Пътят на Ата, или как Моника от Варна промени съдбата на едно сирийско семейство

От ляво на дясно: Аиша, Ата, Хулуд, Закария и Фарид пред коледната елха в дома на Моника Гецова от Варна. Тя отказва да бъде снимана. "За мен вече са важни други неща, казва Моника. Ние просто не си даваме сметка, на колко безсмислени неща отделяме време".

© Спас Спасов

От ляво на дясно: Аиша, Ата, Хулуд, Закария и Фарид пред коледната елха в дома на Моника Гецова от Варна. Тя отказва да бъде снимана. "За мен вече са важни други неща, казва Моника. Ние просто не си даваме сметка, на колко безсмислени неща отделяме време".



Истинските герои. Отново. И около тази Коледа и Нова година, когато вярваме, че имате повече време за четене, ще ви срещнем с интересни и вдъхновяващи хора. Започнахме сериите от портрети "Истински герои" в края на 2010 г. В тях търсим да представим хора, които си приличат по енергията да създават, да се борят, да търсят, да преодоляват, да мечтаят... Те заразяват с желанието да продължат да вървят по пътя си, независимо какво се случва около тях. Събираме текстовете тъкмо в тези дни, защото светлите празници и пътуванията са време, което предразполага всеки да помисли за важните неща в живота, да планира промени, да се зареди. Надяваме се и за вас срещите, които предстоят, да бъдат удоволствие. 


Историята за Ата не беше сред идеите за тези портрети, но след като я прочетохме нямахме съмнение, че и Моника е сред героите, които сме открили тази година:


Ата е сириец. На17 години. Прекосил българо–турската граница през септември. Оттогава е




"непридружен непълнолетен"


- трудно словосъчетание, което произнася с усилие.


Няколко седмици преди Ата у нас пристигат леля му Аиша, чичо му Фарид и трите им деца – две момичета и едно момче. След като са прекарали близо два месеца в друг лагер – край свиленградското село Пъстрогор, те са настанени в дома на Моника Гецова във Варна - една от малкото доброволци у нас, дали убежище на бежанци от Сирия. Но за емиграционните служби съвпадението на имена не е доказателства за роднинска връзка. Така Ата е изпратен в бежанския лагера в Харманли.


"Там не знаеха какво да правят с момчето и затова го държаха в лагера без да му вземат задължителните отпечатъци, без да го регистрират...", разказва Моника. През това време аз вече бях в контакт с него, но не предприемах нищо защото все още изчаквахме - имаше някаква вероятност да бъде изтеглен от свой чичо,който от дълги години живее в Швеция. Но нещата се проточиха прекалено дълго и загубихме надежда".


Един ден Ата се обажда по телефона на Моника, за да й каже, че с него е разговаряла социална работничка, която му обяснила, че трябва да го настани в социален дом.


"Аз познавам до болка условията в тези домове, казва Моника. Вече шеста година съм приемен родител на друго дете, което взех от социален дом в страната - Еми. Затова реших, че на всяка цена трябва да го изкарам от там. Веднага поисках да говоря със социалната работничка и направо попитах дали има някаква възможност да му стана приемен родител? След това цял ден писах декларации, че се ангажирам да му даря подслон и издръжка и... го взех".


Няма път назад


Ата има пет братя. Единият от тях е в Ливан, а вторият работи в Китай.


"За воюващите групировки в Сирия толкова много момчета на едно място за смятани за заплаха, разказва той. Затова през няколко месеца, хора от различни групировки обикалят домовете, за да приберат по-големите – мобилизираха ги, после ги изпращаха да се бият. Никой не знае какво се случва с тях. Някои от родителите успяваха да си върнат момчетата с връзки и пари, но след няколко седмици идват други хора от друга групировка и кошмарът започва отново".


За да спаси Ата, още преди две години майка му го изпраща в Ливан. Тогава той е на 15 години. "Там нямаше как да се запиша на училище, а нямах и път назад към Сирия. На границата са хората на Хизбула и още щом вляза в страната щяха да ме пратят да служа в армията на Башар".


Както хиляди свои сънародници Ата не знае нищо за България, преди да прекрачи граничната й бразда. Но тръгва насам защото това е единственият начин да бъде отново с близки хора. "Влязох в Турция без проблеми, спомня си той. След това през Истанбул за 4-5 дни стигнах до Одрин. А от там за България има канали, за които знаят всички, тръгнали да бягат от Сирия".


Първите два опита за преминаване на границата се оказват неуспешни. Преди третия Ата се обажда на леля си от Одрин. Казва й, че отново ще направи опит да влезе в страната. След това изчезва.


"Страшно беше!"


"По-късно се оказва, че е настанен в лагера край Харманли, казва Моника. Ще се изненадам ако някой наистина знае колко хора, в кой лагер са настанени. При една от доброволческите акции, които организирахме, направихме опит да установим, за колко души трябва да приготвим храна? Отговорът на въпроса ни беше: "Между 1200 и 1900". Та това е разлика от 50%. Виждала съм много неща, но лагерът в Харманли надмина и най-лошите ми очаквания. Нечовешко е!, твърди Моника. Валеше проливен дъжд, вече бе хванал зимният студ, а все още имаше хора, които живееха в прогизнали палатки без ток и отопление. Топлеха се на огньове отвън. По-голямата част от новодошлите бяха пристигнали с летните си дрехи - страшно беше!"


Моника разказва също, че в сградата на бившото военно поделение, която трябва да приюти бежанците през зимата, има един бойлер на етажа за 200 човека. Мокрите кърпички били сред най-търсените консумативи като единственото, с което майките могат да поддържат хигиената на бебетата си.


"Хората в лагера трябва сами да се грижат за храната си. В същото време не им позволяват да излизат, защото лагерът в Харманли е от затворен тип. Всеки ден на входа пристига микробус, който продава хранителни продукти. Цените, които бежанците трябва да плащат са безбожни, а супермаркетът, до който не могат да стигнат, е буквално през улицата. Не можех да помогна на всички, но един можех да спася от това унижение", казва Моника.


Щастието се усмихва на Ата.


Хоризонтът


"Не ми беше трудно да взема решението да прибера у дома нито Аиша и семейството й, нито племенника й Ата, казва Моника. Имам син и дъщеря, освен това имам и Еми - детето, което взех от социален дом като приемен родител. Когато дойде в къщи тя беше на седем години, но изглеждаше като на три. Сочеше печката и питаше: "Това телевизор ли е?". Но си давах сметка, че колкото и малко да мога да и дам, това ще е несравнимо повече от онова, което тя би получила в дома. Така беше и с тези хора. Те имаха нужда от уважение. Отношенията и условията в лагера са унизителни. Още повече за хора, които са имали сносен живот и стандарт в родината си. Това за тях е страшен шок".


Сега Ата живее заедно със семейството на леля си в дома на Моника – в един от най-скъпите райони на Варна.


"Говоря в Skype с родителите си по няколко пъти на ден, казва той. Не са тръгнали насам защото с тях там са трима от братята и сестрите ми. А и тази работа не е за всеки. Ако не намеря легален начин да им изпратя документи, за да дойдат тук, по-скоро бих се върнал в Сирия, отколкото да ги подложа на унижението и мръсотията в лагерите", твърди Ата.


За него те са минало. Поне засега. Чувства се добре, не изпитва проблеми с адаптацията си и всеки ден ходи на уроците по български, които преподавателка в едно от висшите учебни заведения във Варна дава безплатно за сирийски бежанци във Варна. Вечер излиза с връстници, а след няколко седмици трябва да тръгне отново на училище".


"Предложиха му място в една от варненските гимназии, казва Моника. Той има диплома за завършен девети клас, но след това е бил две години в Ливан. Там не е учил и сега ще продължи направо в десети клас. Първата му задача е да завърши училище. След това ще търсим начин да излезе от страната легално – да работи или да продължи да учи – ще реши сам. Тези хора не гледат напред в бъдещето. За тях хоризонтът е следващият месец".


"Не е трудно!"


Моника отказва да я снимат. Предпочита да остане анонимна и да продължи да върши това, с което се е заела. "Не е трудно, твърди тя. Изобщо не е трудно. Не изисква нито средства, нито кой знае какви усилия. Изисква време, това е! При един природен катаклизъм, при земетресение, не дай Боже, бихме били точно толкова уязвими, колкото са и тези хора сега", казва тя.


За да помага "пренаредила приоритетите си". "Това означава, че оставих на заден план дребните неща. Спрях да мисля за това какво да облека днес, да не закъснея за там, за където съм тръгнала, да късам нерви за това, че нещата не стават точно така, както съм ги планирала... Ние просто не си даваме сметка  на колко безсмислени неща отделяме време и как нищо не зависи от нас, казва Моника. Това, че днес си спечелил 200 лв. изобщо не означава, че утре Господ ще ти даде възможност да ги похарчиш".


Историята на Аиша, Фарид и трите им деца четете в "Капитал". 


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK