Христофор Караджов: Българите, гласували за "Възраждане" в САЩ, са като американците избрали Тръмп

© Личен архив

Христофор Караджов е преподавател по журналистика в California State University в Лонг Бийч, Калифорния. До заминаването си за САЩ преди повече от 20 години, работи във вестниците "24 часа", "Стандарт" и "Сега". Караджов, е един от организаторите на изборните секции, в които гласуваха българите в Калифорния. С него разговаряме за участието на българите в САЩ в изборите на 14 ноември, подкрепата, кято получи в тях ултранационалистическата партия "Възраждане" и за състоянието на медийната среда в България.

Как може да бъде обяснен високият процент - между 12 и 14% от гласове, не само в Ориндж каунти, но и в други избирателни секции в САЩ, подадени на 14 ноември за крайна националистическа партия като "Възраждане"?

- За мен тезата, че много от българите в големите градове на Америка като Чикаго и Ню Йорк се чувстват зле тук, че са дошли само за да бачкат, но мразят американското общество, мразят съдбата си, нямат среда, не общуват с американци, малко издиша. Тоест обяснението, че точно по тази причина те са настроени патриотарски и шовинистично, или както искате да го определите, издиша.

Хората, подкрепили "Възраждане" не мислят какви са позициите на Костадин Костадинов (бел.авт. - лидерът на партията) спрямо Русия. Така е и сред привържениците на Тръмп тук. А между тях и доста българи, които познавам, има доста сериозно припокриване. И при едните и при другите има една любов към тоталитарните фигури като Путин и Тръмп. Костадинов също има такова поведение и такава реторика - нежелание да се спазват пандемични мерки, отричане на ваксините или самия Covid-19 като опасност. Това според мен е причината "Възраждане" да получи такава висока подкрепа.

Добре, за България е обяснимо, но как се обяснява подобна подкрепа в Съединените щати. Привързаност към тоталитарен лидер в условията на американската демокрация звучи като дървено желязо.

- А как Тръмп получи подкрепата си като човек, който се държи и говори като тоталитарен президент? Той не може да управлява като тоталитарен лидер защото в американската демокрация вече има изградени защити. Засега те издържаха, но колко още ще продължи това не е ясно. По тази причина мисля че хората, подкрепили "Възраждане", са абсолютно същите.

Що се отнася до "Има такъв народ" и "Продължаваме промяната" - това е синдромът на спасителя. За всеки е ясно, че в България има високи нива на корупция и нещата не са съвсем наред. Затова винаги, когато се появи човек, който заяви, че от тук нататък всичко ще е честно и чисто, че в политиката ще бъдат вкарани нови хора, поведението на българите в Америка не се отличава от това на сънародниците им в България.

Наблюдавах това още през 2001 г. с царя, когато за първи път гласувах на български избори в Америка. Тогава бях потресен защото смятах, че хората, дошли тук от България са десни и ще подкрепят доста успешната към онзи момент фигура на Иван Костов. Тогава България се беше стабилизирала за първи път с валутния борд, нямаше избори и кризи през няколко месеца, както беше през десетте години преди това. Но изведнъж резултатите се оказаха две трети за царя.

Заради криворазбраната роля на журналистиката, която непременно трябва да събира плюс и минус, за да не бъде заподозряна в необективност, идеите на политици като Костадин Костадинов и дори на Боян Расате години наред получаваха безкритичен достъп до медиите. Носят ли сега журналистите вина за влизането на "Възраждане" в парламента?

- Проблемът на журналистиката в България е, че има твърде механично отношение към търсенето на баланс, при представянето на фактите. Вместо да се залага на солидни личности и авторитети, а когато някой очевидно излъже два пъти да не му се дава повече достъп до медиите, в България се случва точно обратното. Когато някой говори в подкрепа на гей прайдовете, да речем, непременно трябва да се намери друг, който е против тях.

В такива случаи аз давам един малко радикален пример. То е все едно да имаш дискусия за нацизма в студиото и от една страна да поканиш историк, а от другата - нацист. Просто не се прави така. Но това беше проблем и в дискусиите около пандемията. В нея изгряха хора като Атанас Мангъров - лъжеше очевидно, но въпреки това продължаваше да обикаля студията и да разпространява неверните си твърдения. Същото нещо наблюдавахме в Съединените щати с Тръмп. Но тук борбата до голяма степен е за аудиторията, защото хора като Тръмп носят много голям рейтинг в телевизиите.

В България проблемът вероятния е същият, или поне много сходен?

- В България телевизиите не са толкова зависими от рейтингите, тъй като собствеността им не винаги е ясна, а от там и финансовите потоци към тях също са неясни. Освен това, кой определя рейтингите им? Лично аз не бих имал доверие в някои от най-често използваните пипълметрични компании в България. Така че - не е ясно какъв рейтинг и бизнес дивидент носи на телевизиите присъствието на хора като Костадинов и Мангъров. Вероятно става дума по-скоро за наследен рефлекс.

Аз съм започнал да работя като журналист в "24 часа". Там също имаше такъв уклон - ако някой е казал нещо, то трябва непременно да се публикува, независимо дали е вярно или не. Най-фрапиращият случай за мен беше когато според следствието или някаква друга силова структура дойде информация, че името на тогавашния колумбийски посланик в София е излязло в някакви списъци с наркотрафиканти. Ръководството на вестника естествено се впечатли от тази информация и започнахме да звъним по телефоните, за да я проверим. Но, след като никой не отговори, шефовете на изданието решиха, че ще пуснем информацията с въпросителна в заглавието - "Колумбийският посланик - наркотрафикант?", или нещо подобно. В крайна сметка колумбийският посланник не излезе никакъв наркотрафикант, ставаше въпрос за елементарно съвпадение на имената. Когато дойдох в Съединените щати и започнах да работя в американски издания се оказа, че тук подобно нещо е абсурд!

Но рефлексът да се хвърля недоказана информация, която звучи сензационно, в българските медии е останал оттогава.

По време на изборите през тази година големи политически партии в България също откриха фалшивите новини като "неконвенционално оръжие", за чието използване все още не могат да бъдат санкционирани. Преодолян ли е този проблем в САЩ след Тръмп?

- Не, за съжаление не е преодолян. Тук, в Съединените щати продължаваме с голямата лъжа за откраднатите избори през 2020 година. Подобни лъжи продължават да бъдат разпространявани от "Фокс" да речем. Сега най-големият производител и разпространител на фалшиви новини - Доналд Тръмп не присъства реално в политиката, но остава в бекграунд. Той няма директен достъп до "Фейсбук" и "Туитър" и по тази причина сега е по-приятно да се будиш без очакването на това което Тръмп ще изтресе днес в социалните медии.

© Личен архив

Това не се ли възприема в Съединените щати като репресия? Защото, представете си какво щеше да се случи ако в България бяха блокирали достъпа до "Фейсбук" на Бойко Борисов или до "Туитър" на главния прокурор Иван Гешев?

- Тук също не се размина без вой до небесата, но и "Фейсбук" и "Туитър" са частни компании, които сами могат да решават кой да има достъп до платформите им и кой не.

От друга страна в САЩ политическата реч е защитена от Първата поправка в Конституцията и човек може да говори доста неща преди да се окаже, че подлежи на някаква законова санкция. За това и тук, ако се появи политически лидер, който е склонен да се държи по подобен начин, той много трудно може да бъде спрян. Единствената "санкция" в случая е електоратът да спре да го подкрепя, както се случи, да речем, със Слави Трифонов в България. Той също се появи като един от т.нар. нови спасители, но веднага след това стана ясно колко неподготвени се оказаха сценаристите му, колко грешки направиха и колко глупости изговориха.

Според широко разпространеното мнение в България пътя на фалшивите новини, дезинформацията и пропагандата беше разчистен от медийната "неграмотност". Вие споделяте ли такова мнение?

- Донякъде да. Не, че и в САЩ медийната грамотност е кой знае колко висока. Но тук има много по-солидна традиция, солидни издания, които са изграждали репутацията си с години и са давали тон и посока на американската журналистика. За това дори сегашната атмосфера, в която всеки с "Фейсбук" се мисли за изследовател и журналист, уважението към медиите, които се придържат към високите стандарти и проверяват фактите е твърде високо. При това не говорим само за медии като "Уолстрийт джърнъл" и "Ню Йорк таймс". Говорим и за медии на малки провинциални градчета. Но ефектът от журналистическата работа е също много важен.

Преди няколко години вестник в малко градче близо до Лос Анджелис спечели "Пулицър" за разследване на далавери в местната власт. В резултат на това разследване кметът и целия градски съвет са в затвора за корупция. В България нещата стоят по различен начин - направили сме разследване за далаверите на Доган, Пеевски, или за някой друг, но какво от това? Никой не е вкаран в затвора и не е понесъл санкции. Така, че ефектът от свършената работа на медиите също е изключително важен.

А как се стигна до тази неграмотност? Как стана така, че медийната среда в България беше буквално погълната от т.нар. "жълти издания"?

- Във времето, в което аз израснах и съобщих на баща ми, че искам да ставам журналист, медиите в българия бяха оръдия на комунистическата пропаганда. Затова след 1990- 91-ва година се появиха толкова много медии, които не бяха особено качествени, но това беше експлозия, хората имаха нужда от повече гласове. Така се появиха и изкушенията както в случая с "нарко - посланика", за който разказах. На аудиторията започнаха да се хвърлят сензационни, и често напълно непроверени истории, да се публикуват сензационни снимки, абсолютно и недопустими от гледна точка на журналистическата етика.

Примерът, който сега ми идва на ум заради трагедията с македонския автобус, са 14-те войничета, които изгоряха в един камион на околовръстното шосе в София на 11 август 1995 г.. Тогава "Нощен труд" пусна снимка на изгорелите момчета в каросерията. Беше ужасно, но хората разграбиха този брой и всякакви рекорди по тираж бяха бити.

Вие коя позиция защитавате - за или против по-агресивна регулация на онлайн медиите и социалните мрежи?

- Не мисля, че много агресивна регулация изобщо е възможна, защото веднага изниква въпросът, кой ще я налага и как ще го прави? Аз като академичен човек, като човек, свързан с образованието смятам, че трябва да се подкрепят добрите образци в журналистиката, да се критикуват лошите и гражданите да се образоват, за да могат да осъзнаят ползата от това да получават проверено съдържание и доказана информация. Това е начинът.

А изместиха ли социалните мрежи фокуса на традиционната журналистика от новинарството по-скоро към анализа и проверката на фактите, които стоят зад новините?

- Това е добър въпрос. Социалните мрежи просто демократизираха достъпа до информация, така че мнението на всеки да може да бъде чуто от доста широка аудитория. По принцип социалните мрежи направиха пейзажа много по-сложен и притъпиха усещането за разликата между качествени и некачествени медии.

Въпросът ми беше по-скоро в смисъла, че с появата на социалните мрежи традиционната журналистика безвъзвратно загуби битката за бързината в съобщаването на новините. За нея остана по-скоро ролята да ги вади от контекста на емоцията, да разказва предисторията им и да отговаря на въпроса защо дадено събитие се е случило.

- Да, точно така е. Сега е много по-лесно да имате свидетели на всяко събитие, то се снима от много ъгли, към него винаги има много гледни точки в социалните мрежи и това което остава за традиционните медии е да осигурят контекста. Те трябва да проверят фактите и евентуално да внесат успокоение, когато това се налага.

Доналд Тръмп беше направил предложение в Съединените щати определянето на дадена онлайн платформа като източник на дезинформация да става от министъра на правосъдието. Подобни идеи се появиха и в България. Според Вас трябва ли изпълнителната власт да бъде допускана до решаването на подобни проблеми?

- Не това е невъзможно да стане в САЩ, тъй като Първата поправка забранява всякаква намеса на държавата при вземането на подобни решения. Да не говорим, че по принцип е и вредно, ако държавни институции имат подобни правомощия, защото това може да доведе до всякакви извращения и до много груба политическа цензура. Нужни са други механизми.

Ето, има Комисия по журналистическа етика с уважаемата Нели Огнянова. Тя все пак има някаква функция и упражнява някакъв контрол. Това, което трябва да се направи, е да се създават повече механизми, които се базират на обществен консенсус, на нуждата да се утвърждава върховенството на фактите и на многостранния поглед към проблемите.

Това, разбира се, включва и медийното образование. С две думи - усилията трябва да бъдат както в борбата с Covid-19. Не само ваксините са решението, не само маските, и не само изолацията, няколко подхода трябва да бъдат комбинирани, за да се стигне до успех.