© Красимир Юскеселиев
Там, където няма политика – т.е. няма спор, няма караници за посоката на движение, няма партии – има диктатура.
Руската агресия срещу Украйна възстанови, в цивилизованите страни, убедеността в силата и жизнеността на принципите и ценностите на либералната демокрация. Както наскоро обобщи най-известният американски политолог Франсис Фукуяма, либералната демокрация отново се оказа не само най-удобната за живеене форма на общество, но и най-жилавата - далеч по-силна от инак страховито изглеждащите диктатури.
И у нас, в първите месеци на войната, либералната демокрация, колкото и кекава, демонстрираше своята сила. След като, например, "Газпром" отряза газа с надеждата тук всичко да рухне и българите да допълзят в Кремъл с хленч, нищо драматично не се случи.
После силите, за които укрепването на либералната демокрация се оказа смъртна опасност, свалиха правителството на Кирил Петков. Оттогава и до днес те организират, в медиите и в обществото, системна и добре координирана кампания за дискредитиране не само на демокрацията, но също така на "партиите" и на политиката като такава. "Партиите" са представени като някакви невротични съседи, каращи се през дувара... Политиката се представя като арена, на която егоистични мъже постигат власт и пари с далавери и кражби, а подобните тям жени - с "кревати".
Целта е очевидна, особено когато се види, как цялата тази пропаганда е пронизана от постоянното повторение на опорните точки на Путин (в момента ги слушам по програма "Хоризонт" на Българското национално радио). Тази очевидна цел е премахването на политиката и заместването й с онова, което в армията се нарича "единоначалие": един човек да издава разпорежданията, вместо цял куп партии да се карат за това, какво да се прави.
Там, където няма политика - т.е. няма спор, няма караници за посоката на движение, няма партии - има диктатура. Цялата пропаганда, заливаща медиите и обществото, има за цел именно подготвянето на диктатура чрез отслабването на политиката.
Защото - време е да се разберем по този въпрос - политиката не е арена, на която някакви хора се борят помежду си, за да откраднат колкото се може повече. Такова е поведението на обкръжението на диктаторите там, където политика няма - като например в Русия. Политиката е нещо съвсем друго и затова там, където има политика - особено в нейния либерален и демократичен вариант - се живее по-удобно и по-благополучно.
Ето ви две авторитетни обяснения за това, що е политика.
"Призовавам ви", обръща се американският президент Роналд Рейгън към своите сънародници в началото на 1980-те години, "да не изпадате в изкушението на гордостта, като обявите, че сте "над тия неща" (става дума за противостоенето на СССР по време на Студената война) и да обявите и двете страни за еднакво виновни и така да напуснете борбата между правилното и неправилното и между доброто и злото".
Ето ви и британската министър-председателка Маргарет Тачър, горе-долу от същия период, която е по-кратка и ясна: "Аз съм в политиката заради конфликта между доброто и злото и защото вярвам, че в края на крайщата доброто ще победи".
Онези, които са допуснали душите им да бъдат отровени от текущата в медиите пропаганда веднага ще се изсмеят: "Как така политиката да е борба за доброто? Какви са тия двама наивници? Някакви джендъри с меки китки"
Напомням за забравилите. Рейгън и Тачър не са някакви редови държавни лидери. Те са най-силните след Втората световна война, променили света със своята воля и своите действия. Не на последно място, тия "наивници" успяха да срутят съветската империя без нито един изстрел. Доказали са своята мощ на реалната арена на действията и затова е добре да се вслушваме в техните думи - защото те са плод на техните убеждения и, на свой ред, водят до техните (победоносни) последващи действия.
Политиката - това е тогава, когато се включиш в борбата за някакво добро, по-голямо от личния ти интерес, т.е. добро за някакви други хора. Или, накратко: политиката е борба за победата на доброто в отношенията между хората. Затова там, където има политика, тя се случва всеки ден и на хиляди места. Там, където я няма, злото се настанява на терена, освободен от привържениците на доброто. И, да, там човек за човека става вълк.
