"Дълг" и "Отечество". Или за преврата на 9 юни 1923 г.

© Изгубената България

С парола "Дълг" и пропуск "Отечество" през нощта срещу 9 юни 1923 група офицери от Военния съюз свалят земеделското правителство на Александър Стамболийски и предават властта на кабинет с непартиен премиер и министри, предложени от останалите партии. Събитието се тълкува от коминтерновската историография като военно-фашистки преврат, от некоминтерновската - като възпиране по неконституционен път на една възходяща диктатура.

По повод 100 години от Деветоюнския преврат "Дневник" публикува статията на проф. Веселин Янчев, която разглежда събитието в контекста на процесите в българското общество след края на Първата световна война.
Акцентите са на "Дневник".
-----------------
В края на Голямата война българската държавност навлиза в период на дълбока криза. Провалът на традиционните партии да постигнат националното обединение създава условия за търсене на алтернатива в управлението на страната. Към него се устремяват левите политически партии - БЗНС, покръстилата се в болшевизма БКП и реформистката Социалдемократическа партия. Най-напористи са земеделците. След като се провалят в опита да извършат държавен преврат и насилствено да вземат властта през септември 1918 г., те стават част от изпълнителната власт, а парламентарните избори от август 1919 г. ги превръщат в първа политическа сила.
Първа, но без мнозинство в парламента, което да им даде възможност за самостоятелно управление. Именно такова управление желае лидерът на партията Ал. Стамболийски и безскрупулно ще го наложи.

Неговите усилия не се насочват към успокояване и омиротворяване на обществото, а към

обявяване на война на "вътрешните врагове"

Първи в жаравата са хвърлени водачите и министрите от трите либерални партии, управлявали от 1913 до 1918 г. чрез приетия Закон за съдене и наказание на виновниците за националната катастрофа. След елиминирането на част от конкуренцията вдясно, вниманието на управляващите се концентрира вляво - срещу комунистите и социалдемократите. С оправданието "срещу болшевиките - по болшевишки", целенасочено, с хъс и настървеност те очакват и търсят конфликт, за да пречупят възходящо им развитие след войната. В това отношение се залага на армията и на офицерството, като се забравят старите конфликти и съществуването на полутайния Военен съюз. Ще се потърси и резервен вариант, чрез организиране на привържениците на БЗНС в собствена "Оранжева гвардия".

Обявените в края на 1919 г. обща транспортна стачка и обща политическа стачка ще дадат на управляващите желания повод за нанасяне на сериозен удар на комунистите и социалдемократите. Проведените през март 1920 г. спешни парламентарни избори отново не дават желаното мнозинство на земеделците в Народното събрание. Чрез процедурни хватки част от опозиционните представители са отстранени и БЗНС получава крехко мнозинство и възможност да състави самостоятелно правителство. Пътят към налагане на нова, съсловна земеделска власт е открит.

Паралелно

продължава и борбата с "вътрешните врагове" - старите партии, интелигенцията, буржоазията, градското население.

В този списък почетно място е отделено на действащото офицерство, чиято организация е забранена през септември 1920 г. Водачите на Военния съюз В. Лазаров, К. Георгиев, Сл. Василев, Д. Велчев, Н. Рачев намират пристан в легалния Съюз на запасните офицери. През 1921 г. Съюзът се обявява против режима на "политическия абсолютизъм и народовластническия деспотизъм" на Земеделския съюз, против комунизма и за преодоляване на разединението на традиционните партии. Въпросните запасни офицери се включват активно в основаването на Народния сговор през октомври 1921 г. Тази междупартийна и надпартийна елитарна организация, начело с безпартийни интелектуалци като Ал. Греков и проф. Ал. Цанков, си поставя за цел "съюзяване, па дори обединение, на сродните по състав и идеи политически партии у нас", издигане на престижа на държавната власт и се обявява против нейното използване "за чисто партийни или тясно съсловни и класови интереси".

Веднага след това, през ноември 1921 г., Никола Рачев, Кимон Георгиев и Дамян Велчев възстановяват Военния съюз. За негов председател е избран полк. Иван Вълков. Рестартиралият съюз не търси масовост, а залага на спечелването на младшите офицери, които реално държат армията в ръцете си.

Традиционните партии също осъзнават необходимостта от преустройство, от прегрупиране и консолидиране в духа на конституционализма и парламентаризма. В края на 1920 г. трите либерални партии се обединяват в обща Националлиберална партия. Сливат се Народната и Прогресивнолибералната партии в Обединена народнопрогресивна партия. На 6 юли 1922 г. тази партия, заедно с Демократическата и Радикалдемократическата обявяват създаването на "Конституционен блок". Конституционният блок залага на спечелване доверието на избирателите и отстраняване по парламентарен път на земеделците.

Раздвижването на опозицията не е по вкуса на властващите. Още в края на 1921 г. радикалите вътре в БЗНС създават Комитет за селска диктатура и постепенно вземат надмощие в неговото ръководство. На практика конституционният строй е подменен, тъй като изпълнителната власт не отговаря за своите действия пред парламента, а само пред конгреса на БЗНС. Конгресът решава въпросите за връчване на мандат и оставката на правителството. Царят е лишен от правомощията си по отношение на армията и външната политика. Управляващите грубо се намесват в организацията и работата на съдебната система.

През май 1922 г. на партиен конгрес Стамболийски обявява "кървав фронт" на конкурентите и противниците на властта - старите партии, офицерството, врангелистите, ВМРО. Като най-сериозна опасност се възприема ВМРО, отхвърляща политиката на земеделската власт на отказ от Македония. Под претекст за готвен заговор на опозицията, властта организира истински заговор срещу старите партии, за да ги качи окончателно на "погребалната колесница". Търновските събития от септември 1922 г., арестуването на министрите от кабинетите, управлявали през 1911-1913 и през 1918 г., Законът за допитване до народа и проведеният през ноември 1922 г. неконституционен референдум за виновността на тези кабинети, промените в Закона за съдене и наказание на виновниците за националната катастрофа са все пирони в ковчега на силите, традиционно поддържащи установения с
Търновската конституция държавен ред.

Ескалацията на конфликта с ВМРО дава повод на Ал. Стамболийски и на радикалите от Комитета за селска диктатура да започнат поредната война, но този път срещу неудобните и противниците им вътре в правителството и партията. След като под външен натиск Райко Даскалов е изваден от кабинета, през февруари 1923 г. е отстранена тройката умерени, продемократично и проконституционно настроени министри - Константин Томов, Марко Турлаков, Христо Манолов. Цялата партийна и изпълнителна власт е концентрирана в Александър Стамболийски и Комитета за селска диктатура.

Прочистването на партията и на Министерския съвет е първата стъпка към налагане на тотален контрол върху управлението и страната. Втората трябва да бъде провеждането на парламентарни избори, които да узаконят новото положение. Третата е пълното подчиняване на армията чрез прочистване на офицерския корпус и създаване на собствена партийна въоръжена сила.

В тази обстановка към "вътрешните врагове" са прибавени и комунистите и анархистите. Първите отхвърлят цялостната политика на БЗНС и призовават селяните да се включат в борбата за създаване на работническо-селско правителство, но под знамето на Комунистическата партия.
Управляващите започват да обсъждат възможности за приемане на Закон за защита на държавата и за забрана на БКП. Полицейските органи преследват, арестуват, бият комунистите, затварят клубовете и разтурят партийните им събрания. В тези акции е включена и войската.
В края на март 1923 г. се стига до сериозни сблъсъци между анархисти и военни в Ямбол, последвани от репресии и арести на анархисти в цялата страна.

Изборите от 22 април 1923 г., проведени след промени в избирателния закон,
осигуряват служебна победа на БЗНС - 212 от 245 депутати

при спечелени 52 % от гласовете, и дават увереност на Земеделския съюз, че му предстои дълго и неоспорвано управление. Сега вече окончателно могат да се реализират идеите на Комитета за селска диктатура и на самия Стамболийски за изграждане на ново "трудово общество", начело със селската класа като хегемон и с авангард Земеделския съюз.

Очертан е новият кръг на радикални стопански реформи, като национализация на банките и застрахователното дело, едрия земеделски инвентар, индустриалните предприятия. Стамболийски започва да работи и по нова конституция, която трябва да узакони трудовата собственост и новото политическо устройство на страната чрез създаването на един съсловен, а не партиен парламент, защото "партиите умряха". На този етап всесилният премиер не предвижда въвеждането на република, а крайно ограничаване на прерогативите на монарха по отношение на външната политика, на изпълнителната власт, на армията.

За осъществяването на новия кръг от реформи и налагането на селска диктатура се пристъпва към безусловно овладяване на армията и създаване на собствена, партийна въоръжена сила. С тази цел Стамболийски определя за военен министър племенника си К. Муравиев, а безпрецедентно за началник-щаб е назначено политическо лице, полк. Стефан Нойков, който е член на БЗНС. Активно се работи и по изграждане на партийна Народна гвардия. Това се все стъпки, които показват, че ръководството на БЗНС не допуска възможността да се раздели с властта по законен начин и е готово да я отстоява със силата на своите привърженици и на оръжието.

По този начин, след като са овладени партийното ръководство, Министерският съвет и Народното събрание, практически цялата държавна и военна власт се съсредоточава в ръцете на партийния вожд. Омаломощени са или са отстранени всички фактори и бариери пред неговото намерение да се скъса с демократичните и правни принципи и ценности, върху които е изградена българската държавност след 1879 г., и да се тръгне към налагането на принципно нов модел на еднопартийна и безконтролна авторитарна власт, претендираща да изразява интересите само на една класа или съсловие.

Изборните резултати показват, че старите партии не са парламентарна алтернатива на земеделците. В края на април или началото на май 1923 г. ръководство на Военния съюз решава да свали земеделците с помощта на армията.

Изготвен е общ план, разчитащ на абсолютна тайна и на изненада

и на ограничено число заговорници, на овладяване на комуникациите и неутрализиране на факторите на властта, способни да организират противодействие. Този план трябва да достигне не до всички 240 съюзни офицери, а само до 80 от тях, ангажирани с непосредственото осъществяване на акцията. Паролата за акцията е "Дълг", а пропускът - "Отечество". На 5 юни е определена датата - 9 юни.

Успоредно с военната върви и политическата подготовка на преврата. Организаторите от Военния съюз нямат намерение да оглавят новото правителство или да ангажират трайно армията с управлението. За да не бъдат обвинени, че поставят държавната военна сила в услуга на една или друга политическа групировка, те държат в бъдещия кабинет да участват представители на всички партии, но с лица, които не са били в управлението и са "чисти" политически и морално, без земеделците и комунистите. Ето защо се спират на проф. Александър Цанков, който да оглави новото правителство и да привлече в него партийни лица.

Що се отнася до политическите цели на промяната, те са договорени съвместно и предвиждат след отстраняването на земеделците от власт да се проведат законодателни избори, за да се "парламентаризира и нормализира политическия живот - с една дума, да се възстанови конституционно- парламентарният режим".

На практика, вторачването на управляващите земеделци във ВМРО, откъдето единствено очакват посегателство към властта, улеснява в голяма степен както военната, така и политическа подготовка на промяната. Правителството не разполага със сигурни сведения за готвения преврат и не предприема никакви конкретни мерки, дори за гарантиране на собствената си сигурност и тази на столицата.

Цар Борис ІІІ по всяка вероятност знае за готвения преврат, но липсват доказателства, че е участвал в неговата подготовка и е дирижирал действията на организаторите, че е наясно с деня и часа на извършването му. Царят до последния момент следва демонстрираната още от септември 1922 г. позиция на равна отдалеченост и от управляващи, и от опозиция. Той не желае да се ангажира с едната или другата противостоящи си сили и да стане съучастник и подбудител на сблъсък, крайно опасен за бъдещето както на армията, така и на страната и на короната.
Монархът се опасява и от намесата на ВМРО във вътрешнополитическия живот и в това направление прави опити за възпиращо въздействие.

Вечерта на 8 юни 1923 г. в дома на запасния генерал Иван Русев се събират бъдещите министри и организаторите на преврата

Сега окончателно се определят министерските постове, които се разпределят между сговористите и представителите на старите партии. Изненадващо, единственият действащ военен, полк. Ив. Вълков, отказва да оглави Военното министерство с мотива, че не може да участва в правителство, наложено на, а не посочено от, държавния глава и върховен главнокомандващ царя. Постът временно се поема от проф. Цанков.

В 3 часа на 9 юни "машината на конспирацията" е пусната и започва да функционира "с точността на часовник". Към 4 часа Дамян Велчев докладва на Вълков, че
"операциите се приключиха благополучно и точно според дадените нареждания".
Пристигат съобщения, че ключовите гарнизони и градове в провинцията са в ръцете на заговорниците. Едва тогава проф. Ал. Цанков, придружен от двама от бъдещите министри - Димо Казасов и Боян Смилов, тръгва към Врана, където се намира цар Борис ІІІ, за да подпише подготвените укази за уволнение на правителството на Стамболийски и назначаване на ново, начело с проф. Цанков.

Задачата им се оказва трудна. В продължение на часове царят отказва да се яви пред делегацията. Монархът си дава сметка, че отказът му да се солидаризира с промяната в личен план означава абдикация, която заговорниците не желаят, но и не изключват, а в държавен - гражданска война, тъй като ще бъде реабилитирано старото правителство и войската ще се разцепи.

От друга страна, неконституционната промяна е в името на връщането на конституционните норми, пресичане на диктаторските попълзновения на земеделските водачи и възстановяване на правомощията му на държавен глава и главнокомандващ на армията. За да се избегне задълбочаването на конфронтацията и гражданската война,

цар Борис ІІІ подписва указите с условието да се вземат мерки за запазване на живота на всички и да се щади всяка капка българска кръв.

Веднага указите са публикувани като притурка на "Държавен вестник", с което новата власт става легитимна, а съпротивата срещу нея е лишена от правно основание.
В столицата военната блокада е вдигната и центърът на града се изпълва с хора, приветстващи извършената промяна и армията. В подкрепа на новото правителство и на армията се явяват запасното офицерство и подофицерство, четите на ВМРО и хиляди доброволци.

Неочаквана, но логична и съществена помощ при свалянето на БЗНС от власт идва от БКП

Промяната е приета с разбиране от страна на силите победителки, тъй като новите управляващи дават гаранции, че ще се придържат лоялно към клаузите на Ньойския договор, няма да мобилизират армията и че тяхната единствена цел е да установят "на мястото на селската диктатура режим на реда и законността".

С преврата на 9 юни 1923 г. опитът да се наложи оранжева диктатура е провален, но той ще стане повод комунистите, под натиска на Москва и Коминтерна, да се опитат да наложат своя червена диктатура.