Откъс от книгата на Невена Крапчева: За печата с лош вкус и фройдистки комплекс

Корицата на книгата

Корицата на книгата



Днес (24 юни) е представянето на книгата на Невена Крапчева (1927 - 1998) "Спасителното упование". Томчето съдържа статии и изказвания, драматизация на романа "Идиот" на Достоевски, спомени за нея. То се появява благодарение на съставителството на журналистката Виолета Радева и на дарителския жест на Цветан Трендафилов.


"Дневник" публикува от сборника коментар за медиите в постоталитарното общество, отпечатан във в. "Ново слово" в края на 1993 г., и откъс от портрет на Симеон Радев (в. "Демокрация" през 1994 г.). Те представят позициите и стила на Невена Крапчева. Тя никога не забравя, че е дъщеря на Данаил Крапчев - журналист и издател на в. "Зора", убит веднага след преврата на 9 септември 1944 г. Ето откъсите:


ПЕЧАТЪТ




В зората си печатът е възникнал, за да предава информация ― стопанска, политическа, научна, или пък да предизвиква любопитството на скучаещите със светски, криминални или битови сензации.
Но с годините, десетилетията и дори столетията, печатът се превръща в една мощна обществена и политическа световна сила, неслучайно наречена "четвъртата велика сила". През този период се
създадоха вестници като английския "Таймс", като френските "Тан" и "Фигаро", като американските "Ню Йорк таймс" и "Уошингтън пост", към чиито заглавия винаги се прибавяше прилагателното меродавен. Това означаваше, че тези вестници формират общественото мислене, че те до голяма степен дават тон на националната политика, че те насаждат в публичното мнение високи морални критерии. Мисля, че такъв именно вестник в предкомунистическа България беше и всекидневникът
на баща ми Данаил Крапчев ― "Зора". Негов постулат беше личната и гражданска нравственост на журналиста и това много допринесе за израстването и утвърждаването не само в интелектуално, но и в морално отношение на българската журналистика.


За съжаление в сегашния тъй наречен посткомунистически период тези високи критерии като че ли са напълно забравени. Най-вероятната причина за това е, че комунизмът успя с необикновено майсторство да умъртви, да анихилира нравствеността, достойнството и доблестта във всичките им форми на изява. Далече съм от мисълта да отричам професионализма на част от съвременните български журналисти, но този професионализъм много повече напомня ловко умение, технично овладяване на занаята, на еквилибристика в професията, тъй като за съжаление е лишен от онази дълбока аналитичност, политическа прозорливост и обществено-морална отговорност, която характеризира голямата публицистика.


Днешният печат понякога ми напомня следосвобожденския, когато може би със същата хаотична експлозивност са избухнали низки партизански страсти, идейна безпринципност, недостойно взаимно оклеветяване, угнетителна атмосфера на дребнави и неприлични клюки и котерийни интриги в лош псевдосецесионен вкус. Вероятно е историческа аналогия обстоятелството, че всички тези явления се възпроизвеждат в сегашния ни печат.


Най-точното огледало на аморалността в мисленето е езикът на голяма част от днешните издания. В него доминира сексуално-матримониалната терминология като "развод", "брак по сметка", "брак по любов" (когато става дума за отношения между политически формации), като няма да се спирам на купищата неприлични и недостойни изрази с физиологично-еротичен характер, превърнали се в клишета, зад които прозира едва ли не фройдистки комплекс.


Разбира се, това не се отнася за някои от вестниците, които водят достойна политическа борба за отстраняването на метастазите на комунизма в нашата страна. Мисля, че вестниците, които искат честно да служат на нацията, на свободата и на класическата демокрация, трябва енергично да се противопоставят на този гибелен нравствен анархизъм, който залива нашия печат, и чиито подбудители, струва ми се, отново са тези, които искат да ни върнат към петдесетгодишното ни
неисторическо съществуване.


От портрета на Симеон Радев


В началото на 60-те години Симеон Радев ми направи честта да ме покани да помагам в работата върху спомените му, които пишеше по поръчка на Академията на науките, по-точно ― за нейния архив, тъй като по онова време не се предвиждаше те да видят бял свят,
т.е. да бъдат публикувани и да достигнат до българския читател... Симеон Радев ми диктуваше тези спомени, после аз му ги четях (зрението му беше вече доста отслабнало). Коригирахме ги езиково, при което понякога възникваха малки спорове между нас (но той ми беше дал това право и аз си позволявах да го използвам срещу един от най-блестящите български стилисти).


...Много по-ярък, разбира се, е по-късният ми спомен, когато от бюрото, на което работех, наблюдавах с извънреден интерес седналия на насрещното канапе Симеон Радев: с полупритворени очи, съсредоточен в невидимата работа да извиква отново в паметта си и с
изключителна пластичност да обрисува драматични сцени или забележителни срещи от периода около и след Балканската война. Винаги гладко избръснат, с грижливо вързана вратовръзка и в костюм, който падаше малко широко около неговата елегантна, но вече малко свита от годините фигура. Понякога през по-студените дни носеше и плетена шапчица, понеже през целия си живот беше носил бремето на едно деликатно здраве. Онова, което ме поразяваше, беше неговата необичайна, неговата изключителна, бих казала дори демонична памет, с която възстановяваше (очевидно точно и автентично) например закуската си
на фронт от Балканската война или пък с най-тънки психологически детайли обрисуваше срещата си с цар Фердинанд. Единственото, за което съжалявах, то беше, че губехме ценно време за фактологически справки (вероятно изискване от неговите работодатели), вместо да
дава пълен простор на таланта си като един от най-добрите майстори на литературната портретизация. В нея се преплитаха вродената му и усъвършенствана с времето аналитичност, френска ирония, обогатена от допира му с големите образци на тази литература, споени от онази толерантност и разбиране на човешките слабости, която притежават само най-издигнатите.


... Мисля, че притежаваше наред с впечатляващите качества на един безпрекословно утвърдил се в българската култура още в младите си години авторитет в публицистиката и мемоаристиката, също така и онези малки, но понякога дразнещи слабости на творец, предизвиквал през целия си живот преклонение и възхищение. Но едва ли някой от събеседниците му е съжалявал, когато и да е, за това, че разговорът със
Симеон Радев представляваше в действителност един монолог на Симеон Радев. За мен онова, което най-вече го характеризираше, беше необикновеното съчетание от един съвършен европеец (изкушавам се да го нарека хомо еуропеикус) с една много дълбока и незасегната от
годините му на странстване чисто българска, национална същност...


Бележка на редактора


Портрета на Симеон Радев Невена Крапчева ми продиктува в редакцията на вестник "Демокрация". Не беше първият й текст, който записвах и който след това не се нуждаеше от никакви поправки. Тя обмисляше предварително онова, което иска да каже, а и знаеше много добре какво иска да каже. Преценките й бяха безкомпромисни, езикът й - точен и богат, както се полага на дъщерята на големия журналист Данаил Крапчев.


Влизаше в редакцията, потропвайки с бастуна и незабавно запалваше цигара. Разговорите се въртяха около злободневното, но повече бяха за миналото. Затова, но не само, тя ми напомняше за близки, които вече си бяха отишли. За едната ми баба, която винаги предупреждаваше: Това навън не се говори. За другата, която питаше: Това момиче госпожица ли е или другарка? Напомняше за свят, който няма нищо общо с комунизма, от който се отървавахме.


Съдбата й е била много по-тежка, отколкото на близките ми, а и на мнозина, неприемащи "народната власт". Тя обаче не парадираше с преживяното. А и не изглеждаше комунистическият режим да е успял да я репресира - беше независима, предизвикателна, над предразсъдъците. Обаче режимът й беше отнел кариерата, която е могла да има с таланта да анализира и да пише.


Този неин талант ме е възпирал да изпълня казаното между другото и между цигарите, след като продиктува портрета на Симеон Радев: Надявам се някой ден да напишете за мен.


Мария Велковска


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на hodounski
    hodounski
    Рейтинг: 3146 Неутрално

    Много силна жена.И много умна.Малко са устояли на репресиите като нея.С пренебрежение и достойнство.

  2. 2 Профил на Lady  Zeppelin
    Lady Zeppelin
    Рейтинг: 1366 Неутрално

    След 9 септември семейството на Данаил Крапчев е било изселено в Ботевград, за да прави щайги.

    Je suis Charlie. Fluctuat nec mergitur.




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK