Агнешка Смочинска представи филма си "Мълчаливите близначки" в София

© СФФ

И в това 27-мо издание на София филм фест (СФФ) имахме възможност да се срещнем с изключителната майсторка на женския образ - полската режисьорка Агнешка Смочинска. "Мълчаливите близначки" е третият ѝ филм, с който тя се представя пред българските кинозрители, и то все на този фестивал. Намираме го в раздела "Киното днес - големите майстори".

Дебютът е с "Дъщерите на дансинга", с премиера в края на декември 2015 г. на 40-ия филмов фестивал в Гдиня, където тя печели наградата за режисьорски дебют и грим; веднага след това от световния фестивал на независимото кино "Сънданс" (януари 2016) получава Специалната награда на журито за уникална визия и дизайн; а през март го представи и на XX Международен филмов фестивал "София филм фест", все наградата на младежкото жури на фестивала и участва в Sofia Meetings за втория си филм - "Фуга". Представи го, намери партньори, направи го и отиде на Кан '18.

Там световната му премиера беше селектирана в конкурсната програма на "Седмица на критиката". Подобен е пътят и на "Мълчаливите близначки", като за третия вече е много по-лесно, минавайки през пазара на авторитетния международно признат София мийтингс, за филмови проекти и филми, да е една от сензациите в Кан, в програмата "Особен поглед".

И няма как да не е сензация, детайлизиран по всички линии: и като сюжет - базирайки се изцяло на истинска, психологически завладяваща житейска история; и като актьорска игра - Летиша Райт и Тамара Лорънс, в ролята на двете сестри; и като режисьорски похват. Той е от филмите, които не се забравят, защото сюжетът е толкова абсурден, точно защото е истински (близначки, които по собствено споразумение общуват единствено помежду си), че със сигурност ще остане като коректив за филмите, които ще гледаме оттук нататък.

Филмът "Мълчаливите близначки" Полша-Великобритания-САЩ, 2022, получава наградата за най-добро актьорско изпълнение, присъдена на Райт и Лорънс от Британските независими филмови награди, а на Полския филмов фестивал в Гдиня е удостоен с четири приза, включително с голямата награда "Златни лъвове" за най-добър филм.

На СФФ беше представен само с две прожекции.

© СФФ

"Мълчаливите близначки" е много специален филм. Когато за първи път прочетох сценария, когато разбрах историята на двете сестри - Джун и Дженифър Гибънс, не можех да повярвам, че е истинска. Потресе ме, техните емоции също ме потресоха, добавих и анимация в началото на филма. Почти всичко, което ще видите, е истинско.

Прочетох книгата, чийто автор е журналистката Марджъри Уолъс. Репортерката също ще я видите във филма. Има материал, писан от самите сестри - някои от поемите им, дневниците им са адаптирани, текстовете на песните също са техни.

Филмът е заснет в Полша, макар действието да става в Уелс.

Беше ни трудно заради дълбочината, с която искахме да влезем много навътре в героите. Те са от Барбадос, ние целият екип сме от Полша. Питахме се как да го направим, затова беше важно да използваме книгата на журналистката. Освен това ние сме бели хора, двете героини са чернокожи, както и актрисите - Тамара и Летиша. Има документален филм в You Tube - Мълчаливите сестри - със свидетелства на семействата им, на хората около тях. Има материали, записи, снети от училището им. Но като материал най-важното бяха техните дневници.

Те са били много съзнателни в процеса на това, което искат да изразят, всичко, което минава през тях и през главите им. И този пакт, който са сключили, споразумението да не говорят, което ги отделя от света. Искаше ми се с филма да добавя нов поглед - да ги видим и като хора, като човешки същества. А не единствено като две зли близначки.

Работата по филма беше при пандемията, затова имахме време със звуковите режисьори, с оператора, с всички, които се занимаваха с визията на филма, да влезем дълбоко в материала, да прекараме доста време с актрисите, които иначе са заети, но тогава имаха повече време. Заедно се опитахме да разберем през какво са минали близначките, какво са изпитали. Освен самата книга и биографичните данни, беше важно да се запознаем и с това, което са оставили като написано.

В такива истории ме впечатлява връзката, която сестрите споделят. Аз нямам сестра, но в семейството на майка ми са били 7 сестри, израсли без майка. Това, което съм забелязвала, е колко обич има между тях, някаква токсичност на тази връзка, може би това, което ми е интересно е Фройдиският ѝ потенциал, не знам. Със сигурност беше важно, че имаше и саможертва. Но вече изчерпах тази тема. Това са може би 4 или 6 години от живота ми, не искам да се повтарям повече, досега беше много интересно.

Филмът стъпва върху дневници, документи и истинска история, но къде е намесата Ви като режисьор, за да стане единната линия накрая?

- Книгата от журналистката е биографична, в нея всичко е директно от техните дневници. Адаптирано от писателката Андреа Сийгъл (Andrea Seigel), създала сценария. Това което виждаме и в едното, и в другото им училище, че са били обект на тормоз, е истина. Че Джун не е искала да яде без присъствието на Дженифър. Взето е от техните писания.

Като цяло - включили сме като запис техните кратки истории, фигурират и като разказ, и като специално стилизирана сцена. Така че имахме два вида сцени: реалността, която е детайлна и ни е дадена; и стилизираност, която сме взели от техните писания.

Сцената с момчетата и любовта - наистина се е случило. Както и това, че трябва да ги приемат в психиатричната болница Броудмур - най-лошата във Великобритания, в света.

И това осъзнаване че не могат да живеят заедно, не могат да живеят и разделени, е по техните думи.

Полученото съобщение, че могат да бъдат транспортирани в Уелс - също е вярно, и че по пътя Дженифър умира. И Джун, и журналистката смятат че решението ѝ да не е жива е нарочно. Когато Джун видя трейлъра (самата тя каза, че иска да го гледа), потвърди: така беше! Направила го е, защото е искала да ме освободи от себе си.

Текстът на песента накрая също е написан от Дженифър.

© СФФ