Ерик в страната на възможностите - България

© Юлия Лазарова

"Как ще ги стигнем американците..." питаше през 90-те великият Тодор Колев всяка седмица по Ефир 2. Въпрос, който звучеше колкото комично, толкова и трагично. Сега като че ли идеалът е по-различен и вече не гоним точно американците, но със сигурност продължаваме да гоним... или поне да бягаме.

"Това е напълно грешен въпрос. Защо ви е да приличате на американците?!", възкликва Ерик Холзи, след като признава, че не познава точно този израз, но често чува подобни коментари от българските си приятели. Той е на 25 години, роден е и е израснал в покрайнините на столицата на САЩ Вашингтон, обича да свири на китара и хармоника... и е влюбен в България и българската история толкова много, че преди година и половина решава да остане да живее, да работи и да се развива тук. "В момента няма друго място, на което бих искал да бъда", усмихва се той.

Разкази от далечни земи и времена

Ерик е израснал в "доста скучно и подредено предградие", но пък в интересно семейство, някъде в горния край на средната класа. Майка му организира срещи и събития за американски профсъюз, а баща му е лобист със собствена малка фирма – работи най-вече за правата на военните ветерани. Когато го питам дали професията на баща му е добре описана в "Благодаря за пушенето", той се усмихва и казва: "Постерът виси на стената ми вкъщи. Когато за пръв път излезе филмът и питах баща ми, той каза – "Познавам тези хора, да".

© Associated Press

Една абсолютна случайност насочила вниманието на Ерик към България, когато бил в гимназията. По това време вече е открил любовта си към географията и историята, но причината да научи повече за нашето кътче от Земята било едно момиче. "Майка й беше разпределена в бюрото на НАТО в София за три години. Аз я срещнах, точно след като се бяха върнали." 

Тя му разказала за София и за българите, а на Коледа му подарила "Корона от тръни" на Стефан Груев. "Тази книга ме порази. Бях много запален по историята и познавах много добре периодите на Първата и Втората световна война, вълнуваха ме. Изведнъж прочетох за всичко това от българската гледна точка, и ме изуми – изглеждаше като съвсем друга история", припомня си той. Тогава си обещал, че непременно някой ден ще посети това място, а няколко години по-късно - тъкмо се мести в новата си квартира в центъра на София. 

"И аз го намирам за невероятно все още", смее се Ерик на коментар отстрани. "Тази приятелка от гимназията, която ми пусна мухата, сега живее в Калифорния и има три деца. Това е

от онези невероятни случайности в живота – 

само защото се случи да я срещна в точно определен момент - ето ме тук. Лудост е как толкова малко нещо може да те насочи в съвсем различна посока", казва младежът с усмивка. И добавя: "Хората винаги предполагат, че е било изключително трудно решение, някаква страхотна дилема. Но не - беше изключително лесно да реша да остана. По-трудната част беше уреждането на документите, защото макар че не сте в Шенген, законодателството ви е синхронизирано и има много високи изисквания за виза". С по-сериозен тон добавя: "За мен беше очевидно, че трябва да остана. Казват ми – "Ти си луд, в Америка имаш много повече възможности да правиш каквото искаш", но аз не съм съгласен. Смятам че в София имам добро бъдеще, защото в момента животът ми, контактите ми, приятелите ми са тук, а не в САЩ". 

За Стамболийски и грешните поводи за гордост

Интересът на Ерик към българската история се засилил в университета и тогава решил да удари два заека с един куршум – "Бях сигурен, че искам да уча история, въпросът беше каква. Реших и, че искам да пробвам да уча за известно време в чужбина. Никога не бях пътувал до Европа, почти не бях излизал от Щатите. Казах си - ами така и така се интересувам от България и е по-достъпно в сравнение с места като Франция или Англия...", разказва младият мъж. 

Така се прехвърлил за една година в Американския университет в Благоевград, за да учи българска история. Накрая на годината си казал – "да, това е поле, в което мога да направя много", защото "за хората в сферата на историята е много важно да намерят своята ниша и да направят така че с работата си да бъдат полезни. Тук наистина има какво да се научи, какво ново да се каже... А какво ново можеш да кажеш за Втората световна война например? Всичко е пределно ясно". 

След Благоевград Ерик се завръща и завършва в САЩ, после учи за националните идентичности в Централния европейски университет в Будапеща, а накрая отново се озовава в Американския университет в България по програма "Фулбрайт", където работи върху тезата си за Александър Стамболийски. "Той е изключително интересна личност. Не ме разбирайте погрешно – не е идеален  човек, но има някои много интересни идеи за времето си", бърза да поясни младежът. 

© Дневник

Според него Стамболийски и много други исторически личности в българската история са подценявани и пренебрегвани. "България не отдава заслуженото на наистина важните неща в историята си. Струва ми се, че като гледате собствената си история, обръщате внимание на неща, които според мен са по-малък повод за гордост от други, които наистина заслужават адмирации", казва той. 

Един от най-честите (и грешни) поводи за гордост, които Ерик чува от българските си събеседници, е това, че българската войска никога не е губила битка. "Отговарям им - на кого му пука за миналото на нещо, което очевидно не е бъдещето на България. Да изграждаш национална идентичност около военни постижения не води до никъде", казва той. 

Много по-значимо постижение и повод за гордост би могло да бъде образованието – "това, че България е тръгнала от почти нищо и е успяла да построи училища и да увеличи грамотността за толкова кратко без някаква особена помощ и стратегия от управниците. В другите европейски страни през 19 век има обща революция и стандартизиране на образователната система, докато в България хората се обединяват, за да го направят сами. Това е нещо, което наистина може да ви прави горди като нация", казва Ерик Холзи. 

Друг такъв пример според младия историк е именно Стамболийски. "Във време в което в Европа започва модернизацията и на селското население, което е 90%, започва да се гледа като на враг, Стамболийски е единственият, който си задава въпроса - не е ли възможно да градим модерността с помощта на тези хора, а не въпреки тях. Това е страхотен подход, най-малкото защото е от човешката гледна точка – от позицията, че 90% от населението не са врагът и не са нещо, което трябва да се смели и претопи, за да се постигне някаква цел." 

Ерик обмислял докторантура и академична кариера, но като се огледал за възможностите за преподаване и таксите за тези програми, се отказал. Вместо това се захванал със собствен проект, с който да продължи да учи за българската история, да я анализира и да разпространява труда си в интернет. Преди малко повече от година заедно с един български приятел – Мартин Христов – купуват професионална звукозаписна техника и започват 

The Bulgarian History Podcast 

Всички епизоди в подкаста, който Ерик записва лично на английски език, са посветени на българската история, като се започне още от теориите за произхода на българския народ и особеностите на Балканите. Тринайсет епизода по-късно вече е до периода на Симеон. "Реших, че засега това ще е моят начин, защото академичната кариера е трудно поле, но за щастие в технологичния ни свят има много начини да правиш и популяризираш историческия си анализ, да получаваш отзиви, да преподаваш и дори да печелиш (много малко) пари от дарения. На около 10-ия месец успяхме с даренията да изплатим това, което вложихме в проекта, така че не е зле." 

Заедно с това Ерик представлява американска фирма тук, пише статии за маркетингова компания на свободна практика и има няколко частни ученици, на които преподава английски и история, включително и четиригодишно дете. Работи и върху книга за идентичността на българите в началото на 20 век, за която обаче почти не му остава време, "може и да я довърша в близките десетина години". В свободното си време учи български или/и се наслаждава на добра бира с приятели: "Толкова по-лесно е да излизаш с приятели тук, отколкото в САЩ, защото там постоянно трябва да мислиш за превоза, а хората се преработват и не излизат". 

"Стандартите на живот са много различни. Например в района от който идвам аз в САЩ, за да имаш базов комфорт трябва да изкарваш сериозни пари, задължително е да имаш кола. Това е едно от нещата, които обожавам за София - не ми трябва кола и не искам кола. Разбира се, тук е по-евтино, и изкарваш по-малко, но ако изкарваш добре спрямо мястото където си, какво значение има, че в Америка стойността е друга", коментира Ерик. 

"Но, разбира се, не съм тук да забогатявам. За мен това е 

място, свързано с вълнуващи преживявания, с промени. 

Много ми харесва това в София - нещата постоянно си сменят местата, нещо ново се появява, някакво ново събитие набира скорост. В САЩ нещата се променят изключително бавно. Не си бях ходил там в продължение на две години и половина и единственото по-различно беше, че са удължили линията на метрото. Това е. Докато ако те няма в София за шест месеца, може и да се изгубиш", допълва младежът. 

От Америка му липсват най-вече хората, семейството му... и доброто старо барбекю. Разбитите тротоари на София са по-скоро повод за шеги, отколкото за дразнене ("Не си бил истински в София, докато не стъпиш на отлепена плочка и не се опръскаш с вода" – смее се), а в грозните стари сгради намира чар и стойност от гледната точка на историк. "С правилното познаване и разбиране на историята те са направо омагьосващи – да знаеш кога са строени, защо, да виждаш как хората са се опитвали да ги модернизират, да ги адаптират към ситуациите. И грозните неща са интересни или най-малкото забавни. Имам си своето особено чувство за хумор.", казва той.

© Юлия Лазарова

За българите и американците реалистично

Вярно е, че американците не знаят много за света, потвърждава Ерик. "След като реших да остана ми отне много време да обясня на родителите си къде се намира България, че това не е Украйна, че съм в страна-членка на НАТО и на ЕС и съм в безопасност",  дава пример той.

Според него да "гоним американците" е грешно по твърде много причини – защото много неща там не са идеални или са направо сериозни проблеми; защото уравнението, около което е построена цялата държава – нефт и транспорт – е абсолютно нецелесъобразно; защото няма как примерът на една държава да се копира върху друга, без да се адаптира. "Може да черпите познания за успешните неща в Щатите – например правната система, но не много повече", съветва той. 

"Съвсем очевидно е, че България има един от най-незавършените преходи от комунизма към демокрацията – например  едва наскоро се разкриха архивите. Но смятам, че има надежда и тя е в следващото поколение. Защото дори сред 30-годишните сега битува това убеждение, че ако може да направиш нещо с връзки, със заобикаляне на правилата, то трябва непременно така да го направиш, за да не се прецакаш. Но това ще засяга все по-малко и по-малко идните поколения. Малко е тъжно, че не можеш да направиш много повече по въпроса – просто трябва да чакаш времето да мине, но пък това е и най-ефективният метод", споделя Ерик. 

Казва, че е много по-оптимистично настроен от много българи, най-вече заради примерите, които вижда около себе си – познава много млади, активни и идейни хора, които са ангажирани и искат да направят България по-добра. "Срещам страхотни млади хора и ме притеснява, че част от тях напускат. Но пък често срещам и такива, които казват: "Никъде няма да ходя, ще остана тук и ще направя нещо значимо". Надявам се че много от заминалите ще се върнат, защото има много голяма стойност в това да си на място, където наистина можеш да се развиваш, да бъдеш иновативен, да изпъкнеш, каквато е почвата тук в момента. Ако си млад, амбициозен и ангажиран не е никак трудно да го постигнеш и мисля, че много българи ще изберат да използват научено зад граница и ще се върнат тук.", казва Ерик.

На въпроса

коя е най-голямата разлика между България и САЩ,

младият мъж се замисля. "Сигурен съм, че имам отговор, но нищо не изскача", казва той със сериозен вид. След още секунда отговаря: "Може би най-различното е, че много от българите са по-песимистично настроени, когато има причини да са оптимисти, а повечето американци са оптимисти, когато въобще нямат повод. Това е много смешно за мен като наблюдател и като участник – в Америка съм винаги мрачният облак: "Хора, нещата не са добре, огледайте се!". Тук съм: "Ей, не е толкова лошо, колкото го представяте, и освен това се оправя". А всъщност се опитвам да бъда реалист".