За 122 години у нас съществуват три вида правителства: служебен кабинет, кабинет на парламентарно мнозинство и коалиционен кабинет, който също се подкрепя от мнозинство. Те са съставени и са функционират на основата на парламентарната демокрация. Тук имам предвид и случаите на еднопартийни правителства. Смятам това уточнение за важно, тъй като ние, живите българи, познаваме еднопартийното правителство само от тоталитарната държава, а това е крайно неправилно.
В първите 20 години след Освобождението, преимуществено България е управлявана от правителства на парламентарни мнозинства, формирани след убедителна победа на избори. Първите парламентарни избори са проведени през септември 1879 г. и са спечелени от либералите. Поради възможностите, дадени от Търновската конституция, българският монарх разпуска първото Обикновено народно събрание, назначава първото служебно правителство и нови избори. Те се провеждат 4 месеца по-късно и отново са спечелени от Либералната партия. Така на 22 март 1880 г. в България се налага парламентарната практика: спечелилата изборите партия да формира свой кабинет.
България в следващите 20 години е управлявана от правителства на парламентарни мнозинства или както ги наричаме, еднопартийни кабинети. Тези 20 години подготвят и изграждат съвременната българска държавност. Лично аз съм твърдо убеден, че това се дължи и на политическата стабилност на парламентарните мнозинства, излъчили споменатите правителства. На подкрепата, която са давали народните представители на своите правителства. В тази период има и две коалиционни правителства, но и двете са със статут на служебни и не възникват след избори, т.е., не са рожба на парламентарни механизми.
В края на XIX век се оформя и обликът на българската многопартийна система - така, както познаваме нейното деление: левица, център и десница. Вляво е Българската работническа социалдемократическа партия, която от 1903 г. се разделя на тесни и широки социалисти, до нея стои Българският земеделски народен съюз. В центъра са Либералната партия, Демократическата партия, от която се отделя Радикалдемократическата и Прогресивно-либералната. И доста условно в десницата могат да бъдат поставени Народно-либералната партия и Народната партия.
В следващите 20 години - от 1899 до 1919, многопартийната ни система се съхранява, а българските правителства продължават да са основно на парламентарно мнозинство. Има и серия кабинети, които са със статут на служебни правителства: избор от страна на Княз Фердинанд на т.н. безпартийни министри или, както днес ги наричаме, експерти. Всички те могат да бъдат определени като псевдокоалиционни.
Едва след парламентарните избори през 1901 г. в Народното събрание се създава ситуация, която можем да наречем предкоалиционна. Явилите се на избори партии не излъчват победител с мнозинство, нещо повече, две партии дори не могат да постигнат половината от депутатските места.Ето защо се формира коалиция между три партии, начело с либерал-демократите на Каравелов. Така 20 февруари 1901 г. става рождената дата на коалиционното правителство в българския политически живот, създадено след избори. Не знам това ли е имал предвид Симеон Втори, заявявайки неотдавна, че трябва да си спомним началото на ХХ век и по-точно 1901 г. Аз ще припомня още един факт от тази 1901-ва. През септември е сключен външнополитически заем при неизгодни условия, със залог Тютюневият монопол. Този заем не е одобрен от парламента, пропада, а с него пада и правителството. През декември 1901 г. има нов кабинет само от Прогресивно-либералната партия начело със Стоян Данев. Той провежда избори, на които партията получава парламентарно мнозинство и съставя правителство. През май 1903 г. княз Фердинанд предизвиква правителствена криза и Стоян Данев, който е и премиер, подава оставка. Идва доброто време на княза: правителство само с двама политици, а останалите, включително премиерът, са експерти. В случая експертът е ген. Рачо Петров. Това продължава до 1906 г., когато Народно-либералната партия, подкрепяща това правителство, поема управлението чрез своя лидер Димитър Петков, убит пет месеца по-късно в центъра на София.
От нашата историография знам, че само в 1901 г. има следизборна коалиция на партии. След 1901 г., от справките които направих, няма друго такова правителство. Освен може би това от 1992-93 г. на проф. Беров. Но тук мисля, че има по-компетентни от мен хора да го оценят.
Характеристиките на българските правителства през последните 122 години имат според мен и своите вече неисторически измерения в нашата съвременност. От една страна е българската политическа традиция до 1934 ., която спокойно можем да определим като част от европейската традиция на парламентаризъм, от друга - наложените стереотипи за ролята на Министерския съвет в периода на последните 50 години преди 1989 г.
И тук анализът е в по-голяма степен е политологически отколкото исторически. Той съдържа точната представа за българските правителства като исторически доказали се институции в европейски план в края XIX и първата четвърт на XX век. Една политическата практика, която днес почти не познаваме. А това е традиция, с която малко страни от съвременна Европа могат да се похвалят.
Виж видео 
