Мари-Пиер Поарие, УНИЦЕФ: Цялото общество трябва да се обедини, за да реши проблемите на децата

Мари-Пиер Поарие

© УНИЦЕФ

Мари-Пиер Поарие



Кои са най-големите предизвикателства пред УНИЦЕФ в Източна Европа?
- Разделенията, неравенството. УНИЦЕФ се интересува от тези проблеми в глобален мащаб и смятаме, че от този регион можем да се учим как да подхождаме към тях.


Ние вярваме, че правата на всички деца трябва да бъдат универсанилизирани, тоест да важат в цял свят. В този регион интересното е, че макар да е постигнат икономически напредък (разбира се, всички страдат от кризата) и много от държавите тук могат да се смятат за държави със стредни доходи, и дори са членки на Европейския съюз, дневният ред на децата не е реализиран за всички.


В по-бедните страни решението е просто да се помага повече, за да се подобрява положението на децата като цяло, докато в Източна Европа трябва да открием кой е изключен от процесите на напредък и да се фокусираме върху тези хора в неравностойно положение. Тук трябва да говорим за включване, а не просто за подпомагане.




Кои са изключените деца в Централна и Източна Европа? Една от открояващите се групи са децата с увреждания. Има ги и в други региони по света, но там изобщо не са стигнали до техните проблеми. В този регион средностатистическите деца живеят сравнително добре, затова започваме да виждаме онези, които другаде са невидими – децата с увреждания, децата от малцинствени групи, децата от по-изолирани селски региони. В някои от държавите в региона към тях се причисляват и децата с така нареченото антисоциално поведение – тези, които използват наркотици, влизат в конфликт със закона и често обществото ги отхвърля, като заявява, че те сами са виновни за проблемите си, вината е тяхна и затова може би не бива да имат права.


За УНИЦЕФ е интересно да проследи как този регион поставя невидимите до момента деца във фокуса на вниманието, как ги връща обратно в обществото. Разбира се, много от тези деца с увреждания или от малцинствен произход са децата, които обикновено се настаняват в институции, защото собствените им родители и собствените им общности често възпроизвеждат тази среда на отхвърляне. Така че опитът в справянето със социалното изключване ще бъде полезен не само за този регион.


А кои са най-сериозните проблеми в България по отношение на положението на децата?
- България е изправена пред всички тези предизвикателства и тя има напредък. Вярно е, че като всички останали държави България се бори с икономическата криза, но завръщайки се тук 22 години след последното ми посещение, не мога да не забележа пътя, който е изминат.


Става дума за една много бърза трансформация на обществото. Вижда се и сериозна политическа воля за справяне с недовършената работа, а това не е често срещано. Аз съм тук по-малко от 48 часа и е изключително впечатляващо как всички гледат проблемите в очите и дискутират какво трябва да се направи за бъдещето.



Мари-Пиер Поарие е регионален директор на УНИЦЕФ за Централна и Източна Европа и държавите от ОНД. Има 25-годишен опит в програми за развитие и човешки права в Азия, Африка, Европа и Латинска Америка. Участвала е в преговорите по създаването на Конвенцията на ООН за правата на детето през 1989 г. в Женева. Специалист е по източни езици и култури от Сорбоната, а след това е завършила икономика в Université de Paris, специализирала е в Харвард. Мари-Пиер Поарие беше на посещение в България миналата седмица.

Кои според вас са областите, в които България трябва да работи повече?
- За мен е плюс, че България дискутира проблемите си. Тя си дава сметка, че броят на децата в институциите е много висок, че тези деца често са деца с увреждания или от етнически малцинства, и че има нужда от още работа.


Разбира се, България сега стъпва на този път и той тепърва предстои. Срещите ми с президента и с министъра на здравеопазването показаха, че държавата не страни от проблема и е много отворена към ролята на гражданското общество и към сътрудничество с родителите.


Родителите са тези, които оставят децата в институциите. Какво е накарало тези родители да се чувстват по този начин? Разбира се, те са изправени пред бедност, може би не се чувстват достатъчно уверени. Какво може да се направи, за да се обсъди с тези родители тяхната роля и отговорности и как може да им се помогне да поемат тези отговорности?


България има нужда също да обмисли случващото се в сферата на образованието. Делът на децата, които остават извън училище, е доста висок. Същото се отнася за децата, които отпадат от образователната система след влизането си в нея. А кои са децата, които не тръгват на училище? Това са деца с увреждания, деца от етническите малцинства, може би от ромски произход. Кои отпадат? Отново деца от малцинствата, особено момичетата от някои малцинства.


Не на последно място трябва да се обърне внимание и на качеството на образованието. Когато сравним резултатите на България в PISA-тестовете с тези на другите страни в региона, виждаме че голяма част от децата, които ходят на училище, всъщност са функционално неграмотни. Така че достъпът до образователната система и ученето като цяло са предизвикателство за България.


Разбира се, другите страни в региона също са изправени пред него, но когато погледнем статистиката за дела на българските деца, които постъпват в училище, тя очевидно не се движи в правилната посока, вижда се негативна тенденция. Вместо делът на ходещите на училище да се повишава, той спада допълнително. Това може да е следствие от икономическата криза или знак, че статистиката просто вече се прави по-качествено. Но България трябва да обърне внимание на проблема със социалното неравенство и отпадането от училище.


Друга важна област е инвестирането в ранното детско развитие. Основен приоритет трябва да е преодоляването на бездната на неравенството. Не всички бебета се раждат с равни шансове - ще ни е малко трудно да променим това. Но след като са се родили, ако инвестирате в първите години от живота им, така че да "изравните терена" и да подпомогнете тези, които са непривилегировани, това може да доведе до трайни положителни резултати. Те веднага се виждат в образованието.


В глобален мащаб е доказано, че 80% от децата, които тръгват от малки на детска градина, завършват основното си образование. А 80% от тези, които не завършват основно образование, не са ходили на ясла или детска градина. Ето колко важна е тази инвестиция дори само с оглед на образованието, без да споменаваме здравето, когнитивното развитие и социалните умения.


Не бива да търсим магически решения от държавата. Ние искаме да видим общество, което работи заедно, за да реши проблемите на децата, а в този регион това не винаги е лесно. Има държави, в които организираното гражданско общество просто го няма, нито пък ги има информираните, конструктивни критични медии.


В България историческата отговорност е дори по-голяма, защото политиците не си затварят очите за проблемите, различните заинтересовани страни са налице, гражданските организации може би искат повече пространство, но никой не се съмнява, че те имат роля в процесите. И никой не се съмнява, че решението е в подкрепата за семействата, повишаване на родителската компетентност и умения.


Парите, които в момента се използват за институциите, не бива да изчезват или да бъдат използвани за запушване на дупки в бюджета, а трябва да продължат да се използват за решаване на проблемите на децата.


Кризата няма ли да застраши това финансиране?
- Много интересна концепция, която се появи в разговорите ни, беше бизнес логиката на инвестициите в ранно детско развитие. Идеята да се докаже, че е икономически изгодно средствата за издръжка на институциите да се прехвърлят за подкрепа на семействата. Тоест да стане ясно, че това е не просто етичният, коректен и милосърден подход, а че за да се подсигури бъдещият растеж и стабилност на тази нация, трябва да се инвестира в следващото поколение.


Споменахте, че президентът лично се е ангажирал да демонстрира икономическия смисъл на тези инвестиции?
- Президентът обеща – надявам се да не ми се сърди, че ще го кажа – да участва със собствените си знания и контакти, за да демонстрира бизнес логиката на инвестициите в ранно детско развитие.


Каква е икономическата логика на инвестициите в родителите, в превенцията, в решенията, базирани на семейството. Това е не просто в най-добрия интерес на децата, както всички знаем, а и по-добрата опция за развитието на страната. Не просто по-евтиното решение, а много по-устойчиво в дългосрочен план. Това е много окуражаващо. 


Когато посетих един от домовете тук, видях отзивчивостта на директора, отношението на персонала, начина по който те се отнасяха с бебетата. В сравнение със ситуацията в миналото има голям напредък. Но българското общество има още много за какво да размишлява по отношение на ролите на различните участници в този процес.


Когато една майка роди дете с увреждане, какъв съвет получава тя за възможностите, пред които е изправена? Вие знаете дори по-добре от мен, защото живеете тук. Наблюдавайки децата в този дом, за човек като мен е много трудно да разбере защо някой би оставил детето си там.


Когато детето има много сериозно увреждане и семейството не може да се справи, не може ли институцията да им окаже подкрепа през деня, така че родителите да могат да работят, защото сигурно нямат достатъчно пари за лична бавачка. Това са сериозни въпроси.


Институциите имат своето място в системата на предоставяне на грижа. Но какъв съвет получава майката? Как институцията улеснява контакта на семейството с детето? В дома, който посетих, си говорихме колко често родителите посещават децата си. Хората от персонала казаха "не много често, а в някои случаи изобщо не идват". А на излизане видяхме, че на вратата има надпис с часове за свиждане. Два часа в сряда и в събота сутрин.


Така че обществото в България трябва още да си помисли – какво общество искаме да бъдем, какъв е моделът, към който се стремим. Искаме ли да бъдем страна, в която семейството е най-доброто място за едно дете? Ако е така, всички сили в обществото трябва да се обединят, за да може това да се случи. Защото ще има и бедни семейства, и такива, които срещат трудности, ресурсите на държавата не достигат, социалните работници са претоварени, всеки има своите проблеми. Но ако знаем каква е общата ни цел, тогава институциите могат не само да се стремят да вършат добра работа, а да мислят как да улеснят достъпа на родителите. Как да им дадат знания и умения, така че да могат да се справят, ако искат например да вземат детето си за уикенда и ли за по-дълго време.


Летвата трябва да е високо, защото България е европейска държава. Трябва да си говорим за качествени модели, а не за временни решения и маскиране на последствията. Имате историческата отговорност да приложите решения, които отговарят на аспирациите на страна като България.


Чия е тази историческа отговорност, за която говорите?
- Мисля, че моментът да се мисли за това е много здравословен, защото вече не може да става дума за това кои са добрите и кои са лошите, а всички трябва много дълбоко да се замислят за решаването на тези проблеми.


Това е предизвикателство за страната, но има и много неща, които показват, че това е една възможност, защото имате мобилизацията.Трябва да си зададете и тези деликатни въпроси, които са толкова важни. Защото решенията не са просто технически, не става дума само за услуги, за повече малки домове или нещо такова, колкото и да са важни тези неща.


Става дума за целия дебат за ролята на всички участници в решенията, в това число родителите. Те трябва да започнат да си задават въпроса "какви са моите отговорности". Може ли да си казват "ако моето дете не е съвършено, ще го оставя в институцията и ще опитам да си имам друго по-хубаво." Отношението на някои родители е много близко до това. Разбира се, те са изправени пред икономически затруднения, не им е лесно. Но не можем да гледаме на собствените си деца по този консуматорски начин, сякаш са някакъв продукт.


В УНИЦЕФ сме много впечатлени от силната реакция на обществото, когато случаите с деца в домовете започнаха да се изнасят в медиите. Другаде в такива случаи реакцията е преминаване в отбрана и опит за умаловажаване на проблема. Или изтъкване, че другите също го имат, което е истина. Вместо това впечатлението е, че страната признава проблема и е категорична, че не желае това да продължава да се случва.


Как бихте сравнили ситуацията в България с тази в другите страни от региона?
- Делът на децата в институции в България, съотнесен с този в другите страни от Източна Европа, е висок. Така че що се отнася до мащабите на предизвикателството, България е в нелека позиция. В същото време темповете, с които се движи деинституционализацията, са впечатляващи. Окуражаващо е също, че в България диалогът между партньорите в този процес е малко по-зрял.


Вижда се, че институциите също са включени в трансформацията на системата и имат роля в този процес. Например домът, който посетихме, работи също и като дневен център. Родителите работят и малко са тези, които имат пари за собствена бавачка, нали така? Семействата може да не могат да се справят сами, ако детето има тежко увреждане - трябва да бъдем прагматични.


В някои държави гледните точки са по-поляризирани, а ми се струва, че България има по-балансиран и холистичен подход. Въпреки това мисля, че няма да е лесно, защото все още има голям брой деца, които пристигат в институциите директно от родилния дом. Ще е нужна голяма дискусия по отношение на социалните норми и очаквания.  


Миналата седмица правителството даде старт на механизъм за насърчаване на детското участие чрез създаване на детски съвети към училищата, общините и областите. Много хора в България са скептични към тези идеи и смятат, че реализацията им ще е само формална. Какво можем да направим, за да насърчим реалното участие на децата в обществените дебати и вземането на решения?
- Лично аз смятам, че е добре детското участие да има своите институции в лицето на тези детски съвети. Когато консултирането с мнението на децата стане част от официалния начин на управление на всеки процес, това е положителна стъпка.


Да вземем за пример страните, които имат национални комисии за справяне с проблемите на HIV и СПИН. В тези комисии просто на масата за дискусии трябва да има един стол, предвиден за децата. Когато един общински съвет обсъжда социални въпроси, отново на масата трябва да има стол за децата. В съветите, които управляват училищата, отново трябва да има място за децата. Може да ви изглежда малко бюрократично и формално, но това означава, че ще бъде задължителна стъпка в процеса на работа. И понякога нормативната страна на нещата има важна роля за да промени реалностите.


Разбира се, за да стане детското участие реалност, обществото трябва да създаде пространство за него. Трябва да търсим начини да поканим подрастващите да се присъединят към нашите форуми, към нашите дебати, и да отворим ушите си, за да ги чуем. За да влезем във връзка с тях трябва също да използваме новите медии. Младите хора обменят много информация и комуникират активно помежду си. Въпросът е кой ги слуша, кой влиза в диалог с тях и кой създава пространство гласовете им да бъдат чути.


Семейството също има важна роля в този процес. Дебатите в семейството, дискусиите и обменът на мнения са много добро място детето да се упражнява в демокрация. Разбира се, родителите са тези, които имат последната дума при определянето на някои правила и организирането на живота в дома. Но процесът на консултиране при вземането на тези решения е важен. Консенсусът е важен.


Какви ще бъдат приоритетите на УНИЦЕФ България за следващия петгодишен период?
- В България искаме да помагаме на страната да реализира визията си за включващо общество. Да създаде услуги като здравеопазване, образование и социална защита, които да достигат до изолираните, до невидимите хора. Искаме да подпомогнем капацитета на участниците в този процес.


Втората важна цел в петгодишната ни програма е да подобрим капацитета на България в областа на мониторинга на спазването на правата на детето и въздействието на политиките в тази област. И да прави това в партньорство – правителството има роля в това, статистическият институт, неправителственият сектор, частният сектор – всички тези страни имат своята роля. Така че най-важните ни цели за България са включване, самонаблюдение и капацитет да продължите по пътя, по който сте поели.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK