Какви са правилата за атестиране на преподавателите сега – външният поглед

Част от правилата на отделни ВУЗ-ове са дори по-стриктни от новите предложения на МОН, но както винаги се чува критичният глас най-вече на тези, които се усещат застрашени от въвеждането на минималните изисквания.

© Цветелина Николаева, Капитал

Част от правилата на отделни ВУЗ-ове са дори по-стриктни от новите предложения на МОН, но както винаги се чува критичният глас най-вече на тези, които се усещат застрашени от въвеждането на минималните изисквания.



Новите предложения за атестиране на преподавателите във висшите училища продължават да предизвикват сериозно вълнение сред българските академични среди. Това не е учудващо за сектор, който от години се радва на относително спокойно съществуване и плавни промени.


Новите предложения на Министерството на образованието и науката (МОН) всъщност нито са толкова нови, нито толкова революционни - министерството иска основно три неща:

  1. за периода на атестацията всеки научен работник да успее да покрие поне част от минималните изисквания, необходими за заемането на съответната длъжност
  2. изискванията да са поне сходни за научните направления и за университетите
  3. да може безспорно и сравнително точно да се измери приносът и работата на всеки преподавател.
Тъй като вече коментирахме новите предложения на МОН, сега ще се спрем и на съществуващите в момента правила, методики и критерии за атестиране, които университетите тъй свидно пазят. Направихме преглед на правилата за атестиране на 10 случайно подбрани университета в България и впечатленията са следните:


1. Правилата са фрагментирани и разнообразни




Всички университети имат разработени собствени вътрешни правила за атестация на преподавателите си - това е тяхно задължение съгласно чл. 57 от закона за висшето образование. В тях университетите проявяват завидно творчество, независимо че общата идея и целта на закона е ясна. Критериите за оценка на преподавателската дейности като цяло са сравнително ниски - в повечето ВУЗ е достатъчно просто да си изпълниш норматива, за да получиш положителна оценка.


В оценката на научната дейност нещата са по-разнообразни - има множество от критерии (например вид/тип публикации, къде са публикувани трудовете, цитирания в национални и международни издания, участие в научни проекти и много други). Свободата на университетите за избор на критерии, точкуване и прагове е значителна, като това прави много трудно качественото сравняване на изискванията за една и съща длъжност в различните университети. Оказва се, че доцентът в университет А не е никак равен на доцента в университет Б.


2. Наукометрията в правилата е по-скоро слаба


Не че не съществува изобщо, напротив, няма как иначе да се оценят научните постижения на преподавателите в университетите. Просто в правилата на повечето университети публикациите и изданията се споменават общо като носители на определени точки за атестиране. Не се набляга на това къде е публикувано, как да се разпределят научните приноси, колко пъти се цитира и т.н. Само отделни университети отчитат публикации в конкретни международни бази данни като възможност за отличаване на най-добрите си преподаватели и научни работници.


За да има работеща система на атестиране, тя трябва да се базира на ясни и количествено измерими критерии. За съжаление, не всички правила и методики се основават на такива. В правилата на някои университети описанието на критериите е доста общо, а в отделни случаи дори липсва числов израз на отделните критерии.


3. Атестации и възнаграждения, атестации и наказания


В почти всички правила получаването на допълнително материално стимулиране е свързано с положителната атестация, а там, където има по-широка скала за оценка - има и разлики в размера на стимулирането в зависимост от степента от получената атестация. Това само по себе си е правилно решение, ако прагът за получаване на положителна атестация не беше много нисък в повечето висши учебни заведения (ВУЗ). Излиза, че преподаватели без съществен научен принос през последните пет години от престоя си в университета могат да получат, ако не пълно, то поне частично материално стимулиране.


В правилата за атестации на отделни университетите в момента са включени и възможности за "наказания" при една или две отрицателни атестации - намаляване на възнагражденията или дори освобождаване от длъжност. Тук отново университетите използват автономията си, за да решават доколко лошата оценка е основание за наказание за съответния учен и какво да бъде това наказание. Или ако си представим професор в университет, който решава да спре да работи, ще минат 10 години преди да получи втора отрицателна атестация и едва след нея - евентуално наказание. Естествено, това е краен и хипотетичен случай, но напълно възможен според настоящите правила. За съжаление липсва информация колко учени са били освободени на основание две отрицателни атестации към момента.


Не бива да се забравя, че атестирането на университетските преподаватели е задължителна практика в университетите по света. То е неразделна част на вътрешните системи за управление на качеството във ВУЗ. Обикновено атестациите на преподавателите целят оценка на тяхната ефективност по съгласувани, измерими и предварително подбрани критерии, идентифициране на пропуски в работата им и когато е възможно - подобряване на резултатите. Много често системите за оценка на персонала са обвързани с тези за кариерно израстване и понякога - с тези за акредитация. В момента системата в България не свързва минималните изисквания за кариерно развитие с атестацията и това е едно от новите моменти в предложението на министерството.


Интересно е и че част от правилата на отделни ВУЗ-ове са дори по-стриктни от новите предложения на МОН, но както винаги се чува критичният глас най-вече на тези, които се усещат застрашени от въвеждането на минималните изисквания. Може би е добре да се замислим защо се получава така - дали от милеене за статута на преподавателите и академичната автономия или от страх, че по-доброто измерване и документиране на тяхната дейност ще извади наяве какво реално се случва в част от българските университети.


Съществува ли възможност за по-добра регулация?


Очевидно е, че съществуват множество проблеми с нивото на висшето образование в България, а академичната автономия допринася негодни лица да обрастват с научни титли, колкото да покрият основанията за съществуване на някое учебно заведение. За целта МОН следва решително да преодолее съпротивата за промяна със следните правни стъпки в два варианта:


1. Да проведе задълбочено обсъждане на идеята си и ако е необходимо - да измени закона за висшето образование така че новите по-високи изисквания да получат необходимата нормативна сила. При тези законодателни действия да се даде възможност по желание на преподавателите те да преминат извънредно атестиране по новите правила, което да доведе до финансов стимул. За нежелаещите подобна извънредна или редовна атестация да се предвиди преходен период по начин, по който след 3 години например вече да са работили по новите научни правила и това да е основание те да бъдат приложени при настъпващото текущо атестиране;


2. При отказ на министър Денков да се подаде на натиск да въведе новите правила за атестиран и само желаещите да преминат през тях да се възползват от предвидените бонуси на стойност 20 млн. лева. Трябва да стане ясно, че всяко висше училище в момента получава средствата за издръжка от бюджета, които са определени и осигурени според действащите правила, така че не може да говори за "отнемане" или "ощетяване". Да припомним, че тази година трансферите от бюджета към държавните висши училища достигат 620 млн. лева - тоест толкова коментираните 20 милиона са едва 3% допълнителни ресурси за тези, които вземат решение и положат усилия за да направят промените.


Не може обаче да има приемлив за обществото като цяло, гражданите и икономиката вариант, в който да налагаш квазистандарти за образование и наука, да произвеждаш зле подготвени студенти под претекст на академична автономия и същевременно да си пръв кандидат за още средства от държавната трапеза.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK