Откъс от "Несъгласни думи" на Димитър Бочев

Откъс от "Несъгласни думи" на Димитър Бочев

© Издателство



В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от "Несъгласни думи" на Димитър Бочев, предоставен от "Хермес". В сборника си известният журналист и политически емигрант събира размисли, портрети и спомени за годините, прекарани в чужбина и познанствата си с Георги Марков, Асен Игнатов, Тончо Жечев, Атанас Славов, Хр. Огнянов, Желю Желев.


БУНТАРЯТ


Ще започна разказа си с един личен спомен – считам, че след като представям личен приятел, имам основание за това.




И така, след като нейде в началото на 1975 г. аз тръгнах от Кьолн към Мюнхен, за да поема културната програма на радио "Свободна Европа", в Кьолн пристигна Асен Игнатов. Пристигна от Католическия университет на Ловен, където работеше по един научен проект, в радио "Германия", за да дописва недописаните от Георги Марков и от мен есета и културно-политически коментари. Впрочем есетата малко след това бяха спрени – както ни обясниха, поради ограничени финанси. Достъпът ни до микрофона бе прекратен – вместо литературните ни и философски размисли за Бога и света, българската емисия започна да излъчва превеждани от популярните западногермански вестникарски рубрики туристически и курортни репортажи. По вълните на задграничното радио към родните простори запрепускаха живописни разкази за презокеански лайнери, за луксозни круизи, за многозвездни хотели, казина и ресторанти, за екзотични сафарита. Като че ли редовият българин, усърдният строител на новото общество стискаше нетърпеливо пачките си твърда валута в джоба, съзерцаваше лика си в задграничния си паспорт и само чакаше съветите на "Дойче Веле" към коя курортна дестинация да потегли – дали да зареди пушката за сафари в Кения, или да стегне куфара за поредното околосветско пътешествие. В един исторически момент, в който страната ни бе скована в най-циничната еднопартийна диктатура, а душите на милиони сънародници плачеха за искрица достоверна информация за издевателствата на родния режим и за тежненията на външния свят, информация, която обезправените граждани на реалния социализъм можеха да получат само от западните радиостанции, радио "Германия" съвсем сериозно препоръчваше на българския слушател онези пищни светски наслади, до които той нямаше достъп и насън. За есета срещу зверствата на комунистическия тоталитаризъм западногерманското държавно радио пари не намери, а за онези консумативни удоволствия, които можеха да си позволят само партийно-правителствените номенклатурчици от първата фаланга и палачи на редовия слушател, пари намери. Защото, ако някой все пак се е възползвал от международните курортни препоръки на радио "Германия", това са не българските дисиденти, а техните тирани от контингента на Полютбюро, на ЦК, на Държавна сигурност.


За това неподобаващо разпределение на благата и облагите, което в конкретната политическа ситуация по микрофона на една демократична, правозащитна медия прозвуча нелепо, за да не кажа цинично, аз виня не толкова тогавашния директор на българската секция на "Дойче Веле" Михаил Антонов, колкото глобалната политика на Запада. Тази политика бе избирана и предначертавана не от социални романтици, от свободолюбиви философи и писатели, от критично мислещи интелектуалци с морал и чест, а от дребни буржоа и филистери, от квартални бакали, за които консумът бе далеч по-важен от духа и които с готовност биха пожертвали всичките си човешки права и граждански свободи в интерес на битовизма, стига някой да им предложеше размяната. В говорител на тези им предпочитания закономерни се превърна и "Дойче Веле" – едно държавно радио, финансирано с парите на гласоподавателите и ръководено от техните интереси, които бяха така далеч от неутолимия копнеж на нашите сънародници за повече свобода, както здравето от болестта. Че е патологично, патологично е, но иначе едва ли би могло и да бъде – такъв бе духът на времената: в демократичните системи институциите слушат данъкоплатците – само в деспотичните общества е обратно. Бездуховността на слушаните с толкова упование и рискове на родна земя програми на "Дойче Веле" бе неделима съставна част от глобалната бездуховност, в която тънеха всички технократични общества.


Направих това не съвсем лирическо отклонение, за да скицирам обстановката, в която свободното слово, което бе словото и на Атанас Славов по "Гласът на Америка", си пробиваше път към родния слушател. Пробиваше си го не само през цензурата на комунистическите радиозаглушителни станции и през бронята на Желязната завеса, а и през блатото на консумативната стихия, през бездушието на онази многомилионна армия болни от пресищане западни потребители, за които съдбите на нашите поробени народи не струваха пукната пара пред техните домашни съкровища.


Но да се върна към личния спомен, с който исках да започна и от който гражданската ми емоционалност неусетно ме отклони.


И така, нейде през втората половина на 70-те, когато аз вече виех перо в РСЕ, в българската секция на радио "Германия" – разказваше ми Асен Игнатов – пристига официално директорът (Тюфекчиев ли се казваше?) на българския отдел на "Гласът на Америка". (Културен трансфер се наричаше в онези позабравени години на Студената война този конгресен туризъм – както на изток, така и на запад. Докато като негов многократен свидетел и физически участник аз с чиста съвест бих го нарекъл високоплатена обмяна на суета и празнодумство.) Та обменяйки опит (по-скоро битов, отколкото културен), суета и празнодумство обменяйки, високопоставеният американски гост заразказвал вдъхновено пред редакционния състав на българската секция в Кьолн за този и онзи от българския отдел на задокеанското радио. А за единствения автор (и то какъв!) в екипа си – Атанас Славов – изобщо не споменал. Когато Асен Игнатов прекъснал раздразнен словоизлиянията на госта и го попитал за писателя, за поета, за изкуствоведа Атанас Славов, ораторът тутакси се докачил. И с неохота информирал домакините колко недисциплиниран, колко неакуратен, колко неадаптивен, колко своенравен и чепат характер бил мистър Славофф. Ако питате мен, тъкмо тази недисциплинираност, тъкмо тази неакуратност, тъкмо тази неадаптивност, тъкмо тази своенравност и чепатост съставлява красотата и чара на междучовешките отношения, но мен никой не ме попита. Ето защо, макар и по различен начин, Атанас Славов си остана духовен бездомник както в деспотична България, така и в страната на неограничените възможности. Където той бе непрекъснато ограничаван от скованите духовни хоризонти на убоги чиновници, които Славов превъзхождаше недостижимо както като автор, така и като човек, но които имаха ведомствена власт над него. Писателят се оказа потърпевш от онази диктатура на посредствеността, която е повсеместна, която не знае географски, национални или класови граници, която гнети, макар и с различни средства, индивида във всички, в абсолютно всички общества. Диктаторските държави се саморазправят физически с другомислещия, докато плуралистичните системи го изолират тихомълком нейде в нишите на обществото. Моралното предимство е, разбира се, на страната на демокрацията, с казаното аз съвсем не поставям знак за равенство между едните и другите, в алергичната нетърпимост и на едните, и на другите към творческата индивидуалност обаче съмнение няма. Така гледаше на нещата и Атанас Славов – той от собствен, от биографичен опит узна какво е да проявяваш характер в един технократичен и обезличаващ свят. Половината от немалкия си вече живот съм изживял под чужди небеса, познавам лично безброй изгнаници, онези от тях обаче, които са намерили силите да се себесъхранят, да не попаднат между зъбците на онази всеядна ярмомелка, наречена от кумова срама научно-техническа революция, са малобройни като светците между хората. Един от тях беше Атанас Славов. За да не прозвучи казаното декларативно, ще го подкрепя с един жив пример: Десетилетие след като еднопартийната диктатура яхна страната ни, година след година една по една западноевропейските държави започват да закриват радиоемисиите си на български език – и то в момент, в който гражданите на Съветската империя изпитват най-насъщна потребност от тях. С Кремъл зад гърба си комунизмът в Източна Европа заяква, смазва всяка демократична съпротива по места, след което Западът реши, че е безполезно да води една обречена идейна битка и предостави нашите народи на произвола на палачите им. През 70-те години, когато Славов вече е емигрирал в САЩ, от целия Запад за България излъчват само Би Би Си, "Гласът на Америка", радио "Германия" и "Свободна Европа" – предавателите на Рим, Лисабон, Париж и Стокхолм вече бяха сдали багажа. Уж и четирите оцелели от политиката на разведряване радиостанции работеха за една обща кауза, а дейността им бе в плен на един междуведомствен егоцентризъм, който подкопаваше целите им. Казано по-простичко, западните централи, пропагандиращи моралните и социални ценности на Свободния свят, се ревнуваха взаимно като любовници. А това правеше делото им по-малко ефективно. Редакторите, особено ако бяха изявени имена (днес бихме ги окачествили като радиозвезди), от една българоезична радиостанция нямаха право да пишат за друга радиостанция. Двама, само двама автори (при това най-талантливите) от четирите излъчващи за България радиа отказаха да се съобразят с това убого предписание – Георги Марков и Атанас Славов. Като служители съответно на Би Би Си и на "Гласът на Америка" в разрез с ведомствените предписания двамата пишеха успоредно и за РСЕ. Това им своеволие им донесе куп служебни неприятности, но благодарение на него до българския слушател стигнаха "Задочните репортажи" на Георги и блестящите мемоари на Славов "С трева обрасли" – и двете творби бяха излъчени в рамките на водената от мен за РСЕ културна програма "Контакти", като поредицата на Славов носеше тогава заглавието "Пътеки под магистралите". Впоследствие двамата автори написаха за програмата ми и поредици великолепни морално-политически и литературни есета – нещо, нечувано дотогава в дългогодишната история на задграничните българоезични радиостанции.


Като много други герои на настоящата рубрика, и Славов е познат повече зад граница, отколкото в родината. За него с възторг и преклонение говорят писатели като Кърт Вонегът и Греъм Грийн. Славов бе един от малкото хора, които Георги Марков допусна до себе си в изгнание. Нещо повече: за Георги той бе безценен приятел и духовен родственик. За мемоарите, за киносценариите, за стиховете, за изследванията и преводите си Атанас Славов получава редица международни награди, а наградата, с която комунистическа София го отличи, е деветгодишна задочна присъда лишаване от свобода, произнесена в началото на 80-те години. Това обстоятелство съдържа в най-чист вид съотношението между нравствените, политическите и естетическите еталони на двата свята в най-разрушителния, но същевременно и най-съзидателен конфликт на миналия век – конфликтът между Изтока и Запада, между свободата и робството, между духовността и идеологизираната бездуховност.


Мога да добавя още много данни за Атанас Славов – и за петдесетината му издадени на запад книги, много от които са непознати у нас, и за филмите, и за научните му студии, и за пристрастеността му към източните духовни учители и източните бойни изкуства, и за завръщането му на родна земя след рухването на комунизма, и за смъртта му преди някоя друга година в Пловдив. Вече предупредих обаче, че не възнамерявам да пълня текстовете си с биографична и библиографска фактология, която всеки заинтересован може да си набави от съответните справочници. За мен като автор е по-важно да уловя и пресъздам духа на онези вълнуващи времена, в които международните идейни битки по фронтове на Студената война се превърнаха в лична драма не само за жителите на реалния социализъм, а и за хилядите български изгнаници, както и за техните близки в родината. Уверявам ви, че това е по-трудният път. Зная, че няма да успея да го извървя докрай – надявам се, че ще успея да го извървя донякъде


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на sweeper
    sweeper
    Рейтинг: 615 Неутрално

    Поклон пред рицарите на духа, просветителите на новото време.
    Честит празник!

  2. 2 Профил на the_axel
    the_axel
    Рейтинг: 289 Неутрално

    Тъжно е за българите , че не познават Атанас Славов и творчеството му , а издигат паметници на Цола Драгойчева , на Х. Стоичков и др.

  3. 3 Профил на the_axel
    the_axel
    Рейтинг: 289 Неутрално

    Тъжно е за българите , че не познават Атанас Славов и творчеството му , а издигат паметници на Цола Драгойчева , на Х. Стоичков и др.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK