка ситуация, отколкото бях петгодишната аз в бежанския лагер в Германия, в който моите родители бяха отишли заедно и по собствена воля в търсене на по-добър живот. Но в основата си всички деца гледат света с едни и същи широко отворени очи.


Ако украинските деца, дошли да търсят защита и спокойствие на българска земя, получат дори минимума сигурност, грижа и топлота, има шанс месеците, прекарани в България, да им останат като едно странно слънчево лято на морето в един непознат, но приемащ, изпълнен с приключения приказен свят. Но колкото малко изисква от нас тази фантазия за своето създаване, толкова тя е крехка. Да, в бежанското общежитие, в което бяхме ние в Германия, родителите ни се преработваха и се чувстваха не на място, нереализирани и неприети. Но ние имахме храна, топлина, спокойствие и покрив над главите си, двор с висока ела и добрия чичко от Червения кръст с шоколадите по празниците. И ние, децата, останахме с много хубави спомени.


Забравете за малко за това колко пари получават на далавера хотелиерите и какви са тези изисквания нови дрехи да им пращаме, че и сортирани да са, и какво искат пък тези, скейтборди и колела, нали от война бягат, да са благодарни за каквото им се дава. Забравете за министъра на туризма, който се е засилил да интегрира в работната ръка неговорещи езика майки с малки деца, от които под 0,1% (да-да, това е точното число) към момента са устроени в детски градини. Не е това важното, не е това мерилото, как е помогнала България на бежанците. Истинското мерило е нашата отговорност пред тези деца, на които им трябва толкова малко, за да може тяхната всесилна фантазия да им помогне да преодолеят всички тъжно и ужасно, което им се случва. Спокойствие, безопасност, уют са нещо, което зависи от нас и което нашата държава има всички ресурси да осигури - стига да поиска.


Това лято в България ще остане запечатано в паметта на тези деца за цял живот по един или друг начин. Въпросът е дали ще остане като едно може би странно и неперфектно, но топло и гостоприемно място, където те ще запомнят следите на вълните по пясъка, детските книжки със смешните непознати думи, щипалките под морските камъни, новите приятелства - или като борба за оцеляване, в която не можеш да си сигурен, че имаш покрив над главата и храна на масата. България със сигурност ще остави завинаги неизгладим отпечатък в главите им. Кой от тези два образа ще бъде това обаче, зависи от нас.


Спомените на тези деца са в наши ръце.



Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK