© Лили Тоушек
Напоследък в гастролиращата им трупа се включи и група доказани интелектуалци
С изненада наблюдавам как три месеца след руското нахлуване в Украйна и съпътстващото го руски зверства в средите на цивилизования свят се оформя все по-настойчива група "полезни идиоти".
Напомням произхода на този термин. Владимир Илич Ленин, водачът на болшевишкия преврат от 1917 г., е наричал "полезни идиоти" онези европейски интелектуалци, които са подкрепяли неговия режим дори без да му искат пари за тази услуга. Полезни са били, защото са му вършили работа; били са, в неговите скосени евразийски очи "идиоти", защото не са искали нищо в замяна.
Не мога да заподозра френския президент Макрон, че е взел рубли, та вече две седмици апелира Западът да не "унижава" Владимир Путин. Едва ли и различните западни интелектуалци, които бързо се подредиха зад това послание, са получили рубли по сметките си. Но пакостта е налице: единната позиция на цивилизованите държави срещу нахлуването в Европа на евразийските варвари бива отслабвана отвътре в най-тежките за нападнатите украинци времена.
Да започнем с Макрон. Няма как Путин да бъде унизен, тъй като той не разполага с достойнство. Унижаването е отнемане на достойнство пред публика - плесница през лицето например. Онзи, който няма достойнство, не може да бъде унизен.
Както всички предхождащи го руски (и не само) сатрапи, Путин е по-елементарно устроен. При него светът е сведен до две пресичащи се осеви линии: сила - без-силие; и "мое - не-мое". Путин уважава единствено силата и презира онова, което смята за безсилие. А тъй като смята себе си за най-силния между Варшава и Владивосток, той не признава на околните му държави правото да бъдат суверенни, т.е. - равни на Русия. Те са територии, на които той гледа през призмата "мое - не-мое". Ако неговият поглед попадне на държава, която очевидно не е негова (Украйна например), той веднага си задава въпроса: "Щом не е моя, на кого е?" Тъй като не му хрумва, че тя може да е на украинците, стига до извода, че е на някой силен външен враг - в случая, на американците. А ако той търпи вражеска територия на границата си, ще изглежда слаб. Изводът: тази територия трябва да стане негова.
Не Западът унижаваше Путин в последните две десетилетия. Путин унижаваше Запада. Докато у дома си унищожаваше (разстрелваше, затваряше, тровеше) всички демократично мислещи хора, Путин се зъбеше на Запада: "Не ми се бъркайте с вашите еврогейски измишльотини за човешки права и такива. Тук е Русия." Докато нахлуваше в чужди земи (Чечня, Грузия, Украйна) ръмжеше на Запада: "Тия са ми в задния двор, гледайте си вашите дворове и не ме занимавайте с разсъждения за следвоенната архитектура за сигурност." На всяка западна критика отговаряше: "Трайте си там, че да не ви спра газа." Накрая лично излъга всички западни лидери, че няма да нахлува в Украйна през февруари 2022 г.
Похвално е, че след тази лъжа най-сетне западните лидери се сетиха, че имат достойнство; и му се обидиха до степен, да се сплотят срещу неговата агресия. Сега обаче трябвало да не накърняват неговото достойнство?
Напоследък в гастролиращата трупа на полезните идиоти се включи и група доказани интелектуалци. След първата среща на "групата Рамщайн" в бурния дебат в Германия се намеси Юрген Хабермас - онзи политически философ, на когото съм се радвал най-много и когото съм цитирал най-често. Този път обаче вместо решителна критика (все пак той е последният представител на "критическата философия") видяхме неубедително мънкане. Германия щяла да изгуби идентичността си, ако твърде много подкрепя Украйна. Защо? Защото украинската нация тепърва се ражда и е много по-назад от германската нация, която се е родила отдавна.
Ясно... Има висши и нисши нации.
Срамота. Така ли свършва гордата история на "критическата теория", родена от великани като Вениамин, Хоркхаймер, Маркузе, Адорно, Фром, Блох?
Освен идентичността си, според Хабермас Германия била рискувала и сигурността си, ако била дала прекалено много сериозни оръжия на Украйна. Кой обаче решава, кое е "прекалено"? Ето отговора на Хабермас: "В момента Путин е онзи, който решава кога Западът прекрачва границите, определени от международното право - прекрачването на които той самият определя като включващо западната военна помощ за Украйна."
Да се оставим, ще рече, в ръцете на един отделно взет азиатски сатрап, който да взема нашите решения вместо нас. След като обаче се поставяме в зависимост от волята на Путин, е добре да знаем какво го мотивира в дадената ситуация. Хабермас ни призовава да разберем, че "неговата повтаряща се агресия трябва да бъде разбрана като отговор, основан върху разочарованието, на отказа на Запада да се ангажира с преговори по геополитическия дневен ред на Путин - и най-вече върху въпроса с международното признание на неговите (териториални) придобивки".
На въпроса - значи ли това да не правим нищо, докато украинците героично се бият за своето право да съществуват - Хабермас дава смайващ отговор: ние в Европа живеем в постгероично време, а украинците са още на героическия етап, който ние отдавна сме оставили зад гърба си.
Да не говорим за отчетливия намек в горния цитат, че за цялата каша е виновен Западът, отказвайки да преговаря с Путин "придобивките" му.
По-добре да си беше мълчал...
Хенри Кисинджър, друг отдавна установен интелектуален великан, също по-добре да беше отишъл за риба. Той декодира мъглявите вълнения на Хабермас по един брутално практически начин, предлагайки на Украйна да остави на руснаците Крим и източните части на Донбас, за да има мир.
Така и не се разбра, защо Кисинджър, с неговия уникален геополитически опит, не формулира решение с истински глобален размах - Байдън да предложи на Путин да му даде Аляска, стига руснаците да се изтеглят от Крим...
Тия дни в гастролиращата група се включи американското списание Foreign Policy, което е бездруго с противоречива (така да го кажем) репутация. Публикува анализ, според който каквото и да направи Западът, в края на краищата Путин печели. Ето поантата: "Каквито и отстъпки да направи Украйна, Путин ще продължи да ескалира войната, докато Западът не промени своя подход към тъй наречения руски проблем и не признае, че - както е според Путин - корените на руската агресия са резултат от това, че Вашингтон игнорираше руските геополитически тревоги в последните 30 години."
Както гласеше един виц от Бай-Тошово време: "Утре, като ще ни бесят, сами ли да си носим въженцата или ще ги раздават по профсъюзна линия?"
Всичките тези позиции - и още десетки като тях - са грижливо положени в езика на либералната демокрация и на международното право. Но изводът, прозиращ зад опаковката, е все един и същ: да се споразумеем с Путин за сметка на украинците. Това очевидно окуражава руския сатрап, тъй като подкрепя неговото дългогодишно убеждение, че западняците са слабаци и еврогейове, които накрая ще дойдат на неговия акъл.
А истината - за всеки, запознат с историята - е елементарна. Такива като Путин могат да бъдат спрени единствено с непреодолима сила. Всяко споразумение за днешни "придобивки" води единствено до искането за още "придобивки". И така - докато се изпълни целта на Путин, любезно съобщена ни още преди нахлуването в Украйна: НАТО да се отдръпне до границите си от 1997 година, т.е. всички държави от Балтика до Черно море отново да се подчинят на Москва.
При това положение Хабермас, Кисинджър, Макрон и сп. Foreign Policy ще си останат "на Запад". Те няма да опъват каиша тук с нас. Само от време на време ще прошепват на Кремъл, с половин уста и гузен поглед, че не е добре да бъдат изтребвани чак толкова много украинци, молдовци, естонци, литовци, латвийци, поляци, чехи, словаци, унгарци, румънци и българи.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
Виж видео 