Никак не е случайно, че преди да внесат научно звучащата френска дума "общество" (societe в оригинала, society на английски) англоезичните народи са ползвали термина "commonwealth" - общо добруване или добруване заедно. На какво се основава това общо добруване? Ето ви първото изречение в първата - и най-важна - книга на Адам Смит "Теория на моралните чувства":
"Колкото и себичен да ни изглежда човекът, очевидно в неговата природа има някакви принципи, които го карат да се интересува от добруването на другите и така прави тяхното щастие необходимо и за него, макар той самият да не печели нищо от това, освен радостта да го наблюдава".
Откъде тогава идва модното доскоро - у нас доминиращо и в момента - схващане, че обществото и политиката са арени, на които отделните хора се сблъскват агресивно помежду си? Как така се оказва, че общото добруване се представя като война на всеки срещу всеки?
Това схващане е в пряк интерес на онзи, който иска да въведе диктатура; самотните и страхуващи се един от друг човеци са естествената основа на всяка диктаторска власт. Но в случая нещата са по-сериозни, защото в основата на схващането на обществото като бойно поле лежат поне две тежки философски заблуди.
Първата идва от възторга от творчеството на Николо Макиавели, съветник на различни сатрапи по време на Ренесанса в Италия. Според него политиката, това е единствено и само добиването, упражняването и съхраняването на властта на всяка цена. Ако трябва да се лъже - ще се лъже. Ако трябва да се убива - ще се убива. Политиката няма абсолютно нищо общо с морала, т.е. с борбата за доброто и против злото.
Разбираемо е, защо хора като Сталин и Путин харесват тази теория. Тя им дава философска, така да се каже, обосновка на тяхната налична наклонност да убиват и лъжат, за да запазят властта си. Не съм истински сигурен, че разбирам защо други се хващат на въдицата на Макиавели, та чак го преподават в университетите. Вероятно това са несигурни в себе си хора, които започват да се чувстват по-юначни, когато повтарят тезата за убиването и лъженето. Може би се чувстват и по-умни, заставайки "над нещата" и споделяйки тезата, че само наивници могат да вярват в доброто.
Втората заблуда иде от икономистите, сочещи за свой родоначалник споменатия по-горе Адам Смит. Те, разбира се, не са го чели. Прехвърлили са надве-натри онези десетина страници (от 1 100 възможни), в които той говори за "невидимата ръка на пазара", която поставя нещата по местата им и няма нищо общо с доброто и злото, а само с търсенето на изгода. "Аха!", казали са си на някакъв етап икономистите, "значи обществото - това е там където отделните хора се надлъгват за постигането на печалба като купуват евтино и продават скъпо". След няколко поколения започва да се твърди, че "икономиката" е наука и освен това е най-важното нещо; и всичко и всички трябва да се подчиняват на нейните "изисквания". Така бил казал, разбирате ли, великият икономист Адам Смит.
Както вече видяхме, Смит не е казал нищо подобно. Не би и могъл, тъй като смята себе си за морален философ - оттук и заглавието на горецитираната негова книга. А моралните философи се занимават с доброто и злото, а не - с разходи и приходи. Той самият истински би се смаял, че го смятат за икономист. Най-вероятно би се и обидил, тъй като за него онази "икономика", на която ни се казва да сме слуги, е всъщност самата тя слугиня. Тя е онази обслужваща сфера, която е обозначавана - още от времето на Аристотел - като "стопанство" (oeconomics в трудовете на Смит). Нейната функция е да снабдява хората с достатъчно ресурси, та те да могат да се занимават с онова, което ги прави хора - т.е. да добруват заедно, радвайки се безкористно на чуждото щастие.
Войната променя всичко, защото бурята, отприщена от нея, отнася трупалия се с поколения боклук. Украинската война прави това с Макиавели и с онова, което икономистите си мислят, че е Адам Смит. Тя, нещо повече, разкрива пред всички, че най-големите и искрени привърженици на "макиавелизма" и на "смитизма" (да отделим заблуждението от самия Адам Смит) са Путин, неговото обкръжение и техните пропагандатори. Дотам водят тези "-изми", както например философията на Ницше води директно до Хитлер.
Не на последно място, войната показва нагледно, че най-силни, включително на бойното поле, са именно онези общества, които са конструирани на основата на концепцията за общото добруване и чиято политика представлява борба на доброто срещу злото.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
