Катерина Мишченко
"Дневник" публикува заключителната реч на писателката и преводачка от Украйна Катерина Мишченко, изнесена в рамките на "Дебати за Европа" - събитие, което се проведе за първи път в София.
Преди девет години Майдан, главният площад на родния ми град Киев, беше пълен с хора със знамена на ЕС и украински национални флагове. Майданът, или Революцията на достойнството, беше последната успешна европейска демократична революция. Протестиращите победиха. Те - ние - успяхме да свалим един режим, който още тогава активно подготвяше руската политическа анексия на Украйна. Точно в тези дни, преди девет години, човешкият океан на Майдана носеше на ръце и рамене ковчезите на застреляните от полицията активисти. Трагедията на загиналите хора беше огромна, но пространствата за траур веднага бяха намалени, тъй като се случи анексирането на Крим и стана ясно, че Кремъл е започнал война срещу Украйна, срещу нас.
Тогава разбрахме, че постигането на невъзможното може да е романтично красиво в песните или филмите, в нашата действителност обаче то имаше цена, цена, която беше твърде висока от самото начало.
Но Майданът все пак беше място за промяна и отправна точка. Образът на хората, стоящи там с украински и европейски знамена, остана.
Социалната сплотеност и общност, демократизацията и отговорното гражданство бяха нашите официални цели. Но сега тези граждани, тези хора със знамената, потъват в океана на войната за изтребление, само знамената се носят над повърхността.
Кои са днес тези места, пълни с украински знамена? Гробищата на нашите градове и села, където непрекъснато се извършват погребения.
В момента моята страна преживява геноцид, който се предполага, че е наказание, насочено към онези украинци, които са упорствали и продължават да упорстват в собствената си политическа субектност. Гробовете с украински знамена са добра илюстрация на путинската идея за контрареволюция. Погледнато от Кремъл, желанието за промяна трябва да бъде смазано. Майданът трябва да почива във войната. Физическата омраза на Путин към Украйна не е само етническа, тя е политическа. Революционната визия за бъдещето трябва да бъде погребана. Това, на което сме свидетели, е физическото унищожаване на живота и времето.
Тъй като нашите военни власти мълчат за украинските загуби, избягвайки тези ужасяващи данни по стратегически причини, гробището с новозасадените горички от знамена е мястото, където конкретните цифри стават видими. И тази конкретност е свързана с истината, с истината за смъртта.
Каква е истината за това, което се случва днес? Има страна в Европа, в която продължаващата смърт на стотици хора всеки ден се смята за поносима. Живите тела в тази страна - ако не са мъже и не са на възраст между 18 и 60 години или не живеят под руска окупация - могат свободно да пресичат границите. Те са приети от други европейски държави. В същото време смъртта се концентрира все повече в рамките на Украйна, в нейните граници.
През последните девет години, дори преди пълномащабното руско нахлуване, често чувах Украйна да бъде определяна като задния двор на Европа. Днес този заден двор все повече заприличва на гробище, където самата война работи като гробар - ракетите и снарядите образуват огромни ями, копаейки гробове за самите украинци
Това гробище е засадено с красиви цветя - представи за несломимост, смелост и устойчивост. Стремежът Украйна да се превърне в мирна градина, да се възстанови всичко, което е било разрушено. Тези цветя трябва да дават надежда, обещание, че животът е възможен след всички ужаси.
Точно както през ХХ в. гробищата се превърнаха в места за изселване на смъртта, скрити както от централните места на градското пространство, така и от всекидневието ни, моята страна се превръща в изселено гробище - въпреки че е и бойно поле, което трябва да остане очертано от много ясна граница. И да се помогне на Украйна в този контекст означава по-скоро да се запази тази граница, да се запази статутът на това пространство.
Преди няколко седмици пресякох границата между Украйна и Европейския съюз.
За да излезе от ускореното време, в което обратното броене се отнася не за секундите, а за човешките животи. Да влезе във времето, в което има място за размисъл, дискусия, а понякога и просто за прахосване на думи. И най-важното, където има време за избор. Това е умствена метаморфоза, която не се случва просто така. Тя разтърсва, създава тревога, страхове, нарушава съня и ви лишава от най-елементарното доверие в земята под краката ви, дори когато тази земя вече не е разкопана от раковини и лопати за гробове.
Това е нещо като психично разстройство, гранично. И мисля, че всъщност не е необходимо украинско-европейската граница да бъде физически пресечена, за да се появи това, то е станало толкова дълбоко и фундаментално, че граничните линии се усещат много далеч от самата граница.
Днес не е необходимо да познаваме украинския опит отвътре, за да усетим променливостта на европейското настояще - момент, зает от една голяма катастрофа, която все още не е получила своята виза за влизане в реалността.
Може би сегашната ситуация, стратегията на дозирана подкрепа на Украйна в тази война, може да бъде разгледана през призмата на фаталната политическа логика на границата. Репресираните могат да изчакат. Но докога? За мен да си в граничната линия означава да те преследва един въпрос: Как би изглеждала антивоенната политика, ако кървавото клане не се случваше в покрайнините на Европа?
Надявам се да успея да се въздържа от морални упреци. Но все пак бих искал да повдигна някои етични въпроси. Истината за смъртта е, че я виждаме без украшенията на героичната реторика и възхищението от достойнството и смелостта на някой друг. Това често се казва за украинците, а те самите охотно казват, че са загубили страха си. Да, отказът от страха от смъртта може да бъде ключът към свободата. Но защо тези добродетели на смелост и неукротимост се приписват на някой друг?
Дали не е защото тези невероятни, непонятни хора живеят на територия, която е ужасно страшна в своята близост? Тя плаши със своята идентичност, която по никакъв начин не може да бъде приета във вътрешното "аз" и трябва да се държи от другата страна на границата.
Така въпросът за преодоляването на тази граница се превръща във въпрос за мира. Да се интегрира Украйна възможно най-скоро, да се приеме Украйна, означава да се интегрира потиснатото в същността на човека. Когато катастрофата на геноцида, изместена от кошмара на войната, стане част от европейския опит, желанието за нейното преодоляване или спиране може да има съвсем различни проявления.
Признаването на конкретността и необратимостта на смъртта ще означава достъп до истината, докато истината в нейния перформативен аспект означава преодоляване на смъртта и спиране на нейното умножаване.
Когато мои колеги коментират настоящата руска война срещу Украйна, те се позовават на нашата вековна история, говорят за империализъм, за русификация, за сталинизъм и колонизация. За мен тази война има една доста ясна отправна точка - Майданът.
Може би си струва да се върнем на това място, за да намерим бъдещето. Нашето общо бъдеще. Последната европейска революция, която не е - все още не е! - е получила полагащото й се място в общата и общоевропейска история. Сигнал от някъде в периферията на Европа, че мирът и справедливостта, ключови цели на Европейския съюз, съставляват сложна, чувствителна и всеобхватна конструкция.
Но дали беше възможно да се чуе нещо оттам? Бяха ли забелязани сигналите от Майдана? Имахме ли ние, хората в периферията, правото да говорим за трансгресия, за бъдещето, за революцията на идеята как да се изгради европейският проект?
Идеята за радикална трансформация сякаш витае във въздуха, но процесът на вземане на политически и стратегически решения сега е повлиян от страха. Този страх ще се разяжда. Той ще оказва натиск и бавно ще задушава новите импулси. Готовността да се борим за Украйна означава да оспорим смъртта, в която Русия днес е толкова фатално влюбена.
Вярвам в европейския потенциал да преодолее собственото си безразличие. И най-важното, вярвам в европейската победа, т.е. в общата победа над съвременния руски фашизъм, който до известна степен се проявява като кулминация на разрастването на дяснорадикалните движения и настроения в цяла Европа.
Днес европейските градове са пълни с украински знамена. Но какво означава тяхното присъствие? Дали тези знамена представляват революционното бъдеще, или по-скоро неговото възпоменание? Дали Украйна трябва да бъде мъртъв герой или жив партньор? Време е да решим.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
