Човекът беше жертва на своето време. Мирогледът на цяла една епоха се съдържаше в неговите ругатни. Бил сред господарите в онази система, но в същото време е станал нейна жертва. Нейната черно-бяла войнстваща агресивност се е просмукала в него.
Единението не се постига с думи. Думите без покритие са рудимент от времето на социалистическото безвремие, пише по повод обръщението на президента Теодора Димова в портала "Култура".
Тя е на името на Димитър Димов, ще бъде връчена за пръв път през 2019 г. за роман
Сигурно и този 1 февруари пред мемориала на жертвите на комунизма в парка пред НДК ще се съберем шепа хора – двеста-триста човека, а може и по-малко... Сигурно и сега ще имаме чувството за непосилна тежест... Ще чувстваме техните погледи – въпросителни – върху нас. Ще усещаме изкривената им съдба, неизживения им живот, неговата осакатеност, болка, невъобразимото унижение, на което са били подложени, смазаното им достойнство, физическите мъчения...
Някои смятат, че омразата се дължи на демокрацията. Други виждат нейната причина в комунизма. Това е плитко и несериозно. Мнозина търсят нейния корен в бедността или глупостта. Но ние сме свидетели, че на злобата и омразата са подвластни и комунисти, и антикомунисти, и бедни, и богати. Явно нейният корен е много по-дълбок. Тогава къде е нейният корен?
Днес българското родолюбие е обърнато единствено назад към славното минало и като че ли бъдеще не съществува. Левски е казал, че ние обръщаме времето, но днес ние не намираме сили да обърнем времето напред. Днес българското време е спряло.
Нужно е да се загасят фитилите на коктейлите "Молотов". Нелепо и недостойно е да се приписват естетически достойнства на идеологическите монументи. Нужни са ни човешки паметници, пред които могат да се поставят цветя, а не идеологически грамади, които да смазват човека.
Но посредствеността става все по-агресивна и това е много тревожно. Именно това означава констатацията, че стойностното е в "дълбок коматозен сън". Посредствеността е винаги агресивна, но когато се изгубят критериите за стойностното, как да очакваме светла бъднина?!
Гледам по телевизиите анкета със случайно минаващи граждани относно концерта на Слави Трифонов на Орлов мост. Като слушам как коментират, какво казват – заслужаваме президент да ни стане най-незаслужаващият... Трябва да ни е станало ясно, че чалгата не е музикален "стил", а политически инструмент.
Пожарът в партийния дом беляза най-първите стъпки на българската демокрация. От тогава до днес тя мирише на изгоряло и е обвита в задушлив пушек.
Чудех се учениците ли са най-големите престъпници в нашата държава, че драконовските мерки се прилагат тъкмо към тях. Защо властта не прилага драконовски мерки към самата себе си? Тъй като въпросът е риторичен и е ясно, че това няма да се случи, разгърнах "Под игото" - текст на Теодора Димова от портала "Култура".
... трудно различаваме патриотизъм от бабаитство, геройство от мародерство. Борбата срещу беззаконието не може да се води с беззаконни средства. Винаги трябва да мислим какво ще се получи накрая. А ние все стигаме до блатото, до Андрешко и до Динко.
По повод Благовещение Теодора Димова предложи откъс от романа, над който работи в момента. Той е с работното заглавие "Първият рожден ден на Иисус Христос"
Може пак да сбъркаме, но сме длъжни пак да опитаме.
Ако не се върне доверието в българския съд, правосъдие в България не може да се очаква. Правосъдие под натиска на улицата не може да се очаква.
Атентатите в Париж ги възприемаме по-различно, Париж заема някакво по-особено място в съзнанието на всеки от нас, Париж е градът на изкуството, на свободата, на любовта, на красотата. Точно в Париж сякаш атентатите бяха невъзможни.
Представям си я потънала в зеленина, но поддържана и обгрижвана с вкус и любов. Представям си металните врати, сега ръждясали и нашарени със спрей, изчистени от ръждата и боядисани. Представям си, че тази къща би могла да стане един литературен дом, например.
Залети сме от политическа чалга, затова не се нуждаем и от археологически популизъм. Нека нещата на Ларгото да текат сигурно и спокойно, по-бавно, но не толкова – Largo ma non tanto.
Престъпността е ежедневие около нас и ние възприемаме случващото се зло само откъм страната на фактите. Те като че ли парализират и блокират съзнанието ни и не ни позволяват да се замисляме за детайлите или за причините.
Това е истинският въпрос и истинският проблем – защо Западна Европа е гостоприемна и толерантна към тях така както беше гостоприемна и толерантна към българите, когато те бягаха през бодливата тел, а ние сега сме негостоприемни, нетолерантни, враждебни и уплашени?
Толкова често виждаме, че човекът няма спирачки. И дори когато го предупреждават пътни знаци и закони, той е без спирачки, безразсъден и безотговорен.
Не за пръв път сме стъписани, че много хора използват една семейна трагедия, за да оголят публично оскотелите си души. Правеха го и когато почина дъщерята на президента Желев, и когато почина синът на премиера Сакскобургготски.
Завръщането в нашия свят е мъчително, защото духът остава в света на красивото. Остава там, защото разграничава красивото от грозното и защото усеща, че красивото и доброто са едно и също нещо.
Паметниците не са правят, за да привличат туристите, туристите да се фотографират пред тях и да носят печалба в хазната. Паметниците се поставят, защото тези хора имат памет, живеят с паметта и паметта е съществена част от техния живот.
Защо Йовков е написал гениалния си разказ "Серафим"? За да ни покаже, че на този свят живеят и ангели. Ние най-често не ги забелязваме, но те са край нас. С кърпени палта или по джапанки, но усмивките им светят. Те никога не бързат, а ние сме все забързани и не ги забелязваме. Те нямат нужда от нас, но ние имаме нужда от тях.
Ясно е, че проблемът не може да бъде решен с машина на времето, която да ни върне в онази идилична епоха, с която започнах. Но това не означава, че проблемът няма решение. Това не означава също, че неговото решаване може да бъде отлагано безкрайно. В една или друга степен проблемът е решен в много държави. Решим е и в нашата държава.
Но в бюлетината за предложения от президента референдум трябва да има още един въпрос и мисля, че той е по-принципен от предложените три: за промяна на самата избирателна система – изборите да бъдат валидни само тогава, когато в тях са участвали 50 процента от избирателите плюс един
Разумното, компромисното, спокойното, неекстремното решение е около паметника да има ограда с оглед единствено пространството около него да бъде обезопасено. Нека пространството около него да бъде красиво, а той нека да е грозен.
Това малко момченце беше сякаш едно от онези деца, покатерени по палмите, когато Иисус влизал в Светия град. Те чупели палмови клони и ги постилали под магаренцето, което бил възседнал Иисус. Били поразени. И ние оставаме така поразени, когато четем тези разкази от Евангелието, когато четем приказките на Андерсен, всеки път, когато срещнем чудото, което е навред около нас. Но не винаги и не всички имаме очите на малкия Йоан, за да го видим.
Дневник