© thebookerprizes.com
Смислоубежището, което гради ценностоубежището ни, което пък ни съживява културоубежището.
Анализът е препубликуван от "Портал Култура".
Навръх 24 май от Лондон долетя новина, която просто ни остави без дъх - романът на Георги Господинов "Времеубежище" в превод на английски от Анжела Родел спечели международния "Букър" - една от най-големите, най-стойностни и желани литературни награди в света.
Вестта е чудна, направо превъзходна - българската литература и изобщо култура засвети с ярка светлина на картата на планетата; нещо повече, самата България засвети на тази карта и то не с мътните пигменти на Тиквата и Каскета, а с блестящата виделина на място, в което се създават ценни културни продукти, намиращи международно признание. В този смисъл "Букър" не е само за Георги Господинов и Анжела Родел - разбира се, най-много е техен, но той е и за всички нас, които говорим български и почитаме словото и писмеността си.
Насред еуфорията - както от празника, така и от наградата, може да не си дадем реална сметка какво всъщност се случи. И да си помислим, че това е някакъв инцидент - станало, минало, заминало.
Съвсем обаче не е така, абсолютно не е така: наградата "Букър" за "Времеубежище", Георги Господинов и Анжела Родел има фундаментално значение, тя е цивилизационен избор и аксиологична посока и тъкмо поради това ще влияе в бъдеще върху българското развитие във всякакво отношение, не само културно и литературно, но и политически, социално, образователно, че даже и икономическо (дори това последното да ви се струва пресилено).
Но литературата е показала, че може трайно да въздейства върху посоката накъде ще тръгне движението на един или друг народ и от примера на Русия виждаме това с просто око: невъздържаните империалистически нагласи в творчеството на Достоевски (особено в "Дневник на писателя"); антикултурните импулси, които в последните си години граф Толстой разпръсква с нестихваща страст (чак до отричането на Шекспир в полза на православните "старци"); да не споменавам Пушкин с неговата поетическа филипика "Към клеветниците на Русия" или Тютчев с елементарната мистика "Русия с ум не ще прозреш" Гогол с неговите "Избрани места от кореспонденцията с приятелите е не по-малко ретрограден, неслучайно вбесява неистовия Белински. Та чак до Бродски, който също се поддава на великоимперския шовинизъм с пълното със злост стихотворение "За независимостта на Украйна". За Захар Прилепин, взривения наскоро свръхнационалист (и талантлив писател), хич не ще отварям дума.
В руската литература са закодирани днешните Буча и Ирпен, както някога в немеца Юнгер бе закодиран хилядолетният Райх. Литературата не е невинна, никога не е била
Макар че не бива да надничаме само в чуждата паница, имаме си наша и тя е не по-малко пълна с гъста националистическа чорба. Да вземем само Кирил Христов с неговото "Сърби я, Сърбия, сърби я" или графоманът Любомир Бобевски, чийто химн на Добруджа "О, Добруджански край" чак е лепнат паметно на монумент в Каварна. Че дори и Патриарха, дядо Вазов, за когото Георги Господинов намира прекрасни слова: "Вазов е голямото българско утешение - казва. - Големият български утешител", от когото се учим както на любов към българското, но и на горделивост от българското: "България живее под гръма на урата" ("Под гръма на урата"). Неговият роман "Под игото" за първи път е издаден цялостно като самостоятелен том на английски, благодарение на което е предложен и за Нобелова награда, но в действителност онзи, който е бил на ръка разстояние от това да я получи, е бил Пенчо Славейков, големият му съперник. И само преждевременната му смърт в Брунате, Италия, предотвратява това събитие, което - убеден съм, ако се беше състояло, щеше да придаде съвсем друг развой на българската история през ХХ век; тази наша нещастна история на тази наша "нещастна фамилия".
Защото - тук малко ще изпадна в анахронизъм, ако Вазов е котловинен, то Пенчо е планетарен: единият не излиза от пространствата на българското, другият непрестанно мисли и работи за световните пространства. От което следва, че ако Пенчо беше взел Нобела, то ние нямаше да се занимаваме с тесните си регионални дрязги - "Нещастнико, побратиме, остави тука кости. Прав ли, крив ли бе - не съдя те - почивай, Бог да прости" ("Първият убит сърбин"), а щяхме да гледаме към необятните международни простори, едничките достойни "зарад нас": "Човешкий разум бий и се терзае от памтивека, висшата си цел поставил: да проникне и познае незнайното зад знайния предел" ("Химна").
Пенчо Славейков щеше да е вторият славянски автор (след Хенрик Сенкевич) и първият балкански, удостоен от шведския комитет. И тогава не само нашите литературоведи, а и на целия полуостров щяха да го почитат, изследват, признават, а с него и нас, българите. Докато след скоропостижната му смърт почти единствен Боян Пенев е съзнавал творческото му величие (преди много време даже уредникът на музея на баща и син Славейкови в Трявна ми призна, че пред Пенчо предпочитал и разбирал много повече Вазов), а приживе нищожеството Сава Бобчев го праща да изкачва четири етажа с куците си крака. На което Пенчо Славейков отвръща по единствения възможен начин - напуска България и заминава за Италия с любимата си Мара Белчева, за да намери там смъртта си...
Случва се тази несправедливост през 1911 г., 112 години след нея Георги Господинов я поправя. Защото за "Букър" не е номиниран, хеле пък да го спечели, писател от овехтелия и полумъртъв Съюз на българските писатели, чийто председател Боян Ангелов също преди дни се "бореше активно за мир" пред сградата на Европейския парламент в София, а автор от размирния, непокорен и новаторски "Литературен вестник", който правеше на пух и прах творчески изнемощелите от соцносталгия и копнеж по Тато и по партията-водителка негови членове. И който е автор на така вбесяващата ги реплика за умните и красивите.
Прочее във "Времеубежище" всички тези назадничави типове са описани по подобаващ начин, напълно точно и извънредно талантливо. Дето се вика, ачик-ачик. И сега този човек, който е умен и красив, и "войнолюбец" (по терминологията на Румен Радев), се оказва не просто някакъв захлупен жълтопаветник, а автор, талант, творец!, чието дарование призна целият свят и му се преклони с радост и мерак. Чак до Холивуд в лицето на Сара Джесика Паркър, актрисата от "Сексът и градът". Ти да видиш!
Така погледнат, "Букър"-ът на Георги Господинов е наистина акт на цивилизационен избор, един вид смислоубежище. Смислоубежището, което гради ценностоубежището ни, което пък ни съживява културоубежището, че да ни даде то нови сили, неподозирани нови сили за затъналото в пошли баталии свидно ни българоубежище.
С тази награда България окончателно и безвъзвратно тръгна по пътя, който единствен ѝ приляга - пътя към Европа, към демокрацията, към човека като личност, а не като крепостен. Пътят на "Аз сме", който е път емпатичен, хуманен, съпричастен и жизнелюбив. Не мъртвият път на Бахмут, а живият път на "Пикадили". Път, който отваря пред нас, българите, всички пътища на света.
"Букър" не е просто литературна награда, "Букър" е нашето европейско бъдеще
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
