Митология и реалност на съвременните наказателни политики

Репресията е последно средство, тъй като с нея не може да се постигне много, а страничните ѝ ефекти са сериозни, трайни и дори неочаквани.

© Надежда Чипева, Капитал

Репресията е последно средство, тъй като с нея не може да се постигне много, а страничните ѝ ефекти са сериозни, трайни и дори неочаквани.



Анализът е препубликуван от специализирания юридически сайт lex.bg.


,,Наказателните закони постоянно ни доближават до свят, в който писаното право прави всекиго престъпник."


D.K.Brown, САЩ




,,Време е, все пак, да се научим да мерим добре думите си, за да разсъждаваме правилно за света, вместо да издигаме дреболиите в ранг на безчестия."


P. Bruckner, Франция


Безизходицата


Сред големите слабости на съвременните демокрации, основани на убеждението за върховенство на закона, са трудностите, които среща всеки опит за последователна наказателна политика. Формално солидарна с вдъхновената реторика на хуманизма и свободата в смисъла им на разумно управление чрез отговорност на социалнозначимото човешко поведение, тази политика всъщност не практикува техните ценности. Нейните цели и принципи твърде натрапчиво се чуват, но все по-рядко се виждат.


Принципно правно-политическо положение в демократичната правова държава е, че наказателната репресия е последно средство за въздействие върху отрицателни обществени явления, което се прилага в минимално необходимата мяра само към най-опасните от тях и е предназначено да защитава само най-значимите обществени ценности, засягането на които е оправдано да се посреща с най-слаба обществена търпимост. Репресията e озаптена от общата правозащитна насоченост на правната система, налагаща съобразяване с права, т.е. с територии, забранени за репресивно навлизане. Репресията следователно е в някаква степен изключително и рядко средство - каквото е тежкият антибиотик в хуманната медицина или ядреното оръжие във военното дело - а не обичаен или предимствен отговор на всякакви неприятности. Тя е последно средство, тъй като с нея не може да се постигне много, а страничните ѝ ефекти са сериозни, трайни и дори неочаквани.


Сама по себе си тя не (ре)социализира и не (ре)интегрира, тъй като не създава, а руши връзките между осъдените и обществото. Тя е част от имунната държавна реакция към вече възникнали явления и рискове - превантивният ѝ потенциал е слаб, неустойчив, зависим от ефективността на други политики и насочен основно към рецидива. Репресията не се приема за профилактика срещу невъзникнали заболявания на правния ред. Тя е лош регулатор и лош възпитател, тъй като си служи само със забрани. Целите ѝ, следователно, са ограничени и такива трябва да бъдат и очакванията към нея. За да има някаква полезност, тя трябва да бъде умерена, пропорционална и отстъпчива пред други средства за въздействие върху факторите на престъпността.


Това пише в инструкциите за употреба на наказателната отговорност в правовата държава, т.е. Общата част на НК и относимите правозащитни конституционни и наднационални стандарти в наказателната материя. Наказателната отговорност обаче не се употребява според тях.


Изхождайки от мита, че обществата искат все повече репресия, днешните наказателни политики следват еднопосочен път на засилване на държавното насилие, докато настойчиво призовават за неговото обуздаване. Безкритичното вярване на законодателите в кръвожадността на обществените очаквания към наказателните закони кара последните да се разширяват, без да водят рационален диалог с никого.


Това постоянно увеличава вероятността обикновеният човек да понесе зрелищно наказание за всякаква безсмислица и разширява обвинителната власт на държавата, но не подобрява защитата срещу престъпността. Процесът политически се оправдава като безалтернативен, но той води към болестни състояния на диктатура, които едва ли са неизбежна последица от призива на демокрациите за уважение към права в условия на върховенство на закона.


Наказателният закон като свръхценност


Всъщност какво е наказателният закон? От функционална гледна точка социалните норми могат да бъдат разглеждани като обобщени очаквания на обществото към членовете му. Наказателните закони систематизират отрицателни очаквания. Назовавайки онова, което обществото отхвърля, те очертават извън него територията на консенсусни положителни ценности. На последните се гради обществената идентичност.


Разширяването на наказателните закони означава опростяване и свиване на идентичността, върху която се крепи обществената солидарност. В общество, в което какво ли не се преследва, престъплението дефинира биография и самоличност, а хората живеят във взаимно подозрение с очакването злината да осмисли отношенията им. Тогава неспазването на наказателните закони започва да се натоварва и със смисъл на свръхзаплаха за колективната идентичност.


Да защитим всекиго от всичко!


Подозрителният човек изисква да бъде предохранително опазен от злото, което непременно ще го сполети. Само че не става въпрос за защита, а за сигурност. Наказателният закон може да защити, но не може да даде сигурност. Защитата мобилизира колективните ресурси в отстояване на осъзнати и конкретни ценности срещу пряка конкретна угроза, докато несигурността активира страхови инстинкти срещу смътни евентуалности и разлага порива за развитие и социалния кураж в безпътието на нерешителност и неудовлетвореност.


Тази многозначителна подмяна може да се проследи:


1) в световната тенденция на умножаване на т.нар. ,,престъпления без пострадал", често формулирани и като престъпления без резултат, както и на много леко наказуеми състави, с които държавата се брани срещу някакви заплахи, без да е ясно точно какво защитава; и


2) в нарастващата публичност на разследването и преувеличаване на обществено-политическата роля на държавното обвинение. Концентрацията на обществен интерес, оценка и претенции към разследването и обвинението по същество създава политическо очакване за незабавно, бързо, мащабно и успешно наказателно преследване при тенденция по-неутрални, умерени и безпристрастни подходи да не бъдат възприемани като задължение или достойнство на прокурорската институция.


Подценявана особеност на обвинителната власт е, че тя трудно спира, след като веднъж се е задвижила, но ангажирането ѝ за справяне с всичко допринася за общественото усещане за несигурност. Колкото е по-активна, толкова е по-слабо доверието в нея и толкова по-настойчиво и негодуващо обществото - по правило слабо информирано и подвластно на внушения - се намесва в нейните професионални решения със самочувствието да може да решава по-добре. Така възникват нарушения на равновесието на властите и разтоварване на политическите власти от отговорности по отношение контрола над престъпността.


Императив на виктимизацията: човекът е крехък, следователно е жертва


Разширяването на обвинителната власт не съдейства за по-всеобхватна или по-ефективна защита на права, а има за последица повишаване на колективното преживяване за застрашеност, водещо до застой в засегнатите сектори.


Образът на постисканото, застрашеното, онеправданото и крайно недоволното физическо лице е централен в съвременните демокрации. Освобождаването на мисълта и словото насърчават и самоцелните брътвежи на окаяността, самосъжалението и свръхсубективните интерпретации на действителността. Зад тях не стои свобода, а малодушно подчинение пред някакво непосилно статукво. Това засилва впечатлението за незрялост на съвременния човек, когото свободата изтощава и депресира, комуто правата все не достигат и който все повече се преживява като юридически безпомощен във вселена на изобилно правозащитно законодателство.


Глобализацията, в която отделният човек става невидим, и дигитализацията, в която той може да имитира самоличност и подменя истината, създават условия за надпревара в индивидуалната значимост. Вниманието изглежда зависи от кресливостта на жертвените вопли. Съвременните демокрации, мъчително фиксирани върху страданието, го оставят да дефинира идентичността им, докато упорстват да го изличат без остатък.


Наистина ли в ерата на правата на човека гражданинът е толкова крехък?


Виктимизацията избуява от ръста на репресията, оправдаван с крайните преувеличения в политическото говорене за повсеместна и растяща престъпност. Такава престъпност няма. Изобилието от екстремни фрази, предсказващи като неизбежни всякакви зловещи катастрофи, прикрива неспособността на правителствата да водят разбираема наказателна политика, но и внася усещане за заплаха и недоверие към защитната функция на държавата. Обществата развиват възбудимост към шока от все по-драматично опасното отклонение и вяло неудовлетворение от здравата, но скучна нормалност на ефективната демократична държава и нейните превантивни политики.


Избледняването на границата между голямо бедствие, безобиден частен конфликт и малко безпокойство изравнява всички интереси в обществото и ги превръща във висши публични интереси, които именно държавата, а не частният субект, има грижата да отстоява. Всички са еднакво основателна причина за решителна намеса в наказателния кодекс. Призивът за държавна защита чрез репресия, произтичащ от убеждение за общественозначима индивидуална безпомощност, придава измамна легитимност на социално интегрираното вярване, че на всяко обществено събитие може оправдано да се гледа като на престъпление, ако се намери кой достатъчно гръмогласно да негодува от него.


Този призив разпилява наказателната принуда сред баналните сюжети на всекидневието, в които герои са обикновените хора с техните обикновени грешки и разкаяния, оставяйки тежката модерна престъпност - включително корупция, тероризъм, организирана престъпност, сложни стопански и финансови престъпления, престъпления против равенството и др. - диспропорционално слабо засегната поради недостиг на ресурси. Тази интересна последица обаче вреди действително, а не въображаемо и поражда дефицит на справедливост.


Нарушаването на границите между престъпните състави, при което те се поглъщат, дублират или колизират, умножаването на състави с много близки признаци, които в действителността трудно се разграничават, и хаосът в систематиката на наказателните закони ясно показват неспособността на законодателя да идентифицира обекта на закрила.


Научната диагноза: инфлация на наказателния закон


Науката има свойството да внася надежда, когато обясни нещо. Знанието дава някаква успокоеност, дори пред безнадеждните сценарии за бъдещето. Описаните тук наблюдения науката обобщава в понятието инфлация на наказателния закон. През последния век това вероятно е най-драматичното явление в наказателната сфера и то се изразява в:


1) свръхкриминализация, водеща до прогресивно увеличаване на основанията за наказателна отговорност - постоянно въвеждане на нови видове престъпления, които стават все по-леки, след като всичко наистина сериозно отдавна се наказва, включително увеличаване на броя на формалните престъпления, разширяване на обхвата на действащи престъпни състави, ограничаване на институти за освобождаване от отговорност. Стихва санитарната декриминализация, а основната тежест на наказателната отговорност се изнася небалансирано към квалифицирани състави, вместо към основните;


2) свръхпенализация, изразена в прогресивно увеличаване на броя и тежестта на наказанията, особено по отношение на леката престъпност, разширяване на приложението на лишаването от свобода и на институти за утежняване на отговорността (напр. на опасния рецидив), удължаване на давностни и реабилитационни срокове и ограничаване на привилегировани режими на наказване.


Инфлацията е характерна с висока законотворческа динамика, несистемност и прогресивно влошаване на качеството на нормотворчеството, изразено в нормативно излишество, празноти, колизии, неяснота, жаргонизация и непрецизност на нормативния език, висока казуистичност, груби грешки в конструкцията на престъпния състав и в систематичното му място (т.е. грешка какви ценности се защитават с него), нарушени връзки с ненаказателни закони, нелогична относителна тежест на наказанията независимо от относителната опасност на престъпленията.

Така се разстройва законоустановеността на престъплението, наказателната политика загубва ясна и трайна приоритизация срещу определени видове престъпност, а връзката с реалностите на престъпността се ирационализира.

Поради трайното навлизане на голям брой леки деяния, за които по-подходящи са санкционни или превантивни режими в ненаказателни правни отрасли, възниква конкуренция между наказателни и превантивно-регулативни политики, свързана с репресивно нахлуване в последните. За разлика от наказателната, административната принуда не само забранява вредни прояви, но и заповядва желано поведение и така управлява обществените нагласи по начин, който осигурява ползи. Наказателната репресия не е просто по-тежък вариант на наказване на невпечатлен от административното наказание нарушител, а друг тип основан на принуда поведенчески инструмент.


Наказателноправният отговор обаче по правило е с предимство поради предположението, че ненаказателните решения са били неуспешни и заплахата вече надхвърля капацитета им. Когато предимството на наказателния закон е автоматично и изначално, той изземва власт да регулира и престава само да защитава.


Наказателното нормотворчество се доближава по подход, мотиви, нормативна техника и честота до характерните за административно нормотворчество - зачестяващи кратковременни и разнопосочни намеси в едни и същи режими, завишаване на казуистиката, ненужно навлизане в НК на понятия от специалните режими, дублиране на административни нарушения. Така в редица материи - защитата на културното наследство, околната среда, народното здраве, режима на оръжията, съобщенията, престъпления против реда на управлението, длъжностни престъпления, защитата на информацията, престъпления против данъчната и осигурителната система, както и отнемането в полза на държавата по НК, ЗПКОНПИ и чл. 83а от ЗАНН - обект на защита не са права, а административни режими. Тази техника е допустима само когато административното указание предотвратява прякото възникване на сериозно увреждане и поради това неспазването му обичайно или винаги е опасно.

След 2007 г. обаче наказателната репресия у нас се използва и когато очакваната вреда не е сериозна, не възниква винаги от неизпълнение на административното предписание или последното е насочено към обезпечаване на положителен резултат, а не към предотвратяване на вреда.

Така монологът на обвинението извежда държавата от позицията на регулатор, разумно отзивчив към обществените потребности от позитивна нормативна намеса, който гъвкаво и просветено управлява общественото развитие при минимална намеса в свободната инициатива.


Помилването по българското наказателно право и в практиката на държавния глава
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Разширеният наказателен закон не институционализира система от съзнателно споделени ценности, призвана чрез разбираемо структурирани императиви да свързва отделните хора в поведението им и в оценката за постъпките им. Оставайки реален в репресията, той става непроницаем по съдържание и имагинерен в целта, а политиката, на която е подчинен - импресионистична и блуждаеща. Той обективира преминаването от система на отговорност, зачитаща хуманизма, към система на наказване, поощряваща насилие.


Юридическият взрив в наказателното правосъдие, извеждането на репресията като приоритетен регулатор, втренчването с нарастваща неудовлетвореност в наказателната статистика като показател за обществен напредък, яростното терзание от недостига на осъдени са нормативен и политически израз на властващите демонологии, израстващи от провала на просветената държавност.


Експанзията на кодексите бележи упадъка на демократичната клауза в обществения договор. Където идентичността се дефинира чрез съдимост, държавата се управлява от агресивно безделничещи правителства и вилнее лунатичната заблуда, че либералната демокрация търпи и дори предполага постоянно съдене на физически и длъжностни лица в името и от позицията на някаква оскърбена праведност. Системи, основани на такъв наказателен упрек, са алтернативи на демокрацията, а пътят към тях води към залеза на автентичното законотворчество.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK