Не можем да намерим господар, който наистина да ни обича

© Юлия Лазарова

"Дневник" препубликува с големи съкращения от "Портал Култура" откъс от втората част на изследването на клиничния психолог и психоаналитик Валентин Йорданов "Психопатология на носталгията по социалистическия бит". Заглавието е на "Дневник". Целия текст четете тук. Първата част - тук.

(...)

"Даването" и българският политически дискурс

В носталгичния дискурс "благата" на социализма са идеализирани, защото са дадени - "Бай Тошо даваше на хората!", "Държавата даваше!". Тук виждаме, че спорът за "Пускането на банани по Нова година" трябва да измести фокуса от бананите върху понятието "пускане". Вече споменахме до каква степен даването продължава да е централно понятие, което политиците експлоатират изключително успешно. Тук е редно и да поясним, че не става дума за глупост у хората, които се хващат на обещания за "даване", а за внушение, което активира централен несъзнаван комплекс.

Даването и недаването от държавата са цял жанр на носталгичната пропаганда и са се превърнали в дъвка на всяка критика - "Защо държавата не дава?", "Защо дава на тези и не на онези?" и т.н. Това не напомня ли за деца, които винаги се чувстват ощетени, независимо колко усилия положи родителят да бъде справедлив? Това е особено ярък пример как някои хора са склонни да виждат държавния апарат като майка, която би трябвало да се грижи за тях, а не просто като безличен механизъм, разпределящ общите средства. Аналогията със социализма тук е очевидна - по-добре подопечна бедност, отколкото несигурно и самотно благоденствие.

Благодарност и послушание

Тази логика на дара работи и в един по-абстрактен международно-политически план. Когато в носталгичния дискурс се обсъжда икономиката на Източния блок, паричните ѝ измерения често са завоалирани и тя е представяна почти като работеща без пари. "Ние произвеждахме и им давахме (на СССР) продукт Х, а пък те ни даваха Y и всичко беше идеално". Тук изключването на количество, качество и на парично измерение са все свидетелства за усилието да се предпази статута на обекта като любовен дар. Да се разкрият точните количествени измерения би заличило скритата символна стойност, което ще направи тези "дарове" съизмерими, принизени и като такива - де-идеализирани (една от причините да не обявяваме цената на подаръците, които подаряваме на рождени дни или на Коледа).

Днешните млади са особено уязвими към манипулации относно контекста на фрази от миналото като "Дадоха ни апартамент". По времето на социализма големите покупки формално също са били въпрос на пари, но основна роля са играели други фактори, които в крайна сметка определят дали някой гражданин е "заслужил" да му се даде, например възможност за образование. Това може да бъде интерпретирано лесно дори без помощта на психоанализата - човек трябва да е послушен, за да получи. Но уви, дори послушанието не гарантира нищо, защото системата си има предпочитания и любимци, които също на свой ред във всеки момент могат да изпаднат в немилост поради непредвидим каприз (раздвижване) на властта.

(...)

Недоволството като посттоталитарен симптом. Консумация и фрустрация

В международните социологически проучвания България често показва остри и странни разминавания между сравнително високо материално благосъстояние, съпътствано от несъразмерно неудовлетворение и нещастие. Разминаването между стойностите става обяснимо именно от специфичното отношение към материалните блага на посттоталитарното общество, което продължава на празен ход отчаяно да търси в обектите, които консумира, топлината и гаранцията на изгубената митична майка, която в обичта си е задоволявала. Засилването на оралния нагон като компенсация за любовното разочарование може да бъде използвано като интерпретативна рамка, която да хвърли допълнителна светлина върху резкия завой към консуматорския ламтеж след социализма и съответното му парадоксално недоволство.

Раздвояването във функцията на обекта може да поясни защо социализмът все повече се вижда от много хора като много по-задоволителен.

Това е много добро онагледяване на психоаналитичното понятие за "фрустрация", така, както се ползва в лаканианската психоанализа, където фрустрацията се разглежда винаги като фрустрация на любовта. Типичният прочит диктува, че да не получиш нещото е фрустриращо, защото лишава от задоволяване, но всичко изложено дотук показва, че фрустрацията всъщност става най-видима именно когато обектът е получен, но неговата символна функция на дар и знак вече е западнала. Това подсилва склонността към едно отчаяно прекаляване (преяждане, в оралния модел), при което удоволствието от консумирането на обекта се превръща в утеха за самотата и разочарованието (примера с шопинг терапията и т.н.)

Сега можем да видим, че е грешно да отписваме това явление в България просто като остра форма на материализъм, за което носталгията постоянно обвинява демокрацията и капитализма, а пък противниците ѝ приписват на бедността в миналото. Избуяването на консуматорството след социализма е симптоматично и показва, наред с всичко останало, и трудността на посттоталитарното общество да се откъсне от изкушението и миражите на тоталитаризма. Тук се разкриват особени сходства между начините, по които двете системи експлоатират несъзнаваните нагонни механизми у човека, което донякъде обяснява защо идеологическият преход към капитализъм се случва толкова рязко и без никаква вътрешна съпротива (само бедността забавя процеса).

Любовта между народите

Свръхконсумацията е само една от сферите, в която си проличават белезите на инфантилната нужда от любов, типична за посттоталитарна България. Тук трябва да назовем нещо, което се предполага от началото на този текст. Носталгията по социализма е естествено русофилска и като такава непрекъснато пропагандира и изкушава да се върнем в обятията на една голяма сила, която "ни обичаше". Идеологията - дори митологията - на международните отношения в Източния блок е пропита от знаците на любовния език, като централните му идеологеми са дружбата и любовта между социалистическите народи. Една от причините за това е, че Руско-съветската империя, за разлика от повечето други империи, не се задоволява само с това да подчинява и експлоатира - тя настоява и да бъде обичана за насилието, което извършва. Това може би е една от причините в социалистическия лагер държавите винаги да се кръщават "народни" републики, а не просто републики - защото народът може да обича.

Това ни води към поредния мини жанр - на непрестанното припряно търсене на знаци и свидетелства за любов в срещата с чужденци. Това е задължително за всяко интервю - чужденецът е винаги призван да обяснява какво мисли за нас, колко много му е харесало в България, как България е спечелила сърцето му, каква хубава природа имаме, колко добри и гостоприемни хора сме и т.н. Ламтежът за комплименти и признание е толкова настоятелен, че узурпира всяко малко и голямо международно постижение, опошлявайки и принизявайки го до повод за евтино самохвалство (да не говорим какво понякога става, ако нашият любимецът ни "разочарова"). Що се отнася до нашето гостоприемство, е очевидно колко то е пропито от прикритото настояване за благодарност и комплименти, което е може би една от причините да е толкова избирателно и придирчиво, както видяхме в последните години с бежанските вълни.

Любовта към образа

Всичко това са най-видимите страни на нашия симптоматичен нарцисизъм - понятие, което не трябва да се бърка с директно себелюбие. Всъщност нарцисизмът често има точно обратното проявление. Нарцисът е изключително вложен и милеещ не за себе си и за истинското си положение, а за образа си, което редовно го прави изключително притеснителен, несигурен и постоянно търсещ одобрение или криещ се от погледите, за да не се поставя под въпрос представата, която си въобразява, че другите имат за него.

Аналогията с нарцистичната личност е много показателна за склонността ни да се влагаме в образи и миражи. У нас лесно може да се види тази огромна разлика между засиленото нарцистично вложение в образа за себе си и вялите реални грижи за истинското положение на нещата. Ние сме изключително вложени в това "как изглежда" и съвсем малко в това "как е", което е фундаментална черта на нарцисизма и е типично за социалистическия живот, където също е по-важно как нещата изглеждат на хартия.

Разбира се, нарцисът винаги донякъде съзнава това "реално" положение на нещата, което често продуцира у него себеомраза и налага постоянни умствени акробатики, чрез които да се заобикаля неприемливото. На индивидуално ниво русофилията често е свързана именно с такава нарцистична омраза към себе си, към българското, и със съответното нежелание да се приеме скромното ни положение в света - нещо, което може да се поправи, когато се влеем в голямата сила и се претопим във величието ѝ.

Това изключително вложение в образа ни и търсенето на любов от другите донякъде обяснява защо носталгичният дискурс чувства като непоносимо това да бъдем членове в ЕС - общност, основана на базата на хладна дистанция и уважение, строги граници и рамка на поведение, където никой никого не обича така, както ние в Източния блок "се обичахме". Калкулираната взаимна изгода от обмена, което е основа за всяко общество и всеки пакт, се интерпретира като експлоатация, ограбване и т.н. именно защото на носталгията ѝ липсва предпоставката за обич.

Може би затова българите редовно се оплакват, че учтивостта на чужденците е студена, че всъщност били дистанцирани и не се интересуват от нас ("Не ни обичат!").

Близост, агресия и върховенство на закона

Това ни позволява да видим, че в определена плоскост има явно антагонистично отношение между любовта и близостта, от една страна, и от друга - върховенството на закона като установяващ и регулиращ дистанцията между хората. Тази дистанция (която не трябва да се бърка с отчуждение) се усеща като хладна (липса на любов) от носталгичния дискурс, но е всъщност ефект на върховенството на закона, което постулира рамка между човек и ближния, който става в много аспекти неприкосновен. Когато това е в дефицит, ние виждаме как избуява обратната страна на близостта и любовта - агресивността и омразата. Българите са изключително агресивни и е лесно това да бъде видяно в пряка връзка с липсата на гаранция за неприкосновеност, която функциониращият закон налага символично между хората.

Тук паралелите със социализма са очевидни - отвъд привидния ред и законност се крие необуздана от нищо власт, където никой няма гаранция за каквато и да е сигурност и във всеки момент може да стане обект на всякакво издевателство, независимо колко "послушен" е бил. "Редът" в социализма, за който носталгията редовно копнее, е факт, но това всъщност е редът на по-силния, по-привилегирования и по-близкия до властта, който ще има правото на силата.

Зад равноправието на социалистическото общество всъщност се крие сложна йерархична властова система, при която всеки човек получава някаква власт над някой друг - дори месаря и продавачката с тяхната "власт" да изберат на кого да дадат хубавата продукция и на кого - останалото. От селянина и най-нисшия чиновник, през учителя и университетския преподавател, до висшите етажи на Партията - всеки има някаква власт над някого (да не говорим за силата на доноса). Тази власт над другия винаги клони към доминантно-садистичен тип отношения, при които човек започва да се наслаждава от властта си над едни като компенсация за доминацията, която търпи от други. Това още се чувства на много нива в обществото. Садистичността продължава да е много виден белег на носталгиците и не е случайно, че те бяха така съблазнени и мобилизирани от открито фашизоидна партия с лидер, призоваващ всекидневно за епохално насилие от българи над българи.

Любов в политиката

На друго място вече бяха изразени някои хипотези относно забележителната трудност в България да се постигне равноправие и върховенство на закона. Тук само ще допълним, че травматичното насилствено подчинение е оставило изключителни белези в българската душевност, в българската политическа култура и в начина, по който се отнасяме към политическото представителство. Социализмът атрофира чувството за отговорност и способността за самоуправление, защото превръща държавата в тотално чужда и непристъпна, като поставя човека в пълна политическа пасивност. Във всяка предизборна кампания днес се вижда нагледно до каква степен принципите на представителната демокрация продължават да бъдат неразбрани от големи части от населението, което все още мисли политиците като вид господари и като такива, които по правило стоят отвъд закона.

Колкото повече отсъства законовата рамка, ограничаваща властта, толкова по-важни стават личните качества. Вместо по-добра система, която да гарантира обществения интерес, у нас се търсят по-добри хора. Такива, естествено, непрекъснато се появяват, запленяват и прелъстяват публиката, посяват семената на надеждата и накрая разочароват, досущ както някои хора постоянно се оказват прелъстени и изоставени в любовта, тъй като все се оказва, че партньорът ги е излъгал.

В надеждата за политици, "които да мислят за народа!", може да се долови именно надеждата на влюбчивия за нова, но този път истинска любов, или дори надеждата на роба за нов, по-добър господар, който да го обича, да му дава повече, да го бие по-малко и т.н. "Бай Тошо даваше и обичаше народа!" - тоест за носталгията проблемът ни е, че не можем да намерим господар, който наистина да ни обича.