За чудатия свят на правото в правната комисия

Председателят на правната парламентарна комисия Данаил Кирилов

© Надежда Чипева, Капитал

Председателят на правната парламентарна комисия Данаил Кирилов



Присъствах на няколко заседания на правната комисия като представител на Съюза на съдиите в България. Поводът – второто четене на текста от проекта за Закона за изменение и допълнение на съдебната власт. Разбираемо е промените в закона да вълнуват магистратската общност, особено като се има предвид, че са натоварени с очакване за реформиране на системата и за "освобождаването" й от разнообразни политически вмешателства.


Яростната съпротива срещу някои разрешения от законопроекта беше съвсем очаквана.
Не бяха изненада и някои причудливи предложения, постъпили между първо и второ четене в комисията.
Не бяха, защото


с тях все така се цели всеобща деморализация в системата и развращенство на върховете на съдебната власт.




Как точно? Лесно. Чрез предвиждане на привилегии и кариерни бонуси, например, които привличат (както медът мухата) хора с услужливи нагласи, с недотам здрав гръбнак, със склонност към безделие, маскирано зад бутафорни действия, но пък за сметка на това – с желание да ръководят хора и процеси. Или, накратко, ако ползвам и добилият популярност цитат – хора, които търсят рахата.


Сиреч – удобни хора. Не казвам, че всички са такива или непременно биха били. Само


отбелязвам стремежа, който не може да не впечатли, чрез предоставяне на подобни "лакомства" да се създаде инкубатор за "удобни" и "благодарни" (все за нещо) хора.


Удобните хора устройват идеално целокупно притесняващите се от истински независима съдебна система. Но не и интереса на обществото. На мен и моите колеги, с които обсъждаме тези въпроси, това ни е ясно. Струва ми се, че и на депутатите им е пределно ясно. Дали това не е едно от възможните обяснения за упорството по някои въпроси.


Ето по-важните:


Вечните председатели: Конституцията на Република България (в чл. 129, ал. 6) предвижда едно ограничение за административните ръководители – след изтичането на мандата им от пет години имат право на повторно назначение.


Тоест имат право на два последователни мандата без прекъсване. Изглежда като че да е ясно, но явно не е, защото предизвиква безконечни спорове сред юристите. Умишлено не засягам двете тези тук. Важното е друго. Практически в нашата система се допуска някой да е административен ръководител цял живот – за десет години в един съд, после още десет в друг, равен или по-горен по степен, сетне още десет и така. За такъв случай съобщава "Правен свят" в статията "Въпросът за "вечните началници" в системата стига до Конституционния съд? Тричленен състав на ВАС предлага Общото събрание на съда да поиска тълкуване на текста от основния закон за мандатите на административните ръководители": "На 27 май м.г. ВСС избра за поста Цветанчо Трифонов, който 25 години е все началник.


От 1991 г. до 2010 г. е бил председател на Районен съд - Кнежа. От 2010 г. до 2015 г. пък е бил първи мандат административен ръководител на РС-Козлодуй. С 13 гласа "за" получи и втори мандат от ВСС". Друг пример е председателят на Апелативния съд във Варна -съдия Ванухи Аракелян, която е била десет години председател на Окръжен съд – Варна, веднага след което започва трети поред (общо в органите на съдебната власт) петгодишен председателски мандат. Има и още примери. Питам се – какъв е смисълът на конституционното ограничение тогава? Какъв е смисълът на мандатността изобщо? Питах и в правната комисия. Не получих отговор. Логиката на ограничението предполага да има прекъсване, така че след изтичането на двата поредни мандата на длъжността да не може да се заема не само тази в същия, но и в друг орган на съдебната власт. Иначе си отглеждаме "съдебна номенклатура". Съдиите недоволстваме от години и не за пръв път сме поставяли този въпрос. Очевидно само ние го намираме за тревожен.


Кариерните бонуси: ожесточен спор се разгоря и във връзка с предложението на Емил Димитров след приключване на мандатите им членовете на ВСС и на ИВСС да могат да се завърнат в системата на по-висока от заеманата отпреди длъжност. На правните аргументи, че така се заобикаля конкурсното начало, се противопостави интересен "правен" такъв, че членовете на съответните органи не заслужавали подобно "наказание" (да не могат да заемат автоматично и без конкурс по-висока длъжност), че не е хубаво да нямаме доверие в качествата на такива видни професионалисти, пък и в крайна сметка - те не били толкова много на брой. Как се отговаря на подобни съждения? Какво ли ще се случи в плеарна зала?


Дразнещото съдийско самоуправление и свещената фигура на председателя: За какво ви е това съдийско самоуправление? То надхвърля разумните граници! Основен дефект на проектозакона е съдийското самоуправление.


Такива бяха становищата на част от депутатите в заседанието на правната комисия. Като аргумент се изтъкна, че общите събрания изземвали правомощията на ВСС. Защо, не можах да разбера. След като изборът на административните ръководители е предоставен изцяло на кадровия орган, който взема решение, как, чрез излъчването на предложение от общото събрание, се изземват правомощията на ВСС?


След като всеки може сам да се номинира за председател, защо, на още по-голямо основание, да не може да бъде предложен от своите колеги?


И най-важното – защо председателят се схваща като своеобразен "укротител", който във всеки един момент можел да бъде "бламиран" от тези, които "ръководел".


За бламирането – не знам, но отбелязвам, че председателят не ръководи съдиите. Законът ги ръководи. А по повод опасенията, че общите събрания щели да "кадруват" е редно да се отбележи, че проектозаконът не предвижда такава възможност. Струва ми се обаче, че е далеч по-здравословно "кадруването" да е от съдиите, а не от политиците.


Членството на магистрати в масонски организации – позволено и неподлежащо на деклариране, а членството в публична съсловна организация - подлежащо на деклариране:


Да съзирате логика? Имам предвид – такава, която да е оправдана от гледна точка на здравия разум. Защото другата е ясна. По някаква неясна причина се приема за нормално да се толерира (при това на законово равнище) магистратско поведение, търсещо опека и благоразположение от ложи, групи, дружини и пр., което, както знаем, може да гарантира кариерно развитие, но за сметка на това - че е укорително да си член на съсловна организация.


И при все че магистратите имат право на свободно сдружаване, длъжни са да се "отчитат" пред ВСС за членството си в явната професионална организация. Какво е легитимното основание на подобно разрешение? Защо да се декларира членство в професионалната организация пред орган, който няма каквито и да било правомощия във връзка със сдружаването на магистратите? Ами няма легитимно основание. Има неприлични подбуди.


Ето как хубаво го е обяснил господин Казак: "За да се знае кой къде е и какви мнозинства се формират и вземат решения в общите събрания. Това членство е по-важно от членството в етажни кооперации". Сигурно е по-важно, макар да не разбирам защо, нито пък от кого трябва да се знае и какво ще се случи след като се узнае. Идеята да бъдат стигматизирани магистратите, членуващи в публично определяни като неудобни съдийски съюзи, никак не е безобидна. Отдавна не е тайна, че членовете на Съюза на съдиите, особено по някои места, понасят несгоди в професионалното и кариерното си развитие единствено заради принадлежността им към организацията. С целеното изменение в закона явно се търси още по-крут ефект в насока на отказване на колегите от участията им в професионалните организации.


"Който иска да ходи в Шотландия. Там имат друг опит, дори ходят с полички." – така, прочетох аз, дебатът бил приключен от Емил Димитров. Този "стойностен" (и пак чисто "правен") аргумент дошъл в ответ на споделения от колегата Калпакчиев пример от шотландския опит във връзка с поддържаното становище за необходимост от въвеждането на регулация относно членството на магистрати в масонски ложи.


Слушайки част от дебатите, не изключвах да съм в някаква паралелна реалност.


Не можех например да повярвам, че се води (и то насериозно) близо 40 минутен спор по повод предложението ВСС да разпределял средствата на съсловните организации. Държавата не ги финансира, ВСС не ги финансира, та не разбрах кои средства г-н Димитров предлага да се разпределят.


Считах, че като се внесе уточнение, че собствените средства на съсловните организации са формирани от членския им внос и от предоставените суми по спечелени проекти (разходвани само целево), ще стане ясно, че няма как и какво да бъде разпределяно. Но не! Ако искате вярвайте, имаше ожесточена дискусия по този въпрос.


По подобен начин не можех да повярвам на ушите си, когато (това при предните изменения в закона) чух сред аргументите за увеличаване на възнагражденията на


членовете на ВСС, че не бивало да бъдат "подлагани на сиромахилство" и не се очаквало да ходят на работа "по потник и джапанки".


Вярно е. Не върви по потник и джапанки. Но пък и не са изпаднали дотам, че да не могат да се облекат. Подобни цинизми не се преглъщат. Те са гавра. Със здравия разум, с елементарното приличие, с усещането за нормалност.


Приведените по-горе цитати от дебата в последното заседание на правната комисия по проектозакона за изменение и допълнение на ЗСВ затвърдиