Васалът и господарите на Кремъл: Михаил Горбачов

Тодор Живков посреща Михаил Горбачов в България през 1985 г.

© БТА

Тодор Живков посреща Михаил Горбачов в България през 1985 г.



"Той никога не е забравял, че първо идва Съветският съюз,
а след това – България...
Той беше най-силният, най-солидният, най-съобразителният и над всичко най-верният. Може да се каже, че той служеше на Съветския съюз по-ревностно, отколкото самите съветски ръководители."


Георги Марков, 1977 г.


Проследяването на корените на политическото дълголетие на Тодор Живков отвежда в две посоки. Едната до крепителя на властта му вътре в страната – Държавна сигурност. Другата, но не по-маловажната води навън – до Кремъл, чиито господари след 9 септември 1944 г. определят избраника в България за политическо доверие и времето, с което ще го облекат.





Досега в поредицата:


Тодор Живков и самотата на властта


Икономиката на демагога


В следващите дни четете за отношенията на Живков с Никита Хрушчов и Леонид Брежнев.

Тодор Живков е първият партиен ръководител, одобрен от съветското ръководство, без да е представител на комунистическата имиграция в Москва, както Георги Димитров и Вълко Червенков. Монополът върху връзките със съветското ръководство, който Живков изгражда през годините, е стената, която пази гърба му. Неговият помощник Костадин Чакъров определя съветското доверие към българския лидер като ключов фактор във властта му:


"Вторият стълб на личната власт на Тодор Живков бе опората, която имаше в лицето на съветското ръководство. Няма друг източноевропейски ръководител, който така добре да балансираше поведението си при всички първи ръководители на Съветския съюз.


Подкрепата, която му се оказа още на априлския пленум в борбата за отстраняване на политическите противници, го научи, че в историята на България след 1878 г. много малко и много кратки са били периодите, когато нещо се е решавало без Русия, респективно без Съветския съюз. Затова той ревниво следеше политическия канал за връзки със Съветския съюз да минава само през него.


Никой не можеше да си позволи да работи по-близко със съветските представители било в страната, било в Москва. Никой не трябваше да си позволи да има повече доверие и подкрепа в Кремъл от самия него. Който не беше разбрал това, скоро изпитваше политическия гняв на Тодор Живков. Хората от неговото близко обкръжение бяха усетили тази особеност в поведението му, която най-силно се изразяваше под формата на страх от просъветски заговори."
През 35-годишното си управление Тодор Живков работи с петима съветски ръководители – Никита Хрушчов (1953-1964), Леонид Брежнев (1964-1982), Юрий Андропов (1982-1984), Константин Черненко (1984-1985) и Михаил Горбачов (1985-1989). Трима от тях – Хрушчов, Брежнев и Горбачов – имат основна роля в издигането, утвърждаването и смяната на Живков.


Представяме ви частта за отношенията между Живков и Горбачов.


Михаил Горбачов


"Какво последва в отговор на моите позиции? За посланик в България беше изпратен Виктор Шарапов – един от видните генерали на КГБ... в последно време работещ в кабинета на Горбачов. Беше ясно... Оттогава на думи бяхме единни, но на дело – различни."


Тодор Живков за разрива си с Горбачов през 1987 г.


С Михаил Горбачов не се получава. Той е на 54 години, а Живков – на 74. Двадесетгодишна разлика. На пръв поглед никаква прилика между двамата. По-внимателно вглеждане на събитията в края на комунизма разкрива една, и то особено важна прилика – и двамата искат да направят промени, но без да сменят компрометираната комунистическа система. Живков отдавна е в ролята на неин пазител в България, а през 1985 г. съветът на старейшините в КПСС ще призове Горбачов да направи същото в СССР.


Той иска да преустрои всичко, без обаче да засяга социалистическия фундамент с господството на държавната собственост, с "авангардната" роля на КПСС в обществото, със запазването на комунистическите идеали като цели на движението. "Не трябва да променяме политиката. Тя е вярна, правилна, истински ленинска политика. Ние трябва да се движим напред, да търсим недостатъците и да ги преодоляваме, да виждаме ясно нашето светло бъдеще", са първите думи на Горбачов, след като изборът му за ръководител на КПСС е приключил.


Последният генерален секретар на комунистическата партия в Съветския съюз е неин шлифован продукт и именно на нея той дължи политическата си кариера. Той е безгрешен комсомолец, а после образцов член на партията, и то още в съвсем ранна възраст – само на 18 години. Партийната му кариера е права без зигзаги. Когато заема поста на първи секретар на Ставрополския краеви комитет на партията е на 35 години. От 1978 г. се озовава в Москва. Първоначално в ЦК отговаря за въпросите в сферата на селскостопанското производство, а след това за продоволствената програма на СССР.


Горбачов продължава да вярва в Ленин и по време на започналото от него преустройство. "Диалектиката, с която Ленин решава въпросите, е ключът за решаване на днешните задачи", казва той. Още един пример, че изобщо не мисли да сменя системата.


Когато в СССР Горбачов стартира "перестойката", в България Тодор Живков проявява своята типична селска хитрост: "Ние решихме да изчакаме, да видиме и най-накрая, ако требва, ще се преустройваме. Нека така да погледаме, да видиме, така ще се поснижиме да мине тая буря, пък след това ще видим какво ще правим."


За разлика от Хрушчов и Брежнев Живков никога не намира общ език с Горбачов. Още по-малко за преустройството. В края на 80-те години Живков, когато вече е сменил петима съветски ръководители, е стигнал до богохулната мисъл, че "социализмът е едно недоносче". Горбачов обаче продължава да вярва. "Тодор Живков си даваше сметка, че Михаил Горбачов не е нито Хрушчов, нито Брежнев. С новото ръководство на Кремъл не можеше както преди. Дори за срещите си с Горбачов Тодор Живков се подготвяше доста отнапред и особено старателно", посочва тогавашният началник на УБО ген. Георги Милушев.


Когато новият съветски лидер има едва три месеца зад гърба си начело на кормилото на съветската империя, неочаквано той е изненадан с неочакван ход от страна на българския си колега. През юни 1985 г. Живков го сезира с 27-странични "Съображения за някои основни проблеми в развитието на реалния социализъм".


За отбелязване е, че преустройството още изобщо не е и започнало, а Тодор Живков решава да постави пръст в раната, повдигайки въпроса за технологическата и икономическа изостаналост на социалистическия строй. В отправените сериозни предупреждения за нездравословното състояние на комунистическата система Живков казва:


"В социалистическата общност сме свидетели на явления, които можем да наречем тревожни. Особена загриженост предизвиква изоставането в сферата на икономиката. Ние изоставаме в областта на обществената производителност на труда, в областта на научно-техническия прогрес, и по-специално в създаването и внедряването на нови технологии. От година на година падат темповете на развитие на всички социалистически страни. Как става така, че десетилетия наред капиталистическият строй, който е исторически обречен и се раздира от непреодолими антагонистични противоречия, ни изпреварва, а в икономиката ние продължаваме да вървим след него?
Въпросът може да се постави и обратно – защо социалистическият строй, който е прогресивен, дава простор в развитието на производителните сили, в творчеството на народните маси и в развитието на отделния човек, десетилетия вече не може да излезе на техническото, технологическото и икономическото развитие в света?"


В заключение Живков подчертава:


"Историята няма да ни прости, ако отлагаме решаването на тези проблеми. Всяко колебание и забавяне може да нанесе непоправима вреда на нашето велико дело."


Въпросите, поставени от Живков, така и никога не са обсъдени от съветския водач. Ходът не се оказва сполучлив, тъй като болезненото честолюбие на Горбачов като лидер е засегнато. Както посочва помощникът на Горбачов Анатолий Черняев, "с Живков отношенията не потръгнаха. И мисля също поради това, че като "доайен" в социалистическото сдружение и благодарение на известни черти в характера той все се опитваше да учи Горбачов – и в теорията, и в политиката. Но, както се казва, не случи".


"Действително Живков – като се започне от "тезисите", които му беше връчил през юни 1985 г., многократно щеше да накърнява честолюбието на Горбачов. У Живков имаше стремеж да го поучава, да показва, че той, Живков, не е само по-опитен политик, но и по-силен теоретик. Този стремеж подчертано нарасна, особено когато се засили неговото критично отношение към реформаторските усилия на съветския ръководител", допълва помощникът в кабинета на Живков Нико Яхиел.


Самият Живков посочва:
"Очевидно съветският ръководител си даде вид, че наистина споделя реформаторската линия или не беше разбрал за какво става дума. Навярно и високомерието, присъщо на повечето съветски ръководни дейци, си е казало думата."


Може би като "доайен" в социалистическия лагер Тодор Живков се е изкушил да се предложи на новия съветски ръководител за теоретик на реалния социализъм. "Загрижеността" на генералния секретар на БКП обаче преследва съвсем друга цел – как да спечели Горбачов на своя страна и да го убеди да бъде поне толкова щедър, колкото и Брежнев.


Заради икономическата криза в СССР и ангажиментите на Кремъл към войната в Афганистан, както и финансовата поддръжка на режима в Полша и военната надпревара със САЩ съветските доставки намаляват с всяка изминала година, а съветският пазар не е вече толкова гостоприемен за българския износ. Живков много добре знае, че при това положение поредната криза в България е неизбежна, затова бърза да я предотврати с още по-голямо обвързване със СССР.


Онова, което никой, включително и той, тогава не може не само да види, но и въобще да допусне, е мащабът на съветската икономическа криза.


"Избирането на Горбачов начело на КПСС постави Тодор Живков в нова, много по-сложна ситуация. Той трябваше да реши множество проблеми, които се отнасяха непосредствено до двустранните ни взаимоотношения – особено в областта на икономиката. България ще продължава ли да получава евтиния съветски нефт и останалите суровини и в какви количества?
Още преди Горбачов съветското правителство беше започнало да намалява суровините. Как ще бъде в бъдеще? Ще се получават ли поощрения за селскостопанските продукти, които изнасяхме в Съветския съюз, както беше при Брежнев? За една икономика, насочена предимно към СССР, това бяха въпроси от жизнено значение", спомня си Живковият съветник Нико Яхиел.


Началото на взаимоотношенията между Живков и Горбачов не предвещават последвалия разрив. Българският ръководител оказва подкрепата си. През юни 1985 г. на връщане от официално посещение в Корейската народно демократична република Живков каца в Москва и се среща с новия съветски лидер. Там той подписва "Дългосрочна програма за научно-техническо сътрудничество между НРБ и СССР за периода до 2000 г." Тогава Живков е награден лично от Горбачов с най-високия държавен орден на съветите – "Ленин" и заявява, че е "щастлив, че получавам ордена от вас".


Горбачов и Живков заедно на хоро в резиденция "Бояна" през 1985 г.

© БТА

Горбачов и Живков заедно на хоро в резиденция "Бояна" през 1985 г.


Горбачов пък избира първото си официално посещение в социалистическия лагер да бъде в България. Той пристига със съпругата си в София през октомври 1985 г. начело на съветска делегация за участие в политическия консултативен комитет на държавите - участнички във Варшавския договор. По негово предложение извън форума е проведена и закрита среща на генералните секретари, на която те от дълги години говорят по-открито за тежките икономически проблеми. Живков се изказва, без да чете, и използва доста от тезите, застъпени в "Съображенията", връчени на съветския ръководител още през лятото.


Отрезвяването идва по време на дните на последвалото официално посещение на Горбачов. При срещата си с Живков той му очертава бъдещите взаимоотношения:
"Проблемите на социалистическите страни са собствени проблеми на Съветския съюз. И ние се надяваме, че и проблемите на Съветския съюз за другаря Живков и за другите другари са също собствени проблеми. Колкото по-силен бъде Съветският съюз, толкова по-силни ще бъдете Вие, другарю Живков. Това е диалектическа, неразривна, органическа връзка! Все пак приоритет в решаването на тези въпроси има политическото ръководство, политическото решение. Да не свеждаме нашите отношения – и двустранни, и вътре в СИВ, до елементарни похвати. Както се казва, приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари."


Това е новата реалност и тя ще бъде горчива за Живков, който няма да може да я преглътне. Тази промяна на отношението на Москва към всички социалистически страни, включително и към България, поставя края на ерата, в която Живков е успявал винаги и под различни предлози да измолва отстъпки за управлението си. Самият признава неудовлетворението си от развоя на нещата при Горбачов:
"Естествено с това не можех да се съглася. Макар че в изказването на съветския лидер бяха поставени някои нерешени въпроси, в цялост то ни дърпаше назад. Явно съветското ръководство бе далеч от новите реалности в света, от действителните потребности на социализма.
Горбачов насочи нещата в друга посока. Това пролича най-вече от лансираните и проведени постановки за механизмите на функциониране и особено за разплащането. Съветът за икономическа взаимопомощ бе едно нещо, но той имаше механизми, които като рухнеха, рухваше всичко.


По принцип никога не съм бил против усъвършенстването на механизмите, за които става дума. Но да вземем например следния проблем. СССР въведе разплащането в долари. Въведе го зад гърба ни, без да обсъди и да съгласува това с другите страни, включително и с България. Тези страни бяха оставени да се оправят сами, те бяха продадени и в тази област. Това естествено се прикриваше зад социалистическата фразеология. Реалностите бяха съкрушителни за развитието на социалистическите страни."


Това принуждава Живков да търси по-самостоятелни решения и да предаде собствен "облик" на българското преустройство. С Юлската си концепция от 1987 г. той заменя държавния социализъм с пазарни механизми и ограничена демокрация.


Живков решава да изпревари Горбачов в осъществяване на преустройството, както и да разработи глобалните цели на това преустройство. Това е поредният миньор, чрез който генералният секретар на БКП иска да си осигури програмен документ за стратегията на социално-икономическо развитие на страната, да укрепи своя авторитет като ръководител при Горбачов и да парира въздействието на съветското преустройство най-вече по линия на гласността и демократизацията на обществото, която той не споделя.


"Тодор Живков имаше амбицията той, а не друг, да извърши необходимите промени, да осъществи преустройството и да остане в историята на страната с името на реформатор на реалния социализъм. През тези години, и особено след приемането на Юлската концепция (1987), той беше изпаднал в особено състояние, при което нетърпението го подтикваше към трескаво търсене на благополучния изход. Върху партийните и стопанските дейци, върху партийните членове и безпартийните като лавина се стоварваха неговите речи, доклади и докладни записки, документ след документ. В тях се предлагаха нови "безумни" идеи, виждания и съображения, една реорганизация след друга, чертаеше се развитието на страната до 2000 г.", отбелязва съветникът му Яхиел.


Кризата на доверие между двамата се задълбочава. Зад фасадата на традиционно добрите отношения между българите и съветските ръководители взаимните несъгласия между Михаил Горбачов и Тодор Живков постепенно се изострят. У българския генерален секретар започва да се засилват тревогите, че новият господар на Кремъл ще поиска отстраняването му. Тези страхове избуяват особено много след приемането на Юлската концепция.


На Живков му се налага да обяснява и успокоява Горбачов по въпроса за ролята и мястото на БКП в предлагания от него нов модел на социализма, както и за темповете, с които преустройството в България се развива. Двамата се срещат по тези въпроси на 16 октомври 1987 г. в Кремъл. Живков трябва да отбие упреците, че се е обградил с хора, тласкащи страната към Запад. Горбачов изразява тревогата от Юлската концепция, заложила БКП да не бъде повече главен субект на властта.


Георги Панков, тогавашен посланик на НРБ в СССР, свидетелства за сериозните опасения на генералния секретар:


"Щом пристигна, Живков веднага ме извика на четири очи. Беше страшно напрегнат и обезпокоен. Попита: Момче, защо ме викат?" Обясних му, че искат да се информират от извора за решенията на Юлския пленум. Той ме прекъсна с повишен тон: "Нищо не знаеш ти защо те назначихме за посланик, когато не можеш да ни информираш защо Горбачов иска среща с мен, и то така внезапно.


Съжалявам, че те направих посланик. Викат ме да ми съобщят, че трябва да си подам оставката като генерален секретар заради неправилните по тяхно мнение решения на Юлския пленум."


След срещата Горбачов дава обяд на Живков, на който е поканен и посланикът. Георги Панков разказва какъв развой вземат нещата:
"Тодор Живков ме посрещна още на входа на залата. Засмян, в приповдигнато настроение, прегърна ме и каза: "Ей, момче, ти си бил прав, имахме интересен разговор с Михаил Сергеевич, обменихме опит, той ми зададе няколко въпроса за пленума, аз му обясних и той остана доволен. Така че твоята информация е вярна."


Началникът на УБО ген. Милушев, който по това време е плътно до Живков, разказва какви облаци надвисват тогава над главата на българския ръководител:
"Тежки обвинения бяха отправени от "разиграваната" от Живков "прозападна карта". Точно на тази им среща Горбачов каза, че се правят опити България да се превърне в "мини-ФРГ" или "мини-Япония". Изглежда, че имаше предвид информацията за определена насоченост на нашето правителство към японската фирма "Кобе Стил", която предлагаше да изгради и ползва за определено време Завода за тежко машиностроене в Радомир.


Горбачов направи и остра забележка на генералния секретар на ЦК на БКП, че все още държи около себе си "прозападно ориентирани хора", с които е крайно време да се раздели".


Българският лидер обяснява, че въпреки опитите да разсее съмнения Горбачов не му е повярвал:
"Успокоих" го, че приказките за отклоняването на България по друг път са фантазия. Горбачов отговори: "Не мисля, че това е измислено." И как няма да е сигурен? Знаех, че той получава сведения не само от съветското разузнаване, но и от автентични наши вътрешни източници. При това на най-високо равнище."


За него резултатът вече е ясен:
"Какво последва в отговор на моите позиции? Знае се! За посланик в България беше изпратен Виктор Шарапов – един от видните генерали на КГБ... в последно време работещ в кабинета на Горбачов. Беше ясно... Оттогава на думи бяхме единни, но на дело – различни. Аз продължавах възприетия курс... Вече виждах, че Горбачов води нещата към пълно предаване на позициите, към ликвидиране на социализма."


Живков обаче много внимава да не измени на основния курс, който винаги е следвал. Той например няма да защити българските интереси за завода в Радомир и ще изпълни указанията на Москва. Освобождаването на Огнян Дойнов и на съветника си в кабинета Нико Яхиел е резултат от съветския натиск, на който Тодор Живков не се противопоставя. И не за друго, а защото подобно поведение би поставило въпроса за сигурността на собствения му пост. В тази връзка помощникът му Костадин Чакъров отбелязва:


"Живков непрекъснато търсеше западен опит и правеше безуспешни опити да го "присади" на балканска почва. От това обаче нищо не излизаше, защото той следеше да не се разминем с официалната съветска оценка. Ето защо Тодор Живков се приспособяваше доста успешно към всеки нов съветски ръководител. Имаше вроден усет за работа с тях, търсеше интимност и връзки с най-близкото им обкръжение, в това число и семействата. Иначе не можеше да бъде – нали с такава "благословия" беше спечелил битката за властта по време на Априлския пленум през 1956 г."


В следващите години две години – 1988 г. и 1989 г. Живков започва да губи съветското доверие. В самотния кръг става все по-тесен, а управлението му – все по-неуспешното. Предишните позиции са загубени и политиката му води само към едно – изолация. "Потискаше го както международната изолация на страната, така и неговата изолация спрямо съветското ръководство", спомня си ген. Георги Милушев.


Живковият помощник Костадин Чакъров описва картината на скъсаната връзка с Москва:
"Срещите с Горбачов през последните години минаваха все по-тежко и по-тягостно. Разбираше, че те двамата принадлежат на две епохи и нищо не може да се направи, за да се сближат. При това по всички съветски канали – дипломатически, разузнавателни или чрез преките връзки между интелигенцията на двете страни – "течеше" отрицателна информация както за обстановката в страната, така и за самия Тодор Живков. Налице беше един разстроен пазар, който обединяваше срещу системата, чийто връх и опора бе Тодор Живков, всички независимо от тяхната политическа платформа и идеи. Той чувстваше, че вече е изправен до стената, и непрекъснато търсеше изход. Но времето на активни и резки действия му бе отминало."


Разрастването на щетите от възродителния процес става повод Живков да потърси помощ и подкрепа от охладнелия към него съветския лидер. Срещата му с Горбачов се осъществява на 23 юни 1989 г. се оказва и последната между тях. Тя и е показателна в много отношения и най-вече за отношението към 78-годишния Живков и неговия стремеж да види някакъв знак за подкрепа от Москва.


Факсимиле от последната среща на Живков с Горбачов през юни 1989 г.

© Христо Христов

Факсимиле от последната среща на Живков с Горбачов през юни 1989 г.


Ето как се развива разговорът между двамата по-нататък:
ТОДОР ЖИВКОВ: "Това са исторически събития, които не предвидиха и класиците за съжаление. Ето защо нашето отношение към теорията трябва да се измени.


МИХАИЛ ГОРБАЧОВ: Главното, което взехме от класиците, това е диалектиката, а що се отнася до всичко останало, то наистина заслужава да бъде още веднъж преразгледано.
Що се отнася до отношенията към другите страни, заехме твърда позиция, че те не бива да повтарят това, което правим ние. Нека всяка партия и народ да прави и да постъпва така, както смята за добре. Главното е ние да не се намесваме в това, което правят. Това е наша принципна позиция и принципен подход.


ТОДОР ЖИВКОВ: Ние наистина внимателно следим всички събития. Аз и моите другари считаме, че вие вървите по правилен път, честно и откровено. Не е напечатано никъде и едва ли ще се напечата, но историята така се разпореди, че социализмът се роди в нашите страни преди капитализма. Това е истината и това е източникът за големите трудности, за големите извращения и така нататък. Ако не беше Сталин, сигурно щеше да бъде друг, но друг път нямаше.
Това, което става у вас, ме тревожи с факта, че преустройството на политическата система крещящо изпреварва преустройството на производствените сили.


У нас едва ли трябва да постъпим така, както вие постъпвате. Накратко ще ви разкажа за това, което ние извършихме сега в България. След Двадесет и седмия конгрес ние също решихме, че трябва да направим революционно преустройство в нашата страна. Но редицата мероприятия, които проведохме, не дадоха очаквания резултат и ефект. Истината е, че има хора, които не ни вярват. Ние не можем да раздвижим голяма част от хората. Ето защо се наложи да проведем Декемврийския пленум.


Главното, което приехме, е да разбием йерархията отгоре и през нейната глава да започнем преустройството надолу. Така стигнахме до идеята за фирмената организация. Това са наши фирми. Но даже и да са капиталистически, в това няма нищо страшно, защото в основата им са производствените сили на социализма. Фирмите сега никнат като гъби след дъжд и ние им даваме широк простор. Едновременно с това създаваме акционерни фирми.


Искам да ви кажа, че в процеса на преустройството, което сега извършваме, ние имаме спад в темповете на производството, имаме напрежение на пазара, имаме и редица други проблеми. Ние предвидихме, че ще имаме трудности, но те се оказаха по-големи, отколкото очаквахме. Сега предвиждаме до края на годината да извършим няколко сериозни маньовъра и да излезем от това положение.


Няколко думи искам да кажа за нашите икономически отношения. Аз съм оптимист и смятам, че ние ще се разберем. Занимава ме обаче един въпрос: ще създаваме ли транснационални компании? Ако ще ги създаваме, нека да започнем с вас в няколко направления, там, където имаме готовност.


МИХАИЛ ГОРБАЧОВ: Мисля, че всичко опира до пазара, до свободното движение на стоки и капитали.


ТОДОР ЖИВКОВ: Ако нашите две страни започват, ние ще можем да натрупаме опит, който може да бъде полезен и за другите страни.
Вторият въпрос, който ме занимава. След 1956 г., когато ме издигнаха за първи секретар на нашата партия, започнахме със Съветския съюз да създаваме различни модели на сближаване. Нещо постигнахме, друго не можахме да постигнем.


Мисля, че е време да помислим какво бихме могли да направим в новите условия, без при това да разговаряме за нови концепции, нови модели, без да повтаряме някои стари грешки. Главното за нас сега е да създадем такъв модел, в който да намерят израз в новите условия нашите исторически връзки и взаимоотношения.


МИХАИЛ ГОРБАЧОВ: Бих предложил да поканим др. Живков в Прибалтика. (Оживление). (По това време прибалтийските страни вече поставят въпроса за самостоятелност и Горбачов прави забележката в тази връзка, бел. авт.)


ТОДОР ЖИВКОВ: Ние сме единствената република, която не ви е създавала, не ви създава и няма да ви създава никакви трудности.


МИХАИЛ ГОРБАЧОВ: Подгответе това, което имате предвид, и ни го изпратете. Ние също ще работим по този въпрос. Сега подготвяме предложение за суверинитета на нашите републики. Нашето бъдещо федеративно управление може да допусне някои своеобразия в принципите на членуване във федерацията. Такъв е примерът с прибалтийските републики. Ние смятаме, че не бива да им възразяваме. Нека да опитат и на основата на своя собствен опит да осъществят тази икономическа самостоятелност.


ТОДОР ЖИВКОВ: Няма да издържат и една година.


МИХАИЛ ГОРБАЧОВ: Ще им продаваме суровини, енергия, но по международни цени. И ще вземаме от тях това, което е с високо качество и отговаря на международните стандарти. Но може би, другарю Живков, вие можете да отидете с една лекция при тях по тези въпроси. Ще бъде много интересно.


ТОДОР ЖИВКОВ: Готов съм. Ще им покажа какво е СССР на примера на нашето сътрудничество със Съветския съюз и какво могат да загубят, ако не развиват това сътрудничество. Ако имате някакви претенции към нас, към България, към мен, моля да ги изразите.


МИХАИЛ ГОРБАЧОВ: Имаме пълно доверие, изключително доверие лично във вас и във вашето ръководство. Ние не искаме да възраждаме старите взаимоотношения. Ние се отнасяме с изключително дълбоко уважение към всичко, което става у вас – и в областта на икономиката, и в идеологията, и в политиката. И у нас, и у вас има "горещи глави", които гледат само на Запад. Ние сме убедени, че всяко нарушение на нашите взаимоотношения е равно почти на гибел.


ТОДОР ЖИВКОВ: Ще загине България, но ще загине и Съветският съюз. (Оживление).


МИХАИЛ ГОРБАЧОВ: Не, няма да загине и България, тъй като тя има силна икономика, силен народ, силно ръководство. Принципните неща трябва да се защитават. Ние не се отказваме от нашата роля в международното сътрудничество, ние осъществяваме и по-нататък ще осъществяваме широки контакти с всички страни. Ние носим отговорност, но това, което става у вас, във всяка една страна, е въпрос на съответната страна, на съответния народ. Повтарям: имаме на вас, на вашето ръководство, на българския народ пълно доверие. Нямаме никакви претенции и ви желаем успех във всички ваши начинания.


ТОДОР ЖИВКОВ: Ще правим всичко, което зависи от нас, за да не ви създаваме трудности. Ще имате нашата пълна подкрепа и на международната арена."


Освен проблемите в икономиката Живков подчертава пред Горбачов, че, "втората ни трудност е с мюсюлманите. Този проблем наистина е много сериозен за нас". Българският генерален секретар информира съветския си колега, че броят на мюсюлманите в страната е около 800-850 хиляди с ежегоден прираст от порядъка на 15-16 хиляди.


"Ако продължава така, след двадесет години България на практика ще се превърне във втори Кипър", отбелязва Живков и подчертава, че категоричното мнение на българското партийно ръководство е, че в "никакъв случай няма да ги признаем за турци". Двамата с Горбачов разменят мисли за възможностите за преговори и Живков се съгласява на среща, но без предварителни условия.


Тогавашният началник на УБО ген. Георги Милушев разкрива няколко важни подробности от последната среща между Живков и Горбачов:
"Вместо в Кремъл срещата се състоя в сградата на ЦК на КПСС на площад "Дзержински". Беше кратка, продължи само около час. Не присъствах на нея, но станах свидетел на разговора по-късно, по време на официалния обяд. Той започна с традиционното благодарствено слово на Тодор Живков за топлия прием, за откровения тон и приятелския дух.


Горбачов се въздържа от оценка за възродителния процес, но накрая обеща: "Ние ще накараме турската страна да се съгласи на преговори." И това беше достатъчно за Живков, който търсеше дори малък жест за подкрепа.


Настроението му бе приповдигнато, когато след около час на летище "Внуково" даде кратко интервю за българската телевизия. Изглеждаше като болен, който току-що е стъпил на краката си, но лекарите са му обещали час по-скоро да се оправи.


Впрочем здравословното му състояние никак не бе добро – на отиване той лежа в самолета през цялото време. При обратния полет положителните емоции все пак си казаха думата. След като самолетът излетя, Живков извика целия придружаващ го състав и ни почерпи. "Издържах!" Запомних тази му реплика, тъй като ми прозвуча двусмислено. Вероятно имаше предвид не само проблемите със здравето си, но и "изпита" пред Горбачов.


На летището в София пред членовете на Политбюро, които го посрещнаха, първите думи на Живков бяха: "Имаме подкрепата на съветските другари!" И цитира Горбачов."


В Москва обаче съвсем скоро се убеждават, че социалистическото преустройство в България минава през смяната на най-верния им васал в целия Източен блок.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK