Българският комунизъм в 50 страници

 

Кратката история на българския комунизъм се събра в 50 страници. В това пространство тя е синтезирала втората част на световния бестселър “Черната книга на комунизма”, която тази седмица излезе в Париж. Първото издание имаше уникална медийна съдба за един обикновен учебник по история, както го наричат - пресдосието на книгата се измерва в хиляди страници, тя беше преведена на 25 езика (включително и на български), а само във Франция тиражът й достигна безпрецедентните 250 000 екземпляра. Книгата излезе през 1997 и предизвика скандал в левите европейски среди. Обвиняваха я в два основни гряха: първо, в това, че не държи сметка за добрите постижения на комунизма, а описва единствено убийства, побои, репресии и грабежи, и, второ, че книгата не предлага на читателя собствени исторически разкрития, а само компилира труда на стотици учени от различни страни. Около книгата започна дори не дебат, а жив политически вихър, покрай който левите европейски интелектуалци показаха как си представят комунистическото управление от тоталитарен тип - в очите им то се оказа “носител на социална стабилност” и “изразител на вековните мечти за равенство”. Тук-таме съпроводено от “извращения”. Понякога и от престъпления.

“Черната книга на комунизма” представяше друга визия - в нея бяха събрани накуп престъпленията на различни комунистически партии по света. Многобройните исторически разкрития, разпилени по вестници, списания и книги от регионален характер, обикновено се следят от твърде тесен кръг експерти. За първи път те бяха събрани в общо книжно тяло, достъпно за най-широката аудитория. Именно това превърна книгата в уникално произведение.


Реакциите бяха не по-малко уникални - докато на Запад я обвиняваха в антикомунистическа тенденциозност, хората в Източна Европа я упрекваха тъкмо в обратното - че направо нищо не е разказала за ужасния комунизъм. Според левия Запад книгата хвърляше петно върху розов период от историята, а на Изток страдаха от подбора на публикуваните факти, зад чиято оскъдност не можеше да се разпознае мащабът на трагедията за поне две поколения. Тази поляризация на оценките безапелационно изяви пропастта, която дели културите на Изтока и Запада, съжителствали на един иначе миниатюрен континент. И разделени изкуствено за нищожно малкия исторически период от 45 години.

Според Стефан Куртоа, съставител на книгата, именно тази пропаст го е провокирала да напише втора част, като включи в нея онова, което съзнателно е пропуснал в предишния том. Първата “Черна книга” беше от 800 страници, но на Източна Европа бяха отделени едва 70 от тях (без Полша, за която имаше отделна подробна глава). Основният акцент падаше върху онези страни, където комунизмът извърши най-масовите и кървави престъпления - СССР, Китай и Камбоджа. “После си дадохме сметка, каза Стефан Куртоа пред радио "Свободна Европа", че с този подбор почти сме оневинили източноевропейския комунизъм. Показали сме го по-хуманен от другите, защото не е бил толкова кървав. Но това беше грешка, която сега поправяме - комунизмът в Европа беше различен само в мащаба на жертвите, които взе, но не и в мащаба на самия криминален замах.”

В “Черната книга” от 1997 българският комунизъм заемаше около 7 страници. В тях пишеше за убийството на Трайчо Костов и Никола Петков, за Народния съд и за лагерите от сталински тип. Тези събития бяха описани почти мимоходом, а по-късни исторически факти не бяха посочени. В новото издание отделната глава за България се казва “България под комунистическо робство”. Тя обхваща целия комунистически период и завършва с прочутата реплика на президента Петър Младенов, произнесена заради антикомунистически митинг след рухването на Берлинската стена: “Най-добре е танковете да дойдат”.

Главата започва с подробен разказ за атентата от 1925 г., описва дейността на българите в централата на Комунистическия интернационал в Москва, преврата от 9 септември 1944, установяването на Народния съд и изграждането на сталинистки лагери. В текста не просто се изброяват убитите министри и депутати, но и се предлага бекграунд за реалната им политическа дейност. Тази част от главата се отличава с търсене на историческия контекст и с особена прецизност на подхода, тъй като в нея се цитират конкретни документи, разкриващи механизмите за извършване на престъплението, посочва се броят на жертвите и се цитират свидетелства на оцелелите жертви (от книгата “Българският ГУЛаг” на Екатерина Бончева и други журналисти от в. “Демокрация”). За първи път бива разказана историята на въоръжената съпротива срещу комунистическия режим, започната през лятото на 1945 г. от т. нар. горянско движение и продължила до 1958 г. с около 1800 преки участници (изследване на историка Диню Шарланов). Книгата описва процеса на национализация на земята и на изграждане на планова държавна икономика, за да посочи в края на главата с конкретни данни икономическия крах и натрупването на външния дълг. Главата проследява установяването и укрепването на Държавна сигурност, задачите, които тя изпълнява, методите, с които си служи, и зависимостта й от СССР, като се цитират и имената на някои от резидентите на КГБ в България. Книгата споменава и за начина, по който Западът тогава гледа към България (изследване на Димитър Димитров от Би Би Си). За първи път бива цитирано и подробно описано убийството на Борис Арсов - едно престъпление, фрапантно не само само по себе си, но и с успешното му потулване в продължение на повече от 15 години - за разлика от медиатизираното убийство на писателя Георги Марков (и двете престъпления са описани по разследванията на Христо Христов от в.“Дневник”). За първи път в книга по обща история на комунизма се описва характерния му български белег - насилствената асимилация и депортиране на българските турци са определени от автора на книгата като “генерална репетиция на медиатизираната Косовска трагедия”.

Главата за България завършва с печалната констатация, че изследването на комунизма в страната едва е започнало и че тази спорадична дейност на “някои плахи изследователи” не бива насърчавана от обществото. Авторът посочва, че в България са издадени множество мемоари на участници в събитията, но “историците още не са извършили дешифрирането и анализа на историята”. В самия край на главата се припомня, че през април 2002 г. българският парламент наново затвори архивите на Държавна сигурност, без това да предизвика особена емоция в обществото.

С този нахален законодателен акт от април 130 българи заявиха не друго, а че се разпореждат с историята в неин ущърб. И направиха това по волята на 2 милиона избиратели. Жестът им контрастира особено ярко с подхода в други страни. “Естонската” глава на “Черната книга” например е писана не от кого да е, а от самия министър-председател на страната, който е и историк по образование. “Руската” глава е допълнена от бившия член на Политбюро на КПСС и съратник на Горбачов - Александър Яковлев. Гърция и Италия, които съвсем не се смятат за принадлежни към политическата Източна Европа, настояха в книгата да влязат отделни глави и за техния горчив исторически опит.

Ако премахнем подхода на сравнението, за българския модел на четене на историята можем да кажем и друго. Например това - как ли би изглеждала “Черната книга”, ако беше писана преди 5 години например? Ами така - историята на българския комунизъм щеше да се изчерпи с Народния съд, откъслечни документи и няколко спомена на оцелели от лагерите. Установяването на точни данни от онзи период и почти всички съществени разкрития с по-късна дата бяха извършени в един буквално незначителен срок след лятото на 1997, когато архивите на ДС бяха за пръв път отворени. И понеже няма място за витиеватост, когато истината е пределно проста, нека я кажем - политическото мнозинство на ОДС направи възможни тези открития, защото отвори архивите. Политическото мнозинство на НДСВ ги спря, защото затвори архивите. И дори вписа един текст в закона си, с който позволи произволното и ненаказуемо унищожаване на документи.

- - -

Търговско заглавие на книгата: Du passe faisons table rase! /Да превърнем миналото в табула раза!” ( 560 страници, издателство Robert Laffont, автор Stephane Courtois, съавтори на главата за България: Диню Шарланов, Пламен Цветков и Любомир Огнянов, адаптация на текста за България: Мона Фосколо. Цена: 23 евро. Достъпна за поръчки на адрес www.amazon.fr

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK