
© Стара София
Истинският паметник. Снимката е от сайта "Стара София"
Онлайн подписката "За възстановяване на Мемориала на I и VI Пехотен полк" за няколко дни събра близо 1000 подписа. Инициатор е Пейо Колев от сайта "Изгубената България". Целта е да бъде прекратен конкурсът за преобразяване на паметника пред НДК в София и да се възстанови в оригиналния вид Паметникът на загиналите в Балканските войни и в Първата световна бойци от Първи и Шести пехотен полк на "Желязната първа софийска дивизия".
В подписката се припомня: "Паметникът представлявал три стели, разположени П-образно с имената на загиналите офицери и войници. Пред централната е имало бронзова статуя на лъв, държащ щит, издигната на пиедестал. Десетилетие по-късно, по време на съюзническите бомбардировки над София едната стела е пострадала леко, след което е възстановена. Този мемориален комплекс е бил място, почитано от софиянци, чиито близки са дали живота си за Родината. Ето защо по времето на авторитарното управление от периода на "народната република" властта е взела решение да унищожи комплекса с наивното намерение да прекъсне нишката на историческата памет. В края на 70-те години Мемориалът и казармите на дивизията са разрушени и заменени от НДК и така нареченият "паметник" 1300 години България". Разбира се, негодуванието си софиянци не са могли да изразят свободно, но произведението бързо се сдобива с презрителното прозвище, с което е популярно и до днес." Днес Пейо Колев публикува във фейсбук кратък текст, който обяснява защо е започнал подписката. Оригиналното заглавие е "Защо".
Гледам лицето на прадядо ми от пожълтялата фронтова картичка. Трудно различавам чертите му. Един млад мъж, който се усмихва. Защо се усмихваш, му казвам, почти на глас. Нима е такъв купон тая война? Нима не си оставил вкъщи млада жена, пеленаче, нивичка? Давам си сметка, че той е много по-млад от мен на тая снимка, и някак си пак ми е прадядо.
Прадядовците ми са се върнали у дома живи от тия войни. Продължили са простия си беден живот, дълбали са нивичките с първобитните си рала, записвали са новородените теленца в семейната Библия. Всеки Божи ден.
Нечии други прадядовци никога не се завърнаха. Не успели да погалят за последно разпуснатата вечер коса на младата си жена, покрита цял ден от забрадката, пазела ги от чужди погледи и изгарящото слънце по жътва. Сигурно с последния си дъх са докосвали земята, напомняща им за дома и семейството. А може би не са имали време дори за това.
Те са загинали, за да може други да живеят. Тези другите, са нашите предци, ако те бяха загинали, нямаше да живеем ние.
Ето как въпросът с този паметник стана екзистенциален за мен. Защото все пак ние им го дължим. Така, съвсем просто, по войнишки, както е било преди 80 лета. 80 сеитби, 80 жътви, ако щете. Там, някъде са останките от техните кости, техните прости цървули, техните вече ръждиви копчета на износените, но спретнати униформи. Нищо не е останало от тях освен имената им.
И ние.