© Иван Кутузов
Карикатурата е публикувана за първи път по повод европейските избори през 2009 г.
Навремето, когато президентът Желев каза: "Демокрация не се гради без демократи" – голям смях падна. Всички се сетихме за Брежневия лозунг 5-6 години по-рано: "Икономиката трябва да бъде икономична."
Смях, смях, ама човекът си беше прав (не Брежнев – Желев). Няма как да има демокрация без демократи. Защото, каквито и институции на демокрацията да съградиш, ако те се напълнят с не-демократи, резултатите ще са много далеч от очакваните.
Къде, както се казва, сме ние днес, след европейските избори и в очакване на предсрочни парламентарни такива?
Много сме добре откъм фашисти, путинисти, евразисти и всякаква подобна измет. В смисъл –
не се опозорихме
пращайки такива екземпляри да ни представляват в Европа. Българските "националисти", повечето от тях всъщност поддръжници на режима на Путин и проводници на руските интереси в България, отгърмяха по доста категоричен начин. От една страна – отново се видя, че българите, макар склонни към битов фашизъм, не са склонни да фашизират държавата и обществените отношения. От друга страна – лъсна изкуственият характер на натрапения ни наскоро спор: "Евросъюз или Евразийски съюз?".
След мобилизирането на огромни ресурси, след свалянето на последните маски и въпреки изгарянето на големи репутации в нажежения спор около "русофилството" в крайна сметка се оказа, че за българите подобен избор не съществува. Всички, които предлагаха някакво отдалечаване от Европа и сближаване с Русия – отгърмяха дори по-зле от крайните националисти. Българите категорично потвърдиха своето решение да живеят в рамките на западната демокрация и отказаха да я заменят с източна сатрапия.
Дотук с добрите новини. Не че са малко – но са само това.
Лошата новина
идва от удивителната устойчивост на подкрепата за ГЕРБ, демонстрирана в последната година и особено на изборите. ГЕРБ не спечели тези избори. Но се представи доста по-добре, отколкото трябваше, ако беше само шайка хищници и тяхната клиентела. Ако беше само шайка, вече щеше да е на изчезване поради липсата на достъп до достатъчно плячка. Ама не е.
Започва да става очевидно, че ГЕРБ се крепи на подкрепата на немалко хора, които изживяват себе си като "десни" и/или "демократи". Тези хора продължават с носталгия да си спомнят как са били "седесари"; и с буйна радост викат "Червени боклуци!", изживявайки се като антикомунисти.
Ако са такива демократи, що дирят при ГЕРБ? Отговорът: не са.
Тревожната истина е следната – в България да си антикомунист (или "десен") и да си демократ, това не е едно и също. Напълно е възможно да изживяваш себе си като най-твърдия антикомунист, а всъщност да си елементарен авторитарист както по политическа култура, така и по наклонности. Ще рече: да искаш да "биеш комунистите" просто за да дойдеш на тяхно място. Не за да градиш демокрация, а за да "вземеш" и ти властта.
Огромен дял от нашите политически съмишленици всъщност
не са демократи
Те са "анти", без да са "про". Спомнете си, преди години колко пъти сте чували от наши приятели седесари следната мъдрост: "За да бием комунистите веднъж и завинаги, трябва да станем като тях"? Това се говореше дори на най-високите нива на ръководството на СДС.
И никой от тях нямаше отговор на очевидния въпрос: "Добре, ако ще ставате като комунистите, за какъв дявол да управлявате точно вие? Нали ще бъдете точно като тях?" Гледаха недоумяващо и репликираха нещо като: "Ама не е същото, това ще сме си ние..."
Не бидейки демократи, хиляди "седесари" нямаха никаква драма, след загубата на "властта", да се преселят в други, напълно недемократични партии. Сини приливи имаше към НДСВ и ДПС – новите носители на властта. Не видях никой "седесар" да преживее катарзис от това, че от "Съюз на демократичните сили" се оказва в еднолично наречената партия "Симеон Втори". Нито пък от безбрежния демократизъм на СДС да премине към суровото единоначалие в ДПС.
Главният редактор на в. "Демокрация" Волен Сидеров също не преживя видим катарзис, когато основа неофашистката организация "Атака". В която втори след него стана човек, който години наред беше най-видният "седесар" в Пловдив – Павел Шопов.
Днес бившият заместник-председател на СДС Пламен Орешарски е министър-председател с мандатоносител БСП. И години наред беше депутат от БСП и финансов министър в тройната коалиция с премиер Сергей Станишев. На равнище заместник-министри и шефове на държавни агенции днес можем да намерим лидери на областни организации на СДС, председатели на парламентарни комисии на СДС, депутати на СДС...
И всички те изглеждат съвсем доволни от живота – нещо напълно невъзможно, ако са били демократи по времето, когато са били звезди на Съюза на демократическите сили. Извод: още тогава не са били демократи. Дори когато са викали "Долу БСП!", са си били
някакви авторитарни типажи
характерни за южноевропейските страни отпреди Втората световна война. Както например през 1934 година превратаджиите в България, макар искрени антикомунисти, не са били демократи. Антокомунисти – да; демократи – не. Двете неща не са едно и също нещо.
Което, между другото, обяснява бързия разпад на НДСВ. Наводнилите го бивши седесари просто не намериха царистката среда – възпитана, образована, толерантна (с всичките си други грехове) – за достатъчно "антикомунистическа". Начело точно с този благо говорещ цар някак не вървеше непрекъснато да се вика по комунистите и да се обяснява как е трябвало да бъдат избесени по кестените на Царя.
Вместо да ръмжат и заплашват, царистите се усмихваха и говориха на "Вие". Не ставаха.
И затова бяха напуснати от "антикомунистите". Които доста бързо акостираха при ГЕРБ. И се задържаха, защото там намериха онова, което търсеха.
Можеха да ръмжат
размахват юмруци, попържат комунистите, обиждат всички и изригват нецензурни квалификации по когото си искат.
В ГЕРБ никой не искаше – и не иска – от тях онази софистицираност на съжденията, диференцираност на оценките и умереност на поведението, които са присъщи на демократите (ако не вярвате, че това е то да си демократ, четете Карл Попър по въпроса). Вместо анализ се окуражава викането, а вместо идеология – лозунгарството. И в момента, отдалеч се чува доволното ръмжене на "антикомунистите" по повод Бойковото сравнение на "комунистите" с "болни свине".
Страшен демократизъм се вихри, няма що. И той още от началото на миналата година е демонстративно подкрепян от най-видните навремето "лица" на СДС, още тогава все едно извадени от 1934 година. Тази точно подкрепа съобщи на всички следното: "Не е важно да анализираш. По-важно е да ръмжиш".
С популисткия си нюх Бойко Борисов безпогрешно разпознава, че ГЕРБ дължи неочакваната си устойчивост именно на тези "антикомунисти". Затова той, напуснал навремето МВР, за да може да си остане член на БКП, предвожда хора на герберските "антикомунисти". Утепали едно време дедо му, а сега се скупчват като болни свине... Какво повече му трябва на един "антикомунист"?
Много, много повече – ако антикомунистът е демократ.
Печалната истина е, че огромна част от нашите "сини" съмишленици всъщност не са такива, защото не са демократи. А ако не си демократ – ти си антидемократ. Каквито, от години твърдим, са именно нашите противници. Да, ама огромен дял от демократите, които познаваме, не са в "синия" лагер. Пръснати са и из други политически територии. Силно са представени сред бившите царисти. Има ги дори сред (смея ли да го кажа?) социалистите. Даже при ГЕРБ има. Точно една е, ама я има и там.
И те, демократите, са много по-приятна и полезна компания (защото дискутират, анализират и не те псуват), отколкото са ръмжащите "антикомунисти", та били те и от "нашите".
Какъв, питате, е изводът от всичко това?
Нямам такъв да ви предложа. Просто изведнъж ми просветна, че имаме и такъв проблем освен всичко останало. Наистина го имаме, защото наистина няма как демокрация да се гради без демократи.
Всъщност още в Стария завет е казано нещо сравнително внятно по въпроса (Притчи Соломонови, 22:24-25): "Не завързвай приятелство с ядовит човек, И не ходи с гневлив човек. Да не би да научиш пътищата му, И да приготвиш примка за душата си."
