Психологически бележки върху русофилията

Нужно ли е да се чудим откъде е дошла пословичната ни пасивност като народ?

© Георги Кожухаров

Нужно ли е да се чудим откъде е дошла пословичната ни пасивност като народ?



В хода на изострящото се социално разделение в България, малко хора обръщат внимание на факта, че наставката "фобия" (от гръцки: φόβος) означава страх, а не омраза. A това оригинално значение може да ни каже много. Ако се съди по социологическите проучвания след началото на войната, може дори да се предположи, че мнозинството българи изпитват страх, а проруската пропаганда съвсем целенасочено го насажда все повече.


От тази перспектива можем да видим разделението у нас като различна реакция спрямо чувството за заплаха. Част от обществото реагира с враждебност и противопоставяне до степен на омраза, а друга - с любов и благоговение, дори сервилност. Редовете по-долу имат за цел да отидат отвъд чисто описателните понятия за робска психика или Стокхолмски синдром и да покажат как в следствие на травматично насилие страхът и любовта могат да се свържат в неразривно цяло, а подчиненият страстно да се привърже към собственото си унижение.


Въпросът е задаван много пъти: ако гневът и омразата към онова, което те заплашва и застрашава, са нещо напълно разбираемо, то любовта и благоговението изискват допълнително обяснение. Преди повече от сто години цяло поколение психоаналитици изследват този въпрос и стигат до извода, че мазохизмът (удоволствието от понасяне на болка, унижение и подчинение) и садизмът (удоволствието от нанасяне на болка, унижения и доминация) са винаги слети.




Всеки мазохист е едновременно и садист и обратното. Хипотезата е, че при тези хора се случва психично раздвояване, което позволява на мазохиста да се наслаждава на насилието и униженията, които търпи, посредством въображаемо възприемане (идентификация) на позицията на насилника си. С други думи човек преживява събитието както от мястото на жертва, така и от това на насилника си, от където се наслаждава над собственото си унижение, сякаш той самият го извършва върху друг. Именно това особено удоволствие, за което си струва да изтърпи болката, му позволява да понася негативите от подчинението и дори да саботира освобождението си.


През 1932 година Шандор Ференци допълва донякъде тези идеи като изследва последиците от сексуално посегателство и насилие извършено върху деца от техни близки. Изводът му е, че съблазняването и сексуалното насилие имат дълбоки ефекти върху личността и характера в по-късна възраст. Основен пункт в хипотезата му е, че актът на възрастния е посрещнат с пълно безсилие от детската психика, която поради своята незрялост се оказва неспособна да метаболизира случващото се и да го интегрира като смисъл в душевния свят.


Малко известен факт е, че отстрани детето може и често изглежда като подчиняващо се, дори съучастващо и отговарящо с нежност. Ференци посочва, че трети наблюдател би очаквал детето да се противопостави и бурно да се защити, да реагира с отвращение или отхвърляне, но на съответната възраст личността още не е достатъчно зряла за такава реакция. Психиката е парализирана от залялата я тревога. Резултатът е архаична форма на психична защита посредством подобно на гореописаното раздвояване и идентификация с агресора . За да може да понесе посегателството, психиката на детето ще изопачи до крайна степен реалността като подмени смисъла на случващото се и го преобрази в акт на любов. Ференци пише: "Във всеки случай атаката като ригидна външна реалност престава да съществува и в травматичния транс детето успява да удържи предишната ситуация на нежност". Насилието не е било насилие, а обич.


Ефектите на такъв травматизъм в по-късна възраст могат да са дълбока вина и склонност към самобичуване, забележителна трудност за противопоставяне и дори уклон към обожание и сервилност към доминиращи и авторитарни фигури. От друга страна бруталното погазване на границите и неприкосновеността ще легитимира за детето-жертва неговото собствено садистично наслаждение. В нормалния ход на съзряването естествените садистични наклонности се изоставят от детето под напора на възпитанието, но в случая тази законова рамка, регламентираща дистанцията между хората и неприкосновеността, е компрометирана и детето никога не изоставя това специфично наслаждение, като то често може да стане основен начин на задоволяване.


Терапията при тези хора е изключително трудна, защото изисква от тях да приемат да впишат в света си различен смисъл на случилото се - насилието да се приеме за насилие, за едно ужасяващо наслаждение на един себичен друг, което не е било никаква обич. Този алтернативен смисъл се оказва изключително труден за приемане, защото ще постави под въпрос всичко свързано с този друг и неговата "любов". Това е и причината травмите свързани с насилие извършено от непознат да са много по-податливи на лечение. Когато насилието е извършено от близък, за когото се предполага, че те обича и се грижи за теб, но всъщност се е наслаждавал, тогава залогът да се прочете миналото по друг начин е неимоверно по-голям.


Да се прилагат подобни клинични теории към цели общества води до много проблеми и ние не трябва да забравяме това. Въпреки всичко, изложеното по-горе ни дава много интересна перспектива, защото показва, че съществуват много по-коварни форми на подчинение. Ако в обикновения случай две страни водят борба за надмощие, то в други може да се получи много по-устойчива и травматична форма на симбиоза между господар и подчинен. Жертвата е не просто обезсилена, но и прелъстена от силата и могъществото на насилника. Подчиненият по този начин може и понася унижението и доминацията именно защото се идентифицира нарцистично с мъчителя си, наслаждава се на неговата власт, и в някакъв смисъл разгръща собствената си мегаломания, от която не се е отказал, като се припознава в образа му.


Пропаганда
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Ако говорим за робска психика, то това би било именно роб, който защитава господаря си, защото величието му е и негово собствено. Именно робът е този, който остава страстно привързан към господаря си, и този поврат в неговата душевност е истинската травма от първоначалното му подчинение.


Приложението на подобни теории, при това прекомерно опростени, е най-малкото спекулативно. Но то намира забележителни паралели в българската история и ние можем да видим поне част от днешните ни проблеми като следствие на един исторически травматизъм, който сме преживели, и който все още не сме успели да преработим и впишем. Ужасяващото насилие на народния съд, тоталното заличаване на държавния апарат и заместването му с фиктивен такъв, унищожението и унижението на интелигенцията, тоталното ни безсилие да се противопоставим и най-важното - подмяната на смисъла на случилото се. Поколения наред българите са били старателно приучавани да осмислят бруталното осакатяване на нацията си и тоталното й подчинение като безкористен акт на върховна добрина, загриженост и обич; като необходимо и заслужено пречистване от фашисткото зло или просто - като любов.


Последствията от този травматизъм са лесно забележими във всички пластове на обществото, но се проявяват най-ясно в типичната за русофилията ни мазохистична сервилност и реципрочния й садистичен уклон към агресивност и обожание на силата. Добър пример е проруската и антизападна пропаганда, която винаги е била силно наклонена към противопоставянето слаб-силен. Руската империя е голяма, здрава, силна, дори доминираща морално, докато западът е слаб, изнежен, морално нисш и недъгав. На либералния упадък и разложение противостои нещо голямо и могъщо (спомнете си плакатите от протестите за защита на традиционното семейство и комично уголемения юмрук на мъжа, който го пази).


Братя Карамазови
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Стожерите на тази пропаганда са съответни на съдържанието й. Те винаги са били с властен вид, с отчетлив доминиращо-садистичен характер и арогантно държание (справка - карикатурите на руския посланик като доминатрица). Говоренето им винаги е било театрално дръзко и шокиращо, сякаш постоянно трябва да демонстрира напиращата у тях морална сила и да покаже колко жалки са враговете им. Подобно на онзи страстен ученик от "Братя Карамазови", който знае кой е основал Троя, те са винаги готови да "ударят в земята" всеки несъгласен със закопаващ аргумент, сякаш нанасят плесница, от която другият никога няма да се съвземе. Типичната пропаганда във Facebook носи все същото усещане - там винаги има някакъв отречен от официалните медии "факт", който като някакъв финален, съкрушителен удар ще срине всички спорещи със земята (припомнете си ковид пропагандата, която беше прелюдия на сегашната).


Сервилността и обожанието на силата са неразривно свързани и видни, но садистичността, която ги съпътства, често е оставала прикрита или приписвана на друго. Сега тя избуява и се разкрива все по-ясно покрай бушуваща война. Зверствата там изложиха на показ у много хора тук едно ужасяващо садистично наслаждение и граничеща с кръвожадност радост, както за сметка на страдащите във войната, така и по отношение на съпричастните тук българи.


Пословичната българска агресивност разгражда отвътре обществото и е изключително сложен проблем, към чийто анализ можем само да допълним още една перспектива. Агресията е само видимата, проявена част на агресивността, която у нас е добила патологични мащаби - самата ни култура е пропита от динамиката на подчинение и надмощие. Масовата склонност да се имитират кича и белезите на мутрите (коли, телесни белези, лукс, аксесоари и тн), показват несъзнаваната привързаност към силата и не е случайно, че изпитваме такава огромна трудност да установим върховенство на закона. Защото това би означавало и да издигнем в идеал неприкосновеността, да приемем че никой не може да доминира и наслаждава над себеподобния и изобщо да се откажем от самата идея за недосегаема власт. В момента силните в обществото ни могат да се отстранят само от други по-силни от тях и никога чрез правосъдие и това ще продължава да е така, докато техния пиедестал заема такова централно място в несъзнаваните фантазии на много българи.


Напомням, че това са само спекулативни интерпретации, но те много добре допълват съществуващите обяснения на носталгията към социализма. Да се върнем назад означава именно да възстановим координатите на един затворен свят на власт и подчинение, където въпреки всички неудобства се анулира цялата екзистенциална тревога от свободата, където я няма тежестта на отговорността и самоуправлението - нещо, от което сме били насилствено отучени. Животът в затвор е спокоен, сигурен, подреден, предвидим и най-вече - напълно обясним. Всички въпроси имат своя ясен отговор, всички решения са вече взети. Нужно ли е да се чудим откъде е дошла пословичната ни пасивност като народ?


Психология на тълпите. Без цензура (твърди корици)
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Това, разбира се, са стари и добре познати хипотези. Но ние все пак можем да допълним, че носталгията към живота ни на роби в затвор е движена не само от екзистенциалната ни дезориентация и от тревогите на свободата, която все още не можем да понесем, но и от още по-коварната надежда да сме отново "обичани", макар и като слуги, да си върнем господаря и наслаждението от неговата силата, която сме били старателно приучени да обожаваме, макар и от позицията на негова жертва.


"Тълпите уважават послушно силата, а добродушието малко им прави впечатление; за тях то е слабост. Техните симпатии никога не са били на страната на мирните водачи, а на страната на тираните, които грубо са ги владели. На тези последните те са въздигали най-високите паметници. Ако после са захвърляли в краката си падналите деспоти, то това е било само защото, като са изгубили своята сила, те са влезли в категорията на слабите, които те презират, защото не се боят от тях. Любимият тип на тълпите ще прилича винаги на Цезар. Неговият блясък ги прелъстява, неговата властност им се налага, а неговата сабя ги плаши."


Густав Льобон "Психология на тълпите" 1895 г.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK