"Къде бяхте, когато цигани пребиха българин?"

Скрийншот от видео, разпространено в понеделник, което нападателят е заснел и се разпространява в социалните мрежи. Мъжът, който удря момчето от ромски произход е в ареста, а прокуратурата ще поиска постоянното му задържане.

Скрийншот от видео, разпространено в понеделник, което нападателят е заснел и се разпространява в социалните мрежи. Мъжът, който удря момчето от ромски произход е в ареста, а прокуратурата ще поиска постоянното му задържане.



А всъщност къде бяхте вие, когато цигани пребиха еди-кой си българин!?" Този въпрос с драматичен патос вчера цял ден циркулираше из фейсбук, а вероятно и ще продължи да циркулира, поне докато историята с нападнатия по расистки подбуди Митко от с. Овчеполци затихне.


Тази нова мантра, която легитимира расисткото насилие, бе разпространена както от обикновени хора, така и от наци-оналистически (тирето е умишлено) организации и видни "патриоти" (както е модерният евфемизъм).


Това е удобният начин да се замаже случилото се – като се отнеме расисткото му естество и се сравни с тежки престъпления, където расистки елемент отсъства, но пък извършителите са роми.




В расистките фантазии няма такова нещо като индивидуална отговорност


Там всичко е колектив – "ние" сме колектив и "те", чуждите, са също колектив. Щом някой от другото племе ни закачи, значи това е "тяхно" провинение и всички заслужават наказание. Такова е първичното мислене на "патриотичната" глутница.


Хит е и изображение със снимки на жертвите на престъпници от ромски произход – гнусна употреба с цел манипулация, която трябва да активира расистката логика - "Ето какво правят те на нас".


Хората, които сравняват тези случаи със случая на Митко, вероятно наистина вярват в правотата на сравнението си и си мислят, че казват нещо много изобличително. В действителност обаче това само показва колко малко разбиране има за разликата между тези престъпления.


Общото, разбира се, е че има престъпления. Има и жертви. И те всички са претърпели страдания и болки, които не са маловажни. Да бъдеш нападнат с цел грабеж обаче е едно, а друго е, когато мотивът на извършителя е просто това, че си от определен етнос.


Във втория случай мишената е цяла етническа група, а мотивът не е облага, а изпращане на послание - "Ние не сме равни, а вие сте нежелани и нямате място тук". Непосредствената жертва е без значение. Можеше да е всеки друг от същия етнос.


Тъждеството между побоя на Митко и престъпленията, където извършителите са етнически роми, а жертвите – етнически българи,


е видно само за расистко съзнание,
което проектира собственото си разделение на света на ние/те


върху поведението престъпниците роми. То се ръководи от принципа за колективизация на вината – щом извършителят е ром, значи ромите са такива. Това мислене не разбира, че проблемът в случая с Митко не е, че българин е нападнал ром, а че българин е нападнал ром, защото ромът е ром.


"Ответната реакция" на расисткото съзнание в социалните мрежи в Интернет укорява журналистите, че не отразяват престъпленията извършени от роми, където жертвата е българин, в същата степен, както случая на Митко, и по правилния начин – като етносът на извършителя изрично се подчертава. Тази жажда да се посочва етносът на извършителя, когато роми вършат престъпления, не е нищо друго освен стремеж да стереотипизират ромите като престъпници. И да се гради образ на престъпниците като всякога (или поне предимно) роми.


Етническото типизиране на престъпността е отдавна разпознат инструмент за насаждане на обществено приемане на по-сурова наказателна политика


спрямо малцинствата, която в крайна сметка ги наказва, и то конкретно тези от тях, които са на социалното дъно.


Миналия месец Дан Баум, автор за списание Харпърс, сподели в своя статия в подкрепа на легализацията на наркотиците, че през 1994 г. Джон Ерлихман – съветник на американския президент Никсън и един от конспираторите, участвали в Уотъргейт, – признал пред него, че прословутата "война срещу наркотиците" на Никсън, която е оказала огромно влияние върху американската политика в тази сфера, била де факто насочена срещу големите врагове на кампанията на Никсън от 1968 г. – левите пацифисти и чернокожите.


"Разбираш ли какво казвам?", предава думите му Баум. "Знаехме, че не може да направим незаконно това да си против войната или чернокож, но можехме да ударим тези общности, като накараме обществеността да асоциира хипитата с марихуаната и чернокожите с хероина, след което да криминализираме и двете с тежки наказания. Така можехме да арестуваме техните лидери, да разтуряме срещите им, и да ги клеветим нощ след нощ в централните новини. Знаехме ли, че лъжем за наркотиците? Разбира се."


Разкритието на Баум не видя почва в българските медии. То обаче показва дълбочината, с която работят стратегиите за инкриминиране на малцинствата и изграждането на изкривен публичен образ, който ги представя като престъпници. Нападателят на Митко, Ангел Калеев, е ръководен от същата тази динамика – стереотипи за ромите, изградени от медиите.


Всеки психолог или автор на реклами, показващи клиенти, доволни от поръчан по телефона продукт, ще ви обясни добре


как личното свидетелство на отделния случай е психологически по-обаятелно за хората и ги кара да вярват в посланието на свидетелството


За съжаление случаят на Митко не е първи, а няма и да е последен. Той стана сензационен само заради заснетото от самия извършител видео, което документира не само деянието, но и расисткия мотив. За побоя можеше и да не научим.


Щом този случай утихне, обществото най-вероятно ще се върне към тихата апатия, която от години наред тегне над този проблем, въпреки опитите на правозащитници да я пробият със свидетелства, доклади и заведени дела.


"Несъмнено в нашата страна не съществуват никакви условия за извършването на такива престъпни прояви. Но Народна република България не може да не откликне на нуждите от енергична борба срещу това опасно явление".


Тези думи изрича правосъдната министърка Светла Даскалова, когато на 4 декември 1975 г. представя пред Народното събрание законопроект за изменение и допълнение на Наказателния кодекс, който за първи път в българския правен мир въздига апартейда в престъпление.


Тази философия на отричането предопределя обществения дебат за дискриминацията у нас и днес: "Ние така не правим! Те си бият негрите". Сега ще се пошуми няколко дни, ще поканим математика Михаил Константинов или психолога Петър Иванов да кажат в някой сутрешен блок нещо мъдро и псевдонаучно за другите биологични видове и претопяването на нацията от ромите (все пак те са авторитети – имат научни титли!), и до седмица-две всичко ще е забравено.


Всяка такава имитативна, неслучила се дискусия, която не води до преосмисляне на държавни, медийни и други политики, само ни приближава крачка по-близо до одобрението на хайките за хора по границата и пълното пренебрежение към върховенството на правото и човешките права.


Звучи ви преувеличено? Звучи ви невероятно? И за правосъдната министърка Даскалова през 1975 г. е било невероятно. Но всичко тече и всичко се променя. Не винаги към по-добро.


Авторът е ЛГБТИ активист, водил редица антидискриминационни дела в обществен интерес, касаещи дискриминацията срещу ЛГБТИ хората, етнически, религиозни и възрастови малцинства.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK