Галя Константинова: Словото си отива, прогонено от новата визуална култура

© Ганчо Ганчев

• • Драматургията ме спечели с това, че в нея текстът винаги е някак незавършен.
  • Младите се опитват да си създадат в електронната среда такъв образ пред общността, че сами да си завидят.
  • Има два модела на творческо-репертоарно поведение в България.
  • Към буквите и към думите трябва да се отнасяме като към нещо свещено.

На 24 май отбелязваме деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност. Вие сте учител, писател, поет - какво значи за Вас този празник?

- Това е денят, който по необясними за мен причини не е националният празник на България. И аз далеч не се водя от Вазовото "че и ний сме дали нещо на светът", което в сърцевината си все пак съдържа един национален комплекс: "и ний" - като кого? Като другите. И защо е нужно да го заявяваме, да го изкрещяваме към света? За да убедим в нещо себе си.

Онова, заради което 24 май си заслужава да бъде наш всеобщ български ден, дори не е графичната система, сътворена от Светите братя, пратениците на Византия. Защото истинските мащаби на духовната мисия, започваща от тях и продължена после от учениците им, стават възможни за осъществяване през ІХ и Х век - в Преславската и Охридската книжовна школа - благодарение на нашите държавници Борис І и Симеон. Те осъзнават силата на духовността, но и действат с далновиден държавнически усет. Те превръщат писменото слово в държавна политика.

Има ли място за политиката в културата и изкуството?

- И да кажем, че няма, животът ни опровергава. Дори и да се затвори изкуството за политиката, да се самозазида в своята кула от слонова кост или да се отдаде разюздано на своите заместители, за да не си подаде носа навън, към реалния свят, който често е нелицеприятен, този свят сам ще нахлуе в уютното пространство на интелектуалеца или на халтуртрегера. Ще почука по стъклото на автомобила му, докато е спрял да се огледа за посоката, и ще му каже: "Бате, дай два лева и щи кажа къде има място за паркиране."

А може и да няма място. Може пак да се случи онова, което преживяват нашите поети, кристално изящните символисти, когато отиват на фронта през трите войни от началото на ХХ век. Тяхно място завинаги стават или бойните полета, или после действителността.

Наскоро излезе последната Ви книга - "CV. Поезия и драматургия. Избрано". Как се пише в днешно време поезия?

- Не знам как се пише. Спрях с поезията през 2019 г., която се оказа преломна за мен. Виждам, че сега има групи за социална поезия, продължават да пишат поетите от знаменитата някога "четворка" около "Литературен вестник" (бел. ред. - Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Пламен Дойнов и Бойко Пенчев), пишат младите. В Созопол например (на фестивала "Аполония" - бел. ред.) могат да се чуят и много стойностни текстове, и откровени недоразумения. Но това е поле на свободата, стига да има кой да я поиска тази свобода.

Обединили сте два тежки жанра - поезия и драматургия. Класациите за най-четени и продавани книги на различни издателства през последните години показват, че българският читател като че ли консумира предимно проза - романи, разкази и по-рядко новели. Защо избрахте драматургията?

- О, драматургията е вълнуваща по съвсем друг начин в сравнение с епическите жанрове. Аз обичам да чета и романи, и разкази. Не в прекалено големи количества, а бавно, с наслаждение. Ето, последният роман, който прочетох, така и се казва - "Бавно", от Милан Кундера. Драматургията ме спечели с това, че в нея текстът винаги е някак незавършен, той маркира онова, което режисьорите трябва да доразвият посвоему, да доизградят, да досътворят според собствения си духовен мащаб.

Романът винаги се пише от един човек и когато четеш, ти навлизаш в света на един човек - жив или мъртъв. В спектакъла участват с живата си работа много хора, което е прекрасно.

Пиесите Ви поставят на фокус особено актуални теми и проблеми. Научи ли българското, а и европейското общество уроците на историята?

- Питате ме за първата ми пиеса и за въпросите, възникващи от нея. Европейското "общество", ако може така да се каже, отдавна си учи уроците. За да достигне до сегашния си политически профил и до настоящия си обществен модел, Европа е извървяла много дълъг път на самоусъвършенстване.

Преди няколко години например ми се случи да попадна на площад "Конкорд" в Париж и да изживея там едно потресаващо чувство: това е мястото, където е била инсталирана гилотината, на която са обезглавени Луи ХVІ, Мария-Антоанета, Робеспиер. Усещането, че се намирам на същото място, беше съпроводено с внезапното осъзнаване на моралната цена, заплатена от красавицата Европа, за да достигне до сегашния си старинен блясък и демократичен ред. А що се отнася до българското общество, изобщо не съм сигурна, че си е научило уроците.

В пиесата "Самоопределяне" разказвате за традиционно българско семейство, приютило бежанка от Сирия, но наяве излизат няколко паралелни сблъсъка - поколенчески, идеологически, и ясно се очертават множество предразсъдъци. Виждате ли тези проблеми и днес?

- "Самоопределяне" написах непосредствено след голямата бежанска вълнà от 2015 г. Струва ми се, че тогава разговорите на тази тема бяха новост у нас на фона на последните пет-шест десетилетия. Тези разговори бяха и по-човешки, и по-разбираеми в сравнение със сегашните, около украинските бежанци. Сирийци, афганистанци, кюрди за нас бяха общото лице на чуждото, друговерското, необяснимото. Бяха и твърде големи страховете от тероризъм, както и от подмяна на европейската, в частност българската "идентичност".

Днес точно тези проблеми, съотнесени към украинските бежанци, не съществуват.

Затова пък той вади на показ най-грозните черти на тъмната си природа и с наслаждение заглушава гласовете на светлите ни умове, които също се опитват да бъдат чути, но най-често са или остракирани, или неглижирани. Те се бунтуват елегантно, често пъти дори артистично, те не владеят уличната злоба, тънките сметки и срамния егоизъм на опонентите си.

В друга Ваша пиеса използвате събирателен образ на Путин, Тръмп и Ердоган - авторитарен държавник, който пък се сблъсква с герой, в чиято основа е залегнал като прототип Тодор Живков. Има ли победители в този сблъсък и на чия страна е справедливостта?

- Говорите за моята пиеса "Тъмна материя", нали? Тези двама персонажи се срещат, нека да кажем, на едно култово за българската историческа памет място - връх Бузлуджа, превърнало се по неволя в дестинация за "тъмен туризъм" (и не, изобщо не свързвайте тази идея с романа на Владислав Тодоров, прочетен от мен по-късно). Двамата не са сами там. Ако може да се говори за сблъсък, той е между тотално различните светогледи на шестимата герои в пиесата - по отношение на политиката, медицината, екологията, морала, човешката ни цивилизация. И в отношението им към младото поколение, не на последно място.

Питате ме за "победители", а аз не мога да отговоря еднозначно на този въпрос. Както има един статус във фейсбук, "сложно е". А "справедливостта" е от ранга на истината, доброто, любовта - все нечовешко гигантски категории, за които неслучайно човечеството е потърсило вместилище в грамадната идея за Бога. В пиесата на едно място Той е артикулиран като еквивалент на "тъмната материя".

Като български учител можете да направите паралел между предишни поколения и днешното. Докъде ще доведе цифровизацията и изборът на младите да живеят сигурно, в онлайн пространството?

- Ето че вече става дума за третата ми пиеса - "Езикът заминава". Първо, младите живеят илюзорно и далеч не сигурно във виртуалното пространство, макар то да ги привлича като черна дупка, от която не могат да се изтръгнат. Мисля, че там търсят твърдина под краката си, защото се страхуват да живеят истински, да понесат болка, да бъдат наранени в онези чувства, където всеки е бездънно уязвим.

Те, а напоследък и други поколения, се опитват да си създадат в електронната среда такъв образ пред общността, че сами да си завидят, както се изразява главният ми герой. Това, разбира се, е утопия, една от онези утопии, които не могат да доведат до нищо хубаво.

Второ, в пиесата се поставя още един въпрос - за погубването на словото поради новата визуална култура. И това е предимно при младото поколение. Заведете го в Рила, където е ходил Дядо Вазов, или на Ниагара, където е бил Алеко, и го помолете да ви опише с думи какво вижда. Ще се изненадате в каква словесна безпомощност изпада то и как веднага посяга към камерата на телефона си, за да снима.

Същото се отнася и за неговото осмисляне на живота, за неговата емоционална интелигентност, за неговата житейска мъдрост. А словото е духът, за който говорихме в началото, словото на човека осъществява връзката му с изначалното Слово от Евангелието на Йоан. Ако то ни напусне, ако си отиде, прогонено от нас, човекът според пиесата ще престане и физически да съществува.

С трите си пиеси сте участвали в различни конкурси за драматургия? Има ли достатъчно смелост да се поставят политически пиеси на българска сцена?

- Забраветe... Kой поставя политически пиеси у нас? Според моите наблюдения театралните ни дейци и съответните институции "искат, но нямат желание", както гласи популярният израз. Забелязала съм, грубо казано, два модела на творческо-репертоарно поведение у нас, макар да си има и изключения понякога.

Единият е моделът на пълните салони на всяка цена. Много е говорено вече за това, аз няма да повтарям казаното от Лилия Абаджиева, Маргарита Младенова, Албена Колева. Но, уви, не мога да запазя и благородното мълчание на Константин Илиев или Асен Шопов.

За да поставиш остра пиеса, която повдига въпроси, отстоява позиции, бори се дори и донкихотовски за облагородяването на обществения дух, пиеса, с която се рискува, се иска характер, сила на личностите и дългосрочни политики на институциите. Такива политики никога не може да придобиват своята физиономия под чука на пазара. Пазарът не сътворява изкуство, той дава основание за съществуването на индустрията, на шоубизнеса, на театралната конфекция. Много може да се говори по този въпрос.

А другият модел е на познанствата, на предоставянето на театрално пространство и въобще ресурс на познати фамилии, популярни от десетилетия имена или на техните внуци, което самò по себе си не е укорително, ако това не е за сметка на непознатите творци. Мисля, че почти никой няма мъжеството да заложи на неизвестното име и да се опита да направи от неговата творба мащабен спектакъл.

Тях ги приемат чужди страни, където естетиката им тържествува редом със заявената позиция. А несгодите им си остават за лична консумация.

Говорите за "театрална конфекция" и за своеобразно унаследяване в културата. Значи ли това, че днешният ден с всички проблеми, цивилизационни сблъсъци и политики няма да намери място на сцената, или пък е достатъчно, че го виждаме и го живеем ежедневно?

- Ако зависи от мен, ние трябва да преживяваме днешния си ден и в театъра. Не може българинът цял живот да се остави да тъне в своя ХІХ век, при Добри Войников, и да смята, че това е върховното му постижение. Също така не бива и да пребивава единствено в другата крайност - психологизма на Ибсен или ужаса на Харолд Пинтър. Те са задълбочени и нужни, но има и други нужни неща.

Съвременният човек би трябвало да влиза в театъра със собствения си духовен облик, за да помисли над него, да се допита до творците и да си свери часовника с тях. Ако се чувства слаб, да се остави за два часа на онези чисти ветрове, които могат да му зададат или поне посочат една възможна траектория за полет. И да излиза озарен от театъра, където се е докоснал до една общочовешка съвест, ако може така да се изразя. Но нали разбирате, подобен резултат се получава при наличие на благородно визионерство в театъра, а не при отчитането на броя билетчета, продадени за "позорището".

Буквите и думите, които празнуваме днес, изграждат послания. Кое е най-силното послание, което се губи между редовете, а трябва да чуем днес?

- Към буквите и към думите трябва да се отнасяме като към нещо свещено. Те не бива да се използват за друго, освен за любов, за придобиване на градивно познание, за стремеж към обществено и духовно усъвършенстване. Ако те служат за нанасяне на болка или поразяване на другия срещу нас, не са по-добри от смъртоносните оръжия, към които се завърна нашето време.

*Автор е на стихосбирките "Нишки от божествения вик" (1993) и "Добър вечер" (1996), изследването "Книжовната дейност на Христаки Павлович през 30-те и 40-те години на ХІХ век" (2002) и сборника "Френско гробище. Стихотворения, есета, статии, фрагменти" (2005). Член е на постоянното жури на Международния конкурс за къс хумористичен разказ "Алеко" на в. "Стършел" заедно с Румен Белчев и Михаил Вешим. От 2016 г. се насочва към драматургията. Пиесите ѝ "Самоопределяне" (2016), "Тъмна материя" (2018) и "Езикът заминава" (2020) привличат вниманието на Театър "София" и Родопския драматичен театър "Н. Хайтов", но до поставяне така и не се стига. Театър "София" включва третата пиеса в своя представителен сборник "Нови български пиеси" (2021). След издаването на последната си книга - "CV. Поезия и драматургия. Избрано" (2021), Галя Константинова е удостоена с Националната литературна награда "Златно дунавско перо" за "високи постижения и принос към съвременната художествена литература".