За ползата от мечтаенето

"Въображението е мускул, който също има нужда от тренировки", казва в речта си Захари Карабашлиев при откриването на новата академична година в НБУ

© Евелина Андреева

"Въображението е мускул, който също има нужда от тренировки", казва в речта си Захари Карабашлиев при откриването на новата академична година в НБУ



"Дневник" публикува речта на писателя Захари Карабашлиев, произнесена при откриването на новата академична година в Нов български университет (НБУ) в петък.


Уважаеми господин Ректор,
Уважеми членове на Настоятелството на НБУ,
Уважаеми колеги,


Скъпи студенти,




Приех поканата от ръководството на Нов български университет да говоря пред вас днес и сега някак трябва да се справя с тази задача. Тя е трудна не защото нямам какво да ви кажа в тези първи вълнуващи часове от новата академична година. А поради факта, че бих искал да кажа много повече, отколкото вие бихте имали желание да чуете.


Искам да поговорим за нещо, което би имало смисъл за вас днес, но пък да важи и за след година-две-три, нали така?


Нека започнем с това, че след година-две-три доста неща ще са различни - вероятно ще сте с различни обувки, със сигурност различни чорапи, вашите чувства към нея или към него няма да са същите, най-важното - никой от вас няма да е със същият смартфон, с който е в момента. Това, което самите вие сте сега, няма да бъде същото - ноктите ви, вашата коса, кожа, черният ви дроб, сърцето, стомахът - всичко ще се е променило.


А ето нещо още по-интересно: нито една клетка от вашия организъм няма да е същата. До няколко седмици от половината от атомите, които изграждат вашите клетки ще са заменени с други атоми. След 6 месеца две-трети от тях ще са различни, а за около една година вие ще сте напълно (не просто) променени, а под-менени. 100% други.


Без въобще да го съзнавате, вие ще бъдете следващата версия на човека, който сте сега. И всичко това - докато в личната ви карта е същата снимка, и вашето "Аз" е уж същото.


Но какво е "аз", след като някакви невидими с просто око, но все пак материални частици в тялото ви живеят, променят се, умират, появяват се нови?


Ако нашето материално "аз" е напълно подменено, то остава някакво безтегловно "аз"? Но от какво се състои то?


Ето няколко предложения:


Спомени, знание и въображение (или мечти).


Да започнем със:


Знанията? Аз съм забравил около 99% от това, което съм учил в университета. (Защо тогава съм учил въобще?)


Спомени? Само се замислете как от цялата информация, която минава през вас всяка секунда, след години остават само някакви откъслечни ментални снимки, образи, тук-таме думи, фрази някакви, събития, случки, но тези спомени са толкова незначителни като времетраене, в сравнение с безкрайната върволица от минути, часове и години живяно и изтекло през нас време.


И докато към вашите спомени едва ли може да се добавят нови, а към вашите знания можете да добавяте единствено вие самите, аз ще обърна внимание на онази безтегловна материална част от вашето "аз" - а именно вашето въображение. И по-скоро за онази част от него, която се занимава с мечтите. Искам да обърна внимание колко полезна е била тя за мен, а най-вече колко полезна може да бъде тя за вас, ако я ползвате.


Има една човешка дейност, която аз наричам мечтаене. И нека това не се бърка с мечтание. Макар и двете са функции на въображението, аз намирам съществена разлика между двете.


Мечтанието е психологическо състояние, докато мечтаенето е психологическо действие.


Мечтанието е пасивно. Мечтаенето е активно.


Мечтанието е да се отпуснеш по течението на образи и представи. Мечтаенето е да гребеш срещу течението на хаотични образи и представи. Към нещо друго.


Мечтанието е неволно. Мечтаенето е волеви акт.


Мечтаенето е нещото, което децата упражняват през цялото време. То ги отдалечава от света на възрастните, който е свят на забрани и ограниченията, но също така подрежда техния все още непознат свят в такъв, който те могат да осмислят, то помирява "принципа на реалността" (по Фройд) с "принципа на удоволствието".


Като възрастни мечтаенето може да ни откъсва от реалността, колкото и рестриктивна да е тя в даден момент и да ни пренася в бъдещето, където всичко, абсолютно всичко е по някакъв странен начин възможно. То може да ни спасява както от оковите на сегашния момент, така и от веригите на миналото.


Мечтанието може да бъде губене на време.


Докато мечтаенето може да бъде бърз скок напред във времето, ако щете превю на нещо, което ще последва, прежекция на филмов трейлър по сценарий, който тепърва предстои да се напише, да се заснеме, да се изграе.


Опашката (меки корици)
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете

В годините на соца, в които бях орисан да живея, аз активно мечтаех за две неща:


- да стана писател;
- да живея в Америка;


И двете пазех в дълбока тайна, защото едното беше срамно да си го помисля (как така точно аз ще стана писател!?), а другото престъпно (беше забранено дори да говориш, че искаш да напуснеш България, а какво остава да го направиш).


Та, и двете ми се струваха невъзможни от практическа гледна точка, но това не спираше мечтаенето ми.


И, ако се обърна сега назад, сякаш най-силно съм мечтаел, когато нещата са изглеждали най-невъзможни. Например, докато две години служих в казармата (което за мен беше горе-долу като да си в наказателна колония, обаче въоръжен) аз съм мечтаел най-упорито. Освен, че четях неистово (и също тайно), там започнах да правя и първи опити да пиша нещо различно от лоша поезия и текстове за пънкарски песни. Защото мечтаенето те подтиква към действие, за разлика от мечтанието, което успива.


С писането нещата потръгнаха по-късно в студентските ми години. А след като завърших университет и след най-различни перипетии аз все пак успях да отида в Америка, където и заживях. Ето че, мечтаенето дотук някак проработваше.


Но праксисът на оцеляването в чужбина успя да измести писането на истории. И ето че само няколко години пребиваване в Америка и аз уж правех всичко каквото трябва, за да оцелявам материално, и живеех не зле, но душата ми започна да линее, нещо изсъхваше, на едно от най-красивите места в света живеех, а светът около мен посивяваше. И, разбира се дойде онзи неизбежен момент точно като в американските лоши филми, момент, в който си стигнал едно особено ниско психологическо дъно - останал без доходи и хоризонт, аз едва успявах да издържам семейството си. По това време работех като куриер, разнасях документи за сделки с недвижима собственост навсякъде из Южна Калифорния.


Предателства
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Марк Твен. Автобиография
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Големият сън
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Приключенията на Дон Кихот. Луксозно издание с илюстрации на Ясен Гюзелев
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Шекспир: 37 пиеси и 154 сонета
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете

И един ден бях пратен в малко пустинно градче да доставя пратка. Направих го. Беше около обяд, беше непоносимо горещ ден, не потрепваха листата на палмите. В съседство до адреса на офиса имаше книжарница от голяма верига, в която реших да вляза. Спомням си климатизираната прохлада, рафтовете с книги, тишината И погледът ми попада на една книга на автор с име Йосип Новакович. Впечатли ме с корицата си, както и със заглавието - "Infidelities"/"Изневери". Хубаво. Взех я в ръката си, разгърнах я, зачетох - беше сборник с разкази. И в този сух летен ден, усетих влагата в очите си. Разбрах, че Новакович е хърватски писател, който живее и работи в Америка. Но и аз исках да пиша истории, и аз бях от този край на света, а не пишех. Защо?


И осъзнах там и тогава, че бях изоставил мечтаенето, просто бях го забравил. И книгата "Изневери" ми подейства едновременно като просветление и като шамар. Аз бях изневерил на самия себе си. Това, което можех, обичах и ми се отдаваше, аз бях загробил и се занимавах с какви ли не неща, които ме бяха докарали до депресия. Трябваше да се измъкна. Трябваше въображение. То е мускул, който също има нужда от тренировки, а аз го бях занемарил.


Спомням си как точно там и тогава, в това пустинно градче, аз повярвах, че ако се върна към писането, някак си ще се справя с всичко останало. И въображението ми задейства мечтаенето, а мечтаенето задейства писането и изречения започнаха да изпълват тетрадките. Виждате ли, докато мечтанието може да те осъди на цял живот нищоправене, или в най-добрия случай стихосбирка в бял стих, мечтаенето обикновено подтиква към работа.


И аз започнах. Докато шофирах към поредния адрес като куриер, мечтаех. А когато свършех работа пишех. Докато забърсвах чаши в бара мечтаех, а когато нямах клиенти пишех. Докато работех във фотолаборатория и печатах снимки на усмихнати хора мечтаех. После пишех. Мечтаенето, докато работиш нещо, което не харесваш, е полезно. И колкото повече не обичаш работата си, толкова по-активно мечтаеш. В мечтаенето ти си актьор, сценарист, режисьор и публика. Едновременно. Твоите когнитивни способности са в абсолютен синхрон, докато вършиш нещо друго, монотонно, неизискващо логика. На работното място. В метрото. Удома.


Едно от сакралните места за мечтаене за мен е кухненската мивка - в редките случаи, когато мия чинии са ме спохождали най-добрите идеи. (Миялната машина е враг на въображението, но пък жена ми настоява да се ползва.)


Под душа е отлично място за мечтаене. Под струите му са се раждали най-важни решения, финални сцени, резолюции на даден драматичен конфликт... Мисля, че вдъхновението просто обича течаща вода. Чувал съм, че добри възможности за мечтаене дават гладенето на дрехи и сгъването на дрехи. Но твърде рядко съм правил и двете. С две думи, колкото по-монохромна е работата, която работиш, толкова по-цветно е мечтаенето. Като задължителното условие за мечтаене при каквато и да е работа е да нямаш достъп до интернет.


(Години след срещата ми с книгата на хърватския автор, вече в Созопол се запознах и със самия Йосип Новакович и му разказах тази история, благодарих му, пихме вино.)


С две думи - в мечтаенето - колкото и странно да звучи, има прагматика. То работи.


- Работило е, знам, за Куентин Тарантино, който денем е изкарвал прехраната си във видеотека, а вечер пишел сценарии.


- Работило е, предполагам и за Самюел Клемънс, провалил се като миньор, но пък опитващ да успее в писането с псевдонима Марк Твен;


- Навярно е работило и за Реймънд Чандлър, добре платен бизнесмен с много опит както в счетводството, така и в алкохолизма, опитвайки да пише първия си разказ много след 40-те.


- Сигурен съм, че голямо мечтаене трябва да е мечтал един определен испанец, в дълъг плен на турски пирати през 16-и век, по-късно бирник, а накрая автор на първия съвременен роман "Дон Кихот".


Мечтаенето - наричат го по различен начин: превизуализиране, манифестиране и какво ли не - работи за нас само ако ние работим за него.


То е колкото ефимерно, толкова и напълно реално, също като нашия безтегловен "аз".


Или както пише Шекспир в "Бурята": "We are such stuff as dreams are made on." "Ние сме същото нещо, каквото и мечтите."


Не забравяйте да мечтаете. И действайте!


Честита нова академична година!


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK