Отбор от приятели

Отбор от приятели

© Анелия Николова



Те са млади, усмихнати, ангажирани, умни. Не сте виждали лицата им по протестите, вероятно няма и да ги видите. Разговорът с тях започва лесно и върви така. Те са отстранени от всичко, което се случи в последните два месеца, но го разбират. Оценяват го от разстояние и без излишна емоция.


Ники, Лена, Ина, Атанас, Шукри


Треньор и четирима състезатели, които в началото на март спечелиха националния турнир на международното състезание по право JESSUP (към отбора е и Деси, която не можа да дойде на срещата с "Дневник"). В петък заминават за Вашингтон, където ще се състои последният етап. Ще бъдат сред близо 400 участници от целия свят, а тук се справиха с отборите на Нов български университет, УНСС и Американския университет в Благоевград. Някои от тях са студенти последна година по право или международни отношения. Те работят, учат и от година се подготвят за състезанието. Всяка седмица. Казват, че вероятно след завръщането от САЩ ще усетят празнина заради "дупката от време, която ще се отвори". Преди всичко обаче през последната година те са станали приятели.




Ники

© Юлия Лазарова

Ники


Състезанието


Това ще е 54-ото издание на състезанието. Първия път, в който България е участвала, е било през 1984 г. "По-сериозно става след промените, от средата на 90-те. Бивши състезатели регистрираха сдружение, което подпомага с финансирането през години. В началото е участвал само Софийският университет, вече има отбори от четири висши училища. Миналата година спечели отборът на УНСС", разказва треньорът Ники. Той е завършил международни отношения и се занимава с бизнес. Участвал е като от състезател, а вече четири години е и треньор. Темата на тазгодишния казус е свързан основно с миграцията на хора, заплашени от климатични промени. А състезанието е симулация на Съда на ООН, като тази година журито на големия финал в САЩ ще бъде от действащи съдии от Международния съд в Хага.


Ники разказва, че за да е успешна подготовката, трябва да започне около година преди националния турнир. "Трябва доста сериозна работа, особено за отбори от Източна Европа, където правното образование не е на това ниво, каквото е в други държави, а и курсът по международно право е ограничен. Затова лятото се четат учебници и решения на съдилища", обяснява Ники. През септември излиза казус от около 30 страници, върху който те трябва да се подготвят до януари. "Тогава започва и по-интензивна работа, търсене на материали. Обикновено за казуса избират области от международното право, които не са развити, където няма конвенция. Няма нещо готово, което да намериш и да приложиш. Трябва да търсиш много материали и да се опиташ на базата на аналогии и аргументи да убедиш съдиите в правотата си. Така продължава подготовката до януари, когато се предават писмени пледоарии от около 50 страници. Всичко това на английски. Те биват оценявани и след това върху тях се задават въпроси по време на устните пледоарии, които в нашия случай бяха на трети март", разказва треньорът. Казва, че е доволен от отбора тази година, "въпреки че са тук и слушат".


Атанас

© Юлия Лазарова

Атанас


Той смята, че студентите в България имат много възможности и са умни, но проблем е например, че английският не е застъпен по-сериозно в университета. "Английският, който е научен в гимназията, обикновено се губи през първите години от следването. Няма курсове или дебати на английски", казва Ники. Докато говори, останалите го слушат и от време се усмихват.


Лена, която учи пети курс право в Софийския университет и работи в правна кантора "Русков и колеги",  участва заедно с Ина и Шукри за втори път. "Беше много по-ненапрегнато, по-приятно и времето минаваше много бързо. Знаехме какво да очакваме, докато миналата година всяко нещо ни беше ново, беше постоянна борба с едни огромни решения", разказва усмихнато, но сериозно Лена. Признава, че е искала да участва, защото "беше добра възможност да отида до САЩ и да подобря английския език". Ники я предупреждава, че ще й по-трудно да се откаже, защото "е голяма краста". Което и тя признава сега.


"Най-хубавото нещо на отбора е, че се срещаш с едни хора, които после ти стават много близки. Не тежи, че всяка седмица трябва да се прави нещо. А напротив помага и в други аспекти", казва Лена. Ина (учи международни отношения и работи в неправителствена организация "Сийдър") я допълва: "Научаваш се как да говориш пред хора и как да работиш в отбор, защото истината е, че дори в университета не сме свикнали да работим толкова много с други хора. Всеки индивидуално отива на изпит и се подготвя. Няма чак толкова много упражнения, които да те учат да работиш в колектив", казва Ина. Подготовката им за състезанието е била полезна, защото всеки учи от другите членове на отбора в движение. "Не може само един да се представи добре, трябва всички."


Лена

© Юлия Лазарова

Лена


Останалите се съгласяват, че състезанието не е просто възможност да се подготвиш по-задълбочено по международно право, а и да разгърнеш уменията си - "изгражда начин на мислене", "учи да се изказваш ясно", "дава много контакти".


Законите може да се сменят, но хората не


"Университетът не развива мислене, така че да откриваш решения сам. Затова и понякога съдебната система е критикувана. Тя се формира най-вече от Софийския университет и от културата в него. А тя не насърчава оригиналност, самоинициатива", казва Ники и така сменя някак естествено темата.
"Не ни харесва как се управлява" е отговорът на Атанас на въпроса какво е отношението към съдебната система. По думите му мненията на студентите са доста различни "от сляпа подкрепа до сляпо отричане на нещата".


"Отново става въпрос за образование. Защото студентите масово учат как да прилагат буквата на закона. А не защо той е бил приет, каква е била целта му. Ако прилагаш с целта, а не с буквата, е много по-вероятно да достигнеш до работеща съдебна система. Това за мен е по-обезсърчаващо, защото законите можеш да ги смениш, но хората ще си стоят", казва Ники.


Ина

© Юлия Лазарова

Ина


Сюрреалистичен контраст


Докато в края на февруари и началото на март протестите бяха ежедневие, петимата са по-скоро изолирани заради подготовката за състезанието. Не са били наясно какво се случва, защото е трябвало много да четат. На 3 март, когато е било състезанието, те се намират в Съдебната палата. "Където е спокойно и тихо и като излязохме на улицата, там беше пълно с крещящи хора. Контрастът беше жесток. В един момент се замислихме какво правим – докато ние сме в блатото, навън ври и кипи", казва Атанас. За него е било сюрреалистично.


Според Лена е много хубаво, че има гражданско общество, което се събужда и има какво да каже. "Но ако се заслушаме в думите им... нова конституция, промяна на системата... "По думите й е стряскащо, че липса базова правна култура. Ники смята, че основна вина за това имат медиите. "Няма стремеж за информиране, а създаване на продукт. Някак си основната им функция е изгубена", казва той и дава пример с интервюта по телевизиите, "когато някой говори абсолютни глупости и водещите по никакъв начин не показват, че това са абсолютни глупости"."И го възприемаш едно към едно, особено ако нямаш достъп до по-качествени медии, които да правят анализ", допълва го Ина. Според Атанас така се създава липса на "концептуален апарат да разбереш света".


Той смята, че по-голямата част от хората, излезли по улицата, са самотни и изоставени. Защото между тях и държавата има огромно пространство, били възпитани да очакват нещо от държавата.


Шукри

© Юлия Лазарова

Шукри


Отчуждение от всички
"България е малка, но няма друго такова малко място, на което всеки да е отчужден толкова много от останалите. Много малко неща ги свързват. Българите са разделени от огромни пространства, особено като мислене. В САЩ можеш да видиш колко бързо се организират малки общности – около църквата, училището, намират общи теми, тук сме разделени от големи пространства", казва Атанас и отново се връща към пример с университета, където "много трудно постигаме съгласие или въобще стигаме до обща основа на разговор помежду си. Това отчуждение е най-страшното – както ние в съдебната палата и хората извън нея", казва още Атанас. Според него става въпрос за ценностен проблем.


Лена редовно се сблъсквала с хора, които имат комплекси, без тя да е причината. "Има неувереност сред хората, която рефлектира в грозни отношения между тях", смята още тя. Казва, че се страхува от провал и че няма да успее да вземе от всичко, което й се дава като възможност. Затова има мото: "Ще спя по-късно." "Сега трябва да се правят повече неща, да се опита от всичко, за да видиш кое ти носи удоволствие. Има хора на моята възраст, които имат странно отношение – ей този изпит да мине, не говоря нито един чужд език, ама какво от това, ще намеря някак си работа", разсъждава Лена. По думите й отрано трябва да си конкурентоспособен, за да черпиш повече.


"Абсолютно е нормално човек да се страхува, това не трябва да те спира да се пребориш правилно със страха си. Защото, когато го направиш, ставаш много по-силен", е убеждението на Ники. Всички без Шукри искат да останат да живеят в България, а той не харесва материалните условия на живот тук. "София е много мръсен град – некачествена вода и храна. Не знам къде бих живял." Според Ина такова решение никога не може да е категорично. "Не трябва да го решава в един момент и завинаги. Човек постоянно се развива и трябва да види повече неща", обобщава момичето.

Коментари (19)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше обидни или нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  2. 2 Профил на Wornoxmaniak
    Wornoxmaniak
    Рейтинг: 885 Неутрално

    Това е без коментар:

    Отчуждение от всички
    "България е малка, но няма друго такова малко място, на което всеки да е отчужден толкова много от останалите. Много малко неща ги свързват. Българите са разделени от огромни пространства, особено като мислене. В САЩ можеш да видиш колко бързо се организират малки общности – около църквата, училището, намират общи теми, тук сме разделени от големи пространства", казва Атанас и отново се връща към пример с университета, където "много трудно постигаме съгласие или въобще стигаме до обща основа на разговор помежду си. Това отчуждение е най-страшното – както ние в съдебната палата и хората извън нея", казва още Атанас. Според него става въпрос за ценностен проблем.

  3. 3 Профил на Мария
    Мария
    Рейтинг: 1449 Неутрално

    Този очерк натъжава. Младежите, за които разказвате, са изключение, или - хайде - малцинство. Всеки от тях вече тежи на мястото си като индивид и е готов да тежи все повече. Дотук добре, обществото само може да ликува. Какво обаче да се прави с кресливото, арогантно и некадърно мнозинство? Каква е ползата да има обединение, ако е около глупава идея? Ако на някого може да послужи като утеха, всичко това не е само български проблем. Сравненията със САЩ обаче са неуместни - друг мащаб, различно битие. Дайте да се ограничим до Европа.

  4. 4
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше обидни или нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  5. 5 Профил на Wornoxmaniak
    Wornoxmaniak
    Рейтинг: 885 Неутрално

    До коментар [#3] от "Мария":

    Защо реши, че другите са мнозинство? Защото са по-кресливи ли?

  6. 6 Профил на Дон Кихот
    Дон Кихот
    Рейтинг: 2644 Неутрално

    До коментар [#3] от "Мария":

    "Какво обаче да се прави с кресливото, арогантно и некадърно мнозинство?"
    Съгласен съм с епитетите, но не и със съществителното, към което се отнасят. Там трябва да стои "МАЛЦИНСТВО", а илюзията за "мнозинство" се създава именно заради споменатите арогантност и кресливост. Какво да се прави с това малцинство-показа го естественото развитие на нещата. Достатъчно е хората да покажат, че техният дневен ред не е този на арогнатните кресльовци и цялата тази бутафория постепенно отмира и се свежда до трагикомичните изпълнения от последните дни. Най-голямото клеймо върху физиономията на въпросното малцинство лепнаха самите му "координатори", които , след като два месеца реваха срещу партиите, сега със скимтене са мъчат да се приобщят към някоя от тях, за да осребрят някакси яловите си напъни.
    А такива кадърни деца, като горепосочените, в България има много, те са мнозинството. Към тях ние имаме огромен, неотвратимо важен дълг- да им дадем възможност да се справят с малцинството, за да вземат нещата в свои ръце и да не допуснат втора вълна на чалгата (в широк смисъл). В това е залогът за бъдещето на България!


  7. 7 Профил на Wornoxmaniak
    Wornoxmaniak
    Рейтинг: 885 Неутрално

    Този дето ми изтри коментар 1 да прочете това. ще му отнеме 2, 3 минути:

    Когато в края на 1992 г. започнахме да правим „Родени убийци“, смятахме, че филмът е сюрреалистичен. До завършването си през 1994 г. той се превърна в напълно реалистичен. За нацията ни сякаш настана царството на извратеността — едно след друго перверзни величия се натрапваха на вниманието й — Бобит, Менендес, Тоня, Оу Джей, Бътафъко[1]. Всяка седмица медиите заливаха Америка с нова псевдотрагична сапунена опера, котирания на застраховки, пари, но най-вече се грижеха истерясването й да не затихва.

    Когато Тоня Хардинг, а нейният случай е типичен пример на дребно хулиганство, се появи пет или шест пъти на първите страници на „Ню Йорк Таймс“, сигурно всички подсъзнателно сме усетили, че краят на столетието за Америка ще дойде под формата на Царство на абсурда. Октавио Пас наскоро писа: „Древните са имали въображение. Ние имаме телевизията. Но цивилизацията от епохата на телевизията се отличава с жестокост. Телевизионните зрители нямат памет, затова съжалението и съвестта не ги мъчат истински… те бързо забравят и окото им и не мигва от сцените на смърт и разрушение от войната в Персийския залив или кълченията на Мадона или Майкъл Джексън… Те очакват Голямото прозяване, анонимно и всеобщо, което е Апокалипсисът и Страшният съд за обществото им. Адско е проклятието ни от това ново виждане — и за онези, които се появят на екрана, и за онези от нас, които гледат в екрана. Има ли вратичка за бягство? Не знам. Всеки трябва да си я търси.“

    Утре, даже още довечера, Мики и Малъри могат да се случат, без съмнение. Те също ще вземат полагаемото им се от световната слава, преди в по-следващия брой на „Телевизионен справочник“ да отстъпят мястото си на следващия хищник във войната за популярност, която, подобно на изследванията за обществения отклик за ежедневните прояви на благотворителност от страна на президента, се превръща в нещо като копие на „надпреварите за популярност“, които всички трябваше да изстрадаме като деца в основното училище. Печелеше, доколкото си спомням, не онзи, който най-много заслужаваше, а друг — за когото се носеха най-много слухове. А за американеца е по-важно да бъде обект на слухове, отколкото със сигурност да се знае, че се учи с отличен успех. Нашата култура ни казва, че банкерите са незнайни и непопулярни; не и Били Хлапето. Само древните гърци са създали силни образи на жертвата в драматургията си; Електра, Медея, Антигона и Едип нямат нищо общо с нас. Ние сме раса на насилници, не на жертви — веднага се сещам за Виетнам, за любимите ни спортове, за съдебните дела. В американската епическа традиция насилието е спасително, поне така е при Фенимор Купър, Джек Лондон и Хемингуей. Законът за оцеляването, природният закон сега се опорочава при разработването на златните находища на филма за „семейно развлечение“, в който насилието ни се представя с намордник и ръцете се умиват с проповядването, че насилието е неправилно. Е ли то неправилно? Или светът така си върви — светът, където под всяка мирно зеленееща се тревичка съвсем малки, но съвсем смъртоносни буболечки поглъщат други буболечки в необуздания кръговрат на разрушение и сътворение?

    Еди Ведър[2] писа: „В дните на старото, традиционно самоубийство е било достатъчно… само да свършат със собствените си страдания. Сега необходимостта е да се види страданието на другия… каква невинност навремето, каква безпомощност сега. Създали сме чудовище… орда от чудовища.“

    Никаква законодателна власт във Вашингтон, никакви телевизионни или филмови съвети по цензурата няма да могат да предотвратят експанзията на паралелната реалност на медиите. Неизбежно е — посредством разните игри, скрити камери, взаимно свързани клавиатури, все повече и повече „новини“ и „вести от последната наносекунда“ представяното ни описание на насилието все повече и повече ще се доближава до реалното състояние. Докато телевизията и някои филми опростяват насилието и го поднасят без гърмене, без кръв, без физическото страдание, съпровождащо умирането, новинарските предавания ще печелят във войната за популярност с отразяване на убийства от мястото на събитието. Както някога имаше телевизионен съдебен канал, така е неизбежна появата на екзекуционен канал за газовите камери, смъртоносните инжекции, „нощта преди“ и „последното хранене“. Престъпленията ще се запечатват на лента от нова филмова наука.

    (Обърнете внимание на наблюдението на Робин Андерсен от Факултета по комуникации на университета Фордъм, че докато „телевизионните ченгета си вършат работата успешно в 62% от случаите, статистиката на ФБР сочи 18% действителна разкриваемост на престъпленията. Най-честото послание от сценариите, представящи ни възстановяването на справедливостта, е недвусмислено: агресивното поведение на ченгетата по отношение на заподозрени в престъпление е необходимо за защита на подчиняващите се на закона граждани от опасните му нарушители… и това поведение ни завладява. Когато полицията нахлуе със стрелба в някоя къща, натръшка обитателите й на пода и се заеме със «заподозрените», вълнението ни рязко скача. Ние сме на страната на силата, чието използване е санкционирано от държавата.“

    Не такава цел си поставихме с „Родени убийци“ — да обрисуваме натуралистично насилието. Аз лично вече съм го правил във „Взвод“, „Роден на четвърти юли“ и „Джей Еф Кей“. И съм гледал формулата на престъплението, изведена професионално във филми като „Хладнокръвно“, „Хенри — портрет на един сериен убиец“, „Глутница кучета“ и много други. Приемам необоримите доказателства за заливащата ни престъпност (въпреки че статистиката показва, че няма увеличение на престъпленията, извършени по особено жесток начин; отделът по статистика към Министерството на правосъдието, на чиято информация се доверявам повече, отколкото на ФБР, дава следните цифри: 32,6% на 1000 жители през 1973 г. и 32,1% за 1994 г.) Приемайки да работя във филма по „Портокал с часовников механизъм“, както Сам Пекинна беше уловил духа на времето, аз реших да снимам сатирично (т.е. да отразявам посредством преувеличение и деформиране като подсилвам ефекта с черен хумор), за да се почувства болезнено идеята, че престъплението е достигнало такива ненормални изкривявания, толкова се е изплъзнало от контрол и ни е направило толкова безчувствени, че в този „Бийвъс и Бътхед“ на криминална Америка от 90-те героят почти се превръща в комедиен, каквито са и медиите, жадно отразяващи събитията.

    Нашето общество е просмукано обилно не само от престъпността, но и от плътно следващото я медийно отразяване. Просмукано е и от лудостта да продаваме все повече и повече оръжия на света, лудостта на издигането на масивни затвори, които да приютят „криминалната прослойка“, антикриминално усърдие, изразяващо се в странни присъди, закони за наркотиците, които са впечатляващо лицемерни и различни за всеки отделен щат. Ченгета, затворнически служители, репортери — всички те би трябвало да чувстват, че са се превърнали в част от грамадна и нереална мрежа на жестока, тоталитарна наказателна система. В такава обществена среда е неизбежно самотни убийци като Мики и Малъри, стопроцентови антигерои, да не се издигнат на повърхността на безличната потисническа система и да не завладеят сърцата и умовете на американците, жадуващи да видят човешко лице — па било то на Бобит, Бътафъко или Анита Хил[3], които да споделят недоволството си от несправедливостта на съвременния живот. Кафка не е прав — индивидът престава да бъде смазан и безличен, щом има възможността да се появи на телевизионния екран — като участник в игра или убиец, какво значение? Когато си прекарал целия си живот по затвори, един звезден миг е невъобразимо много.

    Мики и Малъри са, ами да, непочтителни и невинни, нарисувани със замах като карикатура на най-отвратителния ни кошмар, в стил Суифт/Волтер. Но те наистина са „родени“ от жестокостта. Жестокостта, казват, се предавала по наследство от баща/майка на син/дъщеря, на внуци, правнуци и т.н. До края на света. Жестокостта никога няма да изчезне. Но двадесетият век се отличава с порочността си, изразена в безличността и геноцидността му, и всички ние сме затънали в това столетие, опитвайки се, както казва Пас, да се „измъкнем“ от унаследеното от Хитлер, Сталин, Виетнам, Армения и пр.

    Нямах за цел да възвеличавам насилието, въпреки че ще ме обвинят в това. Смятам, че кадрите се сменят бързо и филмът е нервен, какъвто и трябва да бъде; стомахът ви няма да се преобръща, както е при сцената с електрическия трион в „Белязаният“ или при сцената с отхапването на езика в „Среднощен експрес“; не, мисля, че шокът е идеен — идеята, че такава ситуация може да възникне, предизвиква отрицателната реакция на хора от която и да е част на политическия спектър. Но сатирата, ако въздейства истински, е свързана с шок.

    Винаги, по всяко време има идеи, които тревожат умовете ни. Не преминаха ли Кубрик и „Портокал с часовников механизъм“ допустимите граници на насилието? Не шокираха ли и не предизвикаха ли погнуса години по-рано Бунюел и Дали само с една очна ябълка и един бръснач? Айзенщайн с една детска количка и един натрошен лорнет? Въпрос на стил, по мое мнение. Всичко живо под слънцето се движи по свой собствен път. Първи бяха гърците — с кръвта, лееща се с кофи, и очите, изскочили от орбитите. Не мисля, че изкуственото степенуване е необходимо. Една очна ябълка и един бръснач са също толкова важни, колкото държавния контрол на агресивността в „Портокал с часовников механизъм“. Човек, умиращ от СПИН, Руската революция или „роден убиец“, продукт на ненормалната система и медиите — все въпрос на поведение, санкционирано под същото слънце, което е направлявало съзнанието ни, още когато планетите са се зараждали от космически газ и прах. Щом започнем, а ние сме започнали, да отделяме овце от стадото по критерий „политически правилно“, основните ни свободи са застрашени.

    И все пак аз вярвам, че накрая има любов. Изразил съм го чрез думите на един от героите: „любовта сразява демона“. Без да издавам края, който сме избрали, ще кажа, че ми се струва иронично, дето точно Мики и Малъри се спасяват от Голямото прозяване. Но нека изводите всеки сам да си ги прави.

  8. 8 Профил на zidane
    zidane
    Рейтинг: 652 Весело

    До коментар [#7] от "Wornoxmaniak спам робот":

    как три минути бе, колега, ти си постнал като за половин работен ден, с почивки за пушене извън офиса...

  9. 9 Профил на hodounski
    hodounski
    Рейтинг: 3264 Неутрално

    Отчуждени сме и подозрителни.Това ни е наследството от 45г.слухтене и доносничене.Но след още 45г. ще бъдем нормални.Всички говорят за пораженията в икономиката а важни са пораженията в психиката.

  10. 10 Профил на etty1
    etty1
    Рейтинг: 2131 Неутрално

    До коментар [#3] от "Мария":

    "Лена, която учи пети курс право в Софийския университет и работи в правна кантора "Русков и колеги", участва заедно с Ина и Шукри за втори път.''

    Още по-тъжното е, че докато трима участват за втори път, други студенти, с перфектен английски (оценка 9 от IELTS) отличен успех в ЮФ на СУ, не минават и първото интервю.
    Капитализъм по социалистически.

    “The greatest enemy of knowledge is not ignorance, it is the illusion of knowledge.” ― Daniel J. Boorstin
  11. 11 Профил на ivabel
    ivabel
    Рейтинг: 381 Неутрално

    "...студентите масово учат как да прилагат буквата на закона. А не защо той е бил приет, каква е била целта му. Ако прилагаш с целта, а не с буквата, е много по-вероятно да достигнеш до работеща съдебна система. Това за мен е по-обезсърчаващо, защото законите можеш да ги смениш, но хората ще си стоят", казва Ники."
    Много ми харесаха, но съдебната система, в която ще работят, кара хората да си режат пръстите

  12. 12 Профил на izbiram
    izbiram
    Рейтинг: 478 Неутрално

    Попътен вятър на тези младежи!

    И нека след като се докажат, да имат шанса да живеят и работят в България. Нека имат деца. Нека има качество в това общество!

  13. 13 Профил на Настрадин Ходжа
    Настрадин Ходжа
    Рейтинг: 1341 Любопитно

    "Не сте виждали лицата им по протестите, вероятно няма и да ги видите. Разговорът с тях започва лесно и върви така. Те са отстранени от всичко, което се случи в последните два месеца, но го разбират. Оценяват го от разстояние и без излишна емоция."

    Извинете, но горния абзац е пълна безсмислица!

    #ДАНСwithme до #ОСТАВКА
  14. 14 Профил на Настрадин Ходжа
    Настрадин Ходжа
    Рейтинг: 1341 Неутрално

    Обективният правист не е този, който няма чувства и предразсъдъци (защото такъв човек няма), а този, който може да ги превъзмогне и да отсъди в духа на закона.

    С подобно въведение, подготвящо ни за описание на някакви андроиди, се чдуя дали да чета надолу.

    #ДАНСwithme до #ОСТАВКА
  15. 15 Профил на palpatin
    palpatin
    Рейтинг: 228 Неутрално

    До коментар [#14] от "Настрадин Ходжа":


    [quote#14:"Настрадин Ходжа"]С подобно въведение, подготвящо ни за описание на някакви андроиди, се чдуя дали да чета надолу. [/quote]

    Това не са андроиди, а млади хора, които са разбрали, че ако искат да живеят добър живот след десет години, то ще трябва днес да се трудят много, без да очакват да получат възнаграждение веднага. Да не мислите, че например Лена или Шукри са стигнали до тук от много висене по кафета и клубове. Докато техни връстници се шлаят по улиците и реват, че няма работа за тях (по-скоро няма кой да ги наеме с тяхната липсваща квалификация), тези тук си прекарват времето над книгите да четат правна литература. Не е най-забавното четиво. Такива като тях са - за голямо съжаление - малцина.

  16. 16 Профил на Dimov
    Dimov
    Рейтинг: 453 Неутрално

    До коментар [#6] от "Дон Кихот":
    +1 Много добре казано!

    VD
  17. 17
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  18. 18 Профил на dasho
    dasho
    Рейтинг: 675 Неутрално

    Лекичко настръхвам като видя Темида с надпис "отбор от приятели".

  19. 19 Профил на Orchid
    Orchid
    Рейтинг: 893 Неутрално

    Много интересно! Не знаех за това състезание!
    Много се радвам, че има такива млади и амбицирани хора у нас, които иската да печелят! И съм сигурна, че могат!
    Пожелавам им успех!
    Още повече им стискам палци на желанието да останат в България, и да се борят. Трябват такива хора вече-млади,необременени, амбицирани, с широк поглед и най-вече - образовани! Дано не са малцинство!





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK