Защо липсва българската приказка за комунизма*

Защо липсва българската приказка за комунизма*

© Цветелина Белутова, Капитал



Сравнителният анализ на различните исторически спомени показва, че различните периоди от българската история се възприемат неравностойно, неравно и са оценявани по различни критерии в зависимост от посланието на съответните учебници, но и в зависимост от общия фон на популярно знание, разпространено в обществото не само от медиите, но и от дневния ред на играчите на политическата сцена.


Липсата и на "разказ", и на "приказка" за комунизма е предопределила и отсъствието на травматична памет за него. Ето какво показват резултатите от анкетата: хората, обозначили като най-важно място, свързано с епохата на комунизма, са само 2,2%, личности от този период получават 5,7%, а събития – 8,4%. Този последен резултат е силно повлиян от посочването на "възродителния" процес като най-важно събитие от 15,1% от турското малцинство.



Комунизмът е определен за най-важно историческо събитие от 8,1% от ромите в България, а турското малцинство му дава 3,9% (в новите таблици при ромите това е само 1,8%, а турците не са го посочвали и в старите таблици).





При мнозинството българи комунизмът отсъства като реалия на памет


Липсата на такава рефлексия принизява и одомашнява спомена за комунизма до популярното, анекдотичното, битовото. И затова Тодор Живков остава главният топос за този период, а не - да кажем - зловещият "народен съд" или концлагерите. Живков получава 4,6% от гласовете за личности, като при турците този процент е 12,5, а при ромите 4,5%.


Нека погледнем и картината при т.нар. посткомунистически период. Местата, свързани с този период, са изключително малко – 1,8%, личностите получават 2,4%, а събитията – 13,9% общо. Най-често артикулираният топос е "Демокрацията"/"10-ти ноември 1989 г."/"Падането на комунизма", който получава 3,6% при българите, 13,8% при турците, 5,4% при ромите, 14,4% при помаците и 45,5% при армъните (по-известни като цинцари или власи - бел. ред.).


Отсъствието на комунистическия период като цялостен спомен в доминиращата част от отговорите на нашите анкети поставя редица проблеми както от историографски, така и от чисто юридически и социално-психологически характер.


Най-много от отговорите, които се отнасят до този период, се отнасят или за датата 9 септември 1944 г. (в по-широк контекст – Втората световна война), или за крайната граница на комунизма - 1989 г.


Но същностните характеристики на комунизма като историческа епоха на еднопартиен тоталитарен режим, неограничено насилие, политически терор и повсеместна пропаганда, стопански и финансов колапс не се срещат в анкетите. Изключение е преследването на мюсюлманските общности в България и по-специално "възродителният" процес, естествено присъстващ в отговорите на мюсюлманските малцинства.


На какво се дължи този факт?


От изследването става ясно, че "голям разказ" за комунизма не съществува, че за консенсус за това - какво представлява този период - не може да става и дума, че българската публика няма интерес, желание, любопитство или стремеж към катарзис по отношение на тази епоха. Според мен

основната причина за това  бяло петно в българската историческа памет е историографският вакуум


който съществуваше доскоро по тези въпроси. Този вакуум рефлектира, разбира се, директно върху учебниците и върху онези институции, които имат претенцията за ревизия на съществуващите учебници от времето на комунизма. Ако първите такива учебници са все пак някакъв опит за иницииране на академичен тон по отношение на османския период, то периодът на комунизма е почти незасегнат от историографска ревизия.


Един пример: В учебника по история, издаден от "Отворено общество" през 1992 г., смятан като първи опит за пробив, периодът 1944-1948 г. е определен като "възстановяване на многопартийната система в България". Само дето авторката е забравила да прибави към заглавието на този дял и думичката "унищожаване" на същата тази многопартийна система.


Същият подход се прилага и към оценката на репресивната система на комунизма, на концентрационните лагери, които в България се затварят едва през 1962 г. Веднага след 10 ноември 1989 г. се появиха на бял свят няколко скромни томчета със спомени на оцелелите от лагерите и затворите, но


нито един от тези разкази не намери място в нито един български учебник по история


От друга страна, българската публика беше залята от мемоарите и спомените на най-висшите функционери на комунистическия елит и на Държавна сигурност – Тодор Живков, Огнян Дойнов, Петко Симеонов (?!), Стоян Михайлов са сред най-ярките имена. Нека припомня, че книгата "От Девети до Десети" на шефа на Шесто отделение на Държавна сигурност Димитър Иванов се разпространяваше безплатно по училища, библиотеки и читалища из цяла България.


Едва в последните няколко години се появиха първите сериозни историографски съчинения върху комунизма, които изследват в широк спектър проблематиката – икономически, финансови, политически и културни проблеми. Тази нова историография стана възможна заради новосъздадения Институт за изследване на близкото минало (1997), който разчита на автори от генерацията, родена след средата на миналия век. Изключително ценните изследвания на института обаче се разпространяват в един крайно нищожен тираж и остава открит въпросът до каква степен те имат възможността да повлияят върху масовата публика в България и да инициират дебат и ново познание за този период.


Големият въпрос обаче е, коя е основната причина за отказа на българската публика като цяло да фокусира вниманието си върху комунизма.


Огромната част от хората, които интервюирахме, са родени и са живели по времето на комунизма. И преобладаващата част от тях не мислят за него като историческа категория, нито оценяват червения терор като травма, срам и/или престъпление. Тривиално звучи обяснението, че е нужна историческа дистанция, за да се оценят едни периоди обективно, "без гняв и пристрастие".


Двадесетте години, изминали от края на комунизма, са вече достатъчно дълъг период който, както се и каза, роди и новата историография за комунизма. Това обаче не означава, че в паметта на българите 45-те години комунистическа диктатура се интернализират като неотменна част от тяхното историческо съзнание, както колективно, така и личностно.


Огромната пропаст между академично произвежданата история и историята като публично знание


отново е факт. Доминиращият дискурс в българското културно пространство е забрава, подмяна и в крайна сметка историческо фалшифициране на характера и последиците от комунистическия период в България.


Ако "големият разказ" и "голямата приказка" за турското робство и Освобождението се преплитат и непрекъснато взаимодопълват, за да създадат най-устойчивото място на памет за българина, комунистическата пропаганда е създала толкова силна фалшифицирана историческа памет, че разпарчетосаните усилия тя да бъде коригирана за жалост се оказаха ялови.


Но като че ли най-страшният longue duree ефект от тази пропаганда е, че сегашното състояние на обществото в България вече не се свързва с неговия генезис, тоест комунизма;
че обезглавяването на българския политически и културен елит от комунистите не се оценява като един от най-трагичните геноциди в българската история;
че перманентната икономическа криза на преходния период не се вижда като последица от икономическите банкрути на комунизма;
че половинвековното социално инженерство доведе до липсата на инициативност, отговорност и свобода на избора.


Отсъствието на ясно дефинирани сили на "добро" и "зло" и на борбата между тях размива спомена за комунизма като цялостен исторически период.


От друга страна обаче, комунизмът постави няколко юридически казуса, които бяха "решени" по чисто български начин – извън всякакви международни и юридически норми и противно на историческите дадености.


Първо, в България никой не беше осъден за комунистическите престъпления въпреки опитите за някакви юридически процедури. Този факт, разбира се, отсъства от който и да било учебник по история. 


Второ, нелегитимността на "народния съд" като институция е установена, но не и санкционирана.


Трето, цялата история на лагерите в България е също история на юридическото безправие на системата.


Четвърто, икономическите банкрути на комунизма, към които се отнася и "продаването" на златния резерв на България на СССР, е също ненаказана антиконституционна дейност на комунистическите правителства.


Пето, комунистическият режим в България доказа себе си като възможно най-антинационалното управление на България - с двете предложения на Тодор Живков страната ни да бъде присъединена към СССР.


Шесто, разпалването на етническата вражда, кулминираща във "възродителния" процес, също остана висящ съдебен, исторически и психологически казус в най-новата ни история.


Колко млади хора днес в България знаят тези исторически факти?


Но остава другият голям въпрос –


какво точно и защо от  учебниците по история се превръща в част от идентичността на индивида


и очертава параметрите на неговото историческо самоопределяне.


Ако учебникът е най-класическата, концентрирана, общодостъпна форма на "големия наратив" на националната история, то кое предопределя селекцията, която откроява повече от една трета от българските граждани като фиксирани в историческия "спомен" за късното Възраждане и Освободителната война (Левски /Шипка/ Освобождението)?


Моята хипотеза е, че това се дължи на един особен феномен, който бих нарекла превръщането на "големия наратив" в приказка. Единственият период в българската история, за който имаме вълнуващ, детайлен и собствен разказ за героични събития е точно революционното движение и Освобождението на България от османска власт.


Нито "голям разказ", нито "голяма приказка"  се е родила досега за другите периоди в българската история. За Античността те напълно липсват – там стоят само отделни археологически паметници; за Средновековието те са центрирани около създаването на държавата и Златния век на Симеон Велики и столиците на двете български държави, но не присъстват като водещи топоси в историческото самосъзнание. Може би  защото съдбата на двете български държави свършва с унищожаването на държавността и налагането на чуждо господство.


"Големият наратив" не може да се превърне в "голяма приказка", защото липсва основният и завършващ компонент – щастливият край. Същата логика може да бъде проследена и при формирането на разказа/приказката за периода 1878-1944 (Третото българско царство), където голяма част от победите на България са затъмнени от злополучния край  на Първата и  Втората световна война в историческа перспектива.


Що се отнася до периода на комунизма, то там съществуват множество диаметрално противопоставени различни разкази, но налагащата се тенденция е на притъпяване на спомена за остротата на противоречията, за безогледния терор и за икономическите и финансови престъпления на политическия елит.


"Големият разказ" за комунизма не се е появил


предимно защото в обществото няма консенсус за историческата оценка на този период. Най-новата академична историография поради липсата на широк обществен дебат и истински интерес от страна на медиите все още не успява да коригира изкривеното огледало на историческия спомен за това време.


Приказката е още далеч, а и надали ще се случи.
Може би новите поколения на България няма да имат нужда вече от приказки.


*Авторът е преподавател  по история в Американския университет в България.


Анализът, който публикуваме със значителни съкращения, беше представен на кръглата маса "Българският комунизъм - две десетилетия по-късно".
Заглавието е на Dnevnik.bg

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK