Българско, неценностно

Няма друг народ на Земята, за който да е толкова важно чуждото, пред което той да се прехласва, а пред собственото си да плюе

© "Сиела"

Няма друг народ на Земята, за който да е толкова важно чуждото, пред което той да се прехласва, а пред собственото си да плюе



Текстът е пребуликуван от "Портал Култура".


Казвахме някога: "Целият свят на чорчик, той/тя - на кестерме". Отнасяхме го към човеци, дето все ги теглеше наобратно - всички думат едно, той/тя обаче - две, три, четири, нула дори, само не и едно. СтеЦето изшмекерува чак сценарий да създаде за подобен типаж, режисьорът Янко Янков го превърна във филм - "Опак човек" (1973). Филмът е соцправоверен кинопродукт - за един, дето не иска да влиза в текезесето, а накрая влиза.


Цялата работа с тази мъдрост е като с българското клатене на главата: всичкият свят кима отгоре надолу за "да", само ние я въртим отдясно наляво. Даже влязохме в списъка на световните куриози - хората все в главата ни гледат как ще я поместим...




В световните куриози влязохме и с отношението си към войната в Украйна - цяла Европа състрадава на бежанците, ние най-малко. Цяла Европа вини за агресията путинска Русия - ние най-умерено. Цяла Европа помага на нападнатата суверенна държава - ние най-предпазливо. В главата на днешния ни президент се върти като виенско колело (станало московско) кремълската опорка: "Крим е руски, какъв да е?"; по българските улици някакви пишман "патреоти" веят с шизоидна разпищоленост руски знамена; а някои изказвания в парламента направо те карат да се чудиш и маеш - в българското Народно събрание ли ги чуваш, дето е в центъра на София, или в руската Дума, дето е в центъра на Москва?!


Станахме за смях, станахме и за позор...


Защо сме такива?


Този въпрос изниква отново 28 години след излизането на знаменития сборник със съставители Иван Еленков и Румен Даскалов. В него от страница 357 до страница 370 сякаш откриваме отговора. Дава го историкът Петър Мутафчиев със знаменития си текст от 1934 г. "Поп Богомил и Свети Йоан Рилски" с подзаглавие "Духът на отрицание в нашата история".


В него по отношение на богомилството той заключава: "Мрачният дуализъм на богомилските религиозни представи можеше да излъчи само една обществена философия - тая на пълното отрицание". Тоест, каквото и да правиш в света, каквито и усилия да полагаш, колкото и да се стараеш той да стане добър, усилията ти са обречени:

"Нищо не бе по-чуждо на богомилите от желанието за обществени преобразования. Ако тяхното учение включеше социално-реформаторски тенденции, то би влязло в пълно противоречие със собствената си догматика. Защото, застанало върху основния възглед, че светът с всичко, което го крепи, е дело на Сатаната, за богомилството оставаше само един логически изход: заключението за абсолютното безсмислие на всеки опит да се измени съществуващото".

Историкът Петър Мутафчиев като изследовател, гражданин и човек
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Разбира се, българинът се е променил от времето на богомилството, ама - да цитирам един полски българист, Войчех Галонзка, сякаш не много. Не на празно място създател на сайт за фалшиви новини, доста успешен, си е направил печеливша сметка: "Има хора, които не обичат позитивни новини. Има хора, които искат само и единствено лоши работи да четат, да им предизвикват емоционална реакция". Така че няма да е погрешен изводът, който ще направя: в същността на българина този богомилски негативизъм е оставил следи и то съвсем не незабележими.


Най-напред неговата пословична недоверчивост. Как обаче да си доверчив към свят, рожба на Сатаната? "Око да види, ръка да пипне", казва нашенецът. И още: "Ако нещо го хвалят, не бързай да се радваш; ако нещо го чернят - не бързай да отричаш". Оттук релативизмът, изразен в друга поговорка, не толкова позната: "Голям тъпан отвънка, празен тъпан отвътре". Накрая примиренчеството: "Бог дал, Бог взел". Иван Ангелов, големият български художник от края на ХІХ и началото на ХХ век, има такава картина, нарисувана според Кирил Кръстев с християнско помирение: селянин е стиснал в ръце калпака си, гледайки с неустоима жал, но и с някаква полунебесна кротост поломената си от градушка нива: "А то градушка ни удари, а то порой ни мътен влече..." Този свят е зъл, защото създателят му е зъл и няма кой знае какво добро да чакаш от него...


Поп Богомил и неговото време
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Че това ни е залегнало в хромозомите, личи и от факта, че в българското изкуство поп Богомил е обичан персонаж. Любомир Далчев, големият скулптор, има такава творба - забранена, между другото, от комунистическата власт - била твърде формалистична. Но друга творба, посветена на размирния еретик, е добре известна, рисува я Васил Стоилов във Велико Търново, а за прототип на поп Богомил използва Владимир Димитров-Майстора. Макар че там героят прилича повече на дъновист, отколкото на разколник.


Тъй или иначе, богомилството е на почит, а писателят Антон Дончев умело стъпи на това, за да напише романа "Странният рицар на свещената книга", спечелил му наградата "Балканика". Може би е така, защото богомилството е единственото българско учение, прескочило с успех на Запад - всички са чували за патерани, катари, валденси; един вид авторитетът му и заради това е тъй могъщ. Сред първите, който задава такъв възхитен прочит на богомилството (напълно обратно на презвитер Козма), е Иван Клинчаров в студията му "Поп Богомил и неговото време" (1927) и нищо чудно статията на Петър Мутафчиев да има предвид и неговите възхвали (например с възражението, че богомилите били социални реформатори).


Чудото на българската писменост. Петото измерение в богомилското християнство
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Които възхвали не стихват: съвсем наскоро прочетох една книга, "Жива" (авторката Ина Ясипова не живее в България), в която богомилството се описва като някакво мистично учение за съприкосновение с Божественото, а за негов основател се провъзгласява не кой да е, а митичният син на цар Симеон Боян Магесникът. Той е загадъчна фигура, Кирил Христов има под това заглавие "историческа трагедия в пет действия", проф. Светлана Стойчева издаде преди време (2017) едно прекрасно "изследване на литературния мит", който заедно с това е и исторически, и народопсихологически.


Боян Магесника. Изследване на литературния мит
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Получава се нещо парадоксално: царският син отрича царската власт, защото тя е от дявола, но в същото време е такъв умел използвач на демоничните светови сили, че е едновременно ликантроп, магьосник и еретик. И това го прави някак божествен, някак не от този свят, някак свръхчовек. Другите са само прашинка под краката му, включително ние, последователите му, които също като него броим света за сатанинско дело...


Но злото, както знаем от Августин, е несъществуващо, празно. И се получава така, че - бидейки дълбоко в себе си богомили, ние всъщност вярваме в празнотата, в пустотата на света. Това, прочее, е една от причините в Босна така лесно да се разпространи ислямът, както отбелязва проф. Христо Матанов в изследването си "От Галиполи до Лепанто": знаем, че там е имало богомилски царства, поданиците на които - нямайки никаква привързаност към света, лесно и без угризения набързо предават вярата си.


Богомилството е учение, което не дава опори в света - няма за какво да се закачиш, няма за какво да се хванеш, защото хванеш ли се - хващаш опашката на дявола. Но след като всичко е пустота, значи всичко е нищожно и няма значение как постъпваш - както и да постъпиш в този лъжовен свят, все ще си в услуга на пъклото и злото. Затова дали ще помагаш на бежанци, или ще ги проклинаш - едно и също е: нищо земно няма ценност, всичко земно е неценностно.


Жива
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Но онова, което няма никаква стойност, е не за харесване, а за отхвърляне: ето една от причините не просто света, не само другите, но и себе си да не харесваме. Да не се харесваме и да се отхвърляме. Защото отвътре сме пусти, отвътре сме празни, отвътре сме нищо. И - бидейки нищо, бидейки аз, ти, той, тя нищо, бидейки всички и всичко нищо - в душата ни се поражда пустиня.


Залезът на средновековна България
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Тази пустиня обаче ние копнеем да запълним. Но понеже не можем да я запълним с нищо свое - пуст е нашият свят, пуст и сатанински, търсим да я запълним с нещо германско, с нещо американско, а най-много търсим нещо руско (за Копейкин знаем какво търси - рубли). Няма друг народ на Земята, за който да е толкова важно чуждото, пред което той да се прехласва, а пред собственото си да плюе, презрително да плюе. Всички тези, които мразят украинците, всъщност мразят себе си, неистово мразят себе си.


Богомилският дуализъм се е превърнал в морален релативизъм...


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK