ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (812.)

Към оригинална публикация >

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (812.)

  Много е изкусително и лесно да станеш подлец, ей тъй, незабележимо, постепенно, ден подир ден навлизайки в тресавището от егоизъм и грандомания. – Аноним (1947)

  31 oct. 2014

РАЗГОВОР СЪС СТАР ПРИЯТЕЛ


  – Вчера сутрин по Нова ТВ имаше доста интересно (за мен) предаване – разговор in live как се изграждала психиката у човека още от най-ранната му детска възраст (до 4 г.). Имаше дори онагледяване на смисловите връзки, които в онази крехка възраст се образували в съзнанието ни, оттам значи, за цял живот. Та размишлявам напоследък: защо от най-ранното ми детство, та до юношеската ми възраст нощем в тъмнината си представях епизоди от фронта, дето се е сражавал баща ми (генна информация може би), макар моят мълчалив дърводелец никак да не обичаше да ми говори за фронта и винаги с ченгел съм му вадил думите, като самоотвержено съм се наливал с неговата върла домашна ракия с цел да изкопча още нещо из преживяното от 21-22-годишния в онази пролет на 1945 г. харманлиец – някогашен редник картечар на фронта. Майка ми пазарджиклийката била читанка или зубрачка, направо казано. Беше ми втръснало да я слушам как ми обяснява какво ли не и да ме поучава. Окупирала ме беше до ІІІ клас, когато се отървах от нейното опекунство, че най-сетне, слава на Бога! – я назначиха в елмонтажа на пловдивския Електроапаратурен завод. Докато, кога бе детска учителка и заместваше този и онзи по месец-два из детските градини на Пловдив, както квачка пиленце от четиригодишен ме влaчеше все със себе си. Та си мисляписането ще да ми е наследствена слабост от нея, от склонността й да учи прилежно. Нейният калпав дар по наследство дотук само неприятности ми носи: израснах като саможивец, който се бори с нормалната момчешка склонност към сбивания, щуротии, чудесни пакости.

  Tодор Ряпов
*: – Нали за теб всичко е игра около теб?

 – Eй с какво смятах да започна това есе!
От петгодишен (1952) майка ми ме пращаше да нося за баща ми обяд и голям къшей хляб от полумрачната дълбока изба на "Ниш" № 4 (пресечка на бул. "Пещерско шосе" в подножието на Джендем тепе) до мебелната работилница на Иван Радичев на ул. "Франклин Рузвелт" № 10 – срещу сегашния Дом на културата "Борис Христов", И когато баща ми вече бе калфа, имаше двама чираци там, които си биеха майтап с висок кокаляв манго: Васил се казваше, ходеше с дълъг до петите оръфан балтон, но имаше благо лице, а все такъв един наплашен, сякаш са го гърмели. Има такива плахи по рождение хора, които винаги служат за присмех на зевзеците. И веднъж по обяд, докато се въртя около тезгясите и ровя за трупчета из талаша в работилницата на Радичев, двамата чираци хванаха да нападат мангото, че им откраднал нещо си, а бе, липсва, значи няма как, само циганин може да го е свил. И онзи човек мига-мига на парцали, кълне се в децата си, че не би си позволил такова нещо. Слушам ги, гледам ги – човекът се бие в гърди... Наляха му се със сълзи очите. Спуснах се първо срещу онези тарикати да го отбранявам, а те ми се хилят, намигат си един на друг зад гърба му. Залетях се тогава срещу баща ми, блъскам го с юмруче в корема този мой баща дърводелец (че дотам можех да му стигна) и крещя с всичка сила: "Що не го защити, а? Защо само си стоиш и мълчиш!" Та любопитно ми е усетът за справедливост, редно и нередно рефлекс ли е, нещо вродено, с което се раждаме, или се придобива чрез възпитание. Защото, Тодаре, от моята над трийсетгодишна до днес даскалска практика съм се налюбувал на мили на мама и тате дечица от ІV, та до ХІ-ХІІ клас, и всяко пръкнало се в този наш греховен свят вече сякаш готов завършен характер на подлец, лицемер, измамник, тарикат, доносник, плазмодий, предател.

  Tодор Ряпов: – Май е по рождение, после човек може и да го изгуби. Според мен!

 – Всеки човек след тригодишната си възраст дели света на "мое" и "чуждо". С други думи, израстваме отначало като егоисти.
Егоизмът си е просто част от природата ни, основна част, и иде оттам, където са бесовете, жизнената ни енергия.
Знаеш ли какво е любов! Любов е да пренебрегваш себе си заради друг. Ей това е великолепието на Христовото учение...

  Tодор Ряпов: – Израснал съм в многочленно семейство и нямаше "мое" и "твое", и не съм бил егоист, поне според мен.

  –
...И когато посредствена гад тръгне да си изгражда властта и славата, да си храни самолюбието чрез унижени
я, чрез издевателства над някой кротък скромен човечец, нали точно усетът за справедливост (който според мен е феномен на цивилизацията ни) те вдига на бунт, на въстание? И тръгваш да се биеш понякога на живот и смърт с тази гад, за да защитаваш човека от гаврите, независимо че гадът може да те съсипе и разпердушини, буквално казано, да те унищожи.
Едва ли петгодишен хлапак, когото родителите му сурово го пердашат, държат го под ключ в тъмната изба, докато те са на работа шест дни в седмицата, може вече да знае. Откъде тогава ще му е ясно що е справедливост! А? Откъде? Това си мисля напоследък... А може пък да ни е вродена представата за добро и зло, за редно и нередно! Оттам ми иде наум, че възгордяване, измама – все дела, замаскирани като филантропия, с така познатото ни лицемерие и с лакомията за власт, идват от малодушие, от липсата на духовна енергия. Оттам ще да са и предателствата, и чудесните, но всъщност ужасни самохвалства на чужд гръб, за чужда сметка, защото са гавра с достойнството и честта у доверчивия човек отсреща.

  Втората година от есента на 1966 до уволнението ми в началото на октомври 1967 г. зачислиха ми две новобранки, селянчета от дълбокия прованс, за които казарменият живот се оказа Райската градина – дрехи, патъци, лапане, легло за спане, хем всичко ти безплатно (за разлика от мен – IV поколение гражданин), и селянчетата бързичко се приспособиха. Единият, който щеше да ме замести след уволнението ми, си беше типичен натегач нейде от врачанските села, другият – от още по-дълбокия прованс: от Михайловградско, днешното Монтанa. Казваше се този вторият Тончо Тонев. Като новооглашен началник, ефрейтор – зъл тиранин в радио-релейката Р-401М, захванал бях, като типичен градски гамен, майтап да си бия с тези диви селянчета, особено да се бъзикам с новобранеца Тонев, омачкан такъв един, изсулен, дето и униформата му стои като на закачалка, кокаляв, подгърбен, вечно омазан, ухае на манджа и непрани партенки, все нещо му виси или се влачи я от патъците, я от войнишката му дреха и с вид на загладил косъма, добре нахранен простоватичък, силно доверчив наивник. 

  Изтегнал съм се Ний, Наше величество Ефрейторът; като варен телешки кренвирш съм се опънал върху едно от двете диванчета, които си бяха два сандъка, натъпкани с огромните оловни акумулаторни блокове на радио-релейката, и идва да ме смени за обяд редникът Тонев. Дежурен съм – демек, на поcт, шега ли е! Oсигурявам връзка на дивизиона ни в покрайнините на държавата с най-големите паламуди в ПВО и ВВС на Втора Българска армия. И се вмъква, значи, ухаещ на кисела пот, лук, чесън, яхния и мръсни партенки моичкият Тонев, редник Тончо Тонев. Вмъкна се той
като лалугер в дупка, па рече да се разположи, да полегне, демек, и той на съседното диванче. Няма "Добър ден", няма "Здрасти", да не говорим за уставното "Дррругарю ефррейторрр, разрешете да остана!"

  Леле, че като се разфучах! "Новобранка, де така? Я излез и по устав да ми се явиш! Аз тук началник ли съм или лукова глава?" И този кротушко, този мълчалив скромен момък, навикнал да го действат старите войници, вместо да ми се завърти на пета и за мой кеф като балерина да изпълни неговото нескопосно "кръ-гом", па да излезе и да се върне, чинно да ми се представи, да рапортува, както е по Строевия устав, взе, че ми се озъби – ще се бие, демек. А бе, какво тук още да ти река, Тодаре! Настръхна насреща ми това селянче. И само след минута-две, след кратка схватка и след като с шутове го гоних чак до цветната леха пред радио-релейката, пред моята както всички я наричаха любима "Вила Цонка", усетих се отведнъж какви ги върша. Лежа си, значи, по корем, размишлявам, ама не ми се и лежи повече на диванчето. Хем гладен, хем в свирепо настроение... И тъй, както си размишлявам, внезапно като стрела в сърцето ме пронизва ей такава една: "Мамицата ти! Мамка ти ефрейторска гадна, мамицата ти, Бояджиев! Ай, какво говедо си се извъдил! Що прогони селянчето, тарикат такъв?" 
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 28 noe. 2021

Илюстрации:
19-годишен с мустак (рехав мъх) и фасон на ефрейтор.
1966: Ангелов (шофьор)мл. серж. Николов (шеф) и аз.
___
Тодор Ряпов (1947)

  В пловдивското основно училище "Сашо Димитров" (днес "Екзарх Антим I") някога съм бил вероятно най-палавият сред връстниците. В нашия V-а клас се появи нов ученик – Тодор Ряпов, втори от трима братя и сестра, умен, кротък срамежливец от Кичукпариж, и някак от само себе си се сприятелихме, та до днес си оставаме приятели. Снимката е от времето, когато той бе студент в пловдивския Институт по хранително-вкусова промишленост, а авторът, като войник в ракетен дивизион край Хасково, старателно изучаваше летателните качества и въоръжение на бойните хвърчила, с които изключително храбро воюваше срещу виетнамските селяни над 550-хилядна модерновъоръжена до зъби армия на Щатите. 

Типа ракети, с които се канеха да ни пратят срещу янките.
Бел.м., tisss.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK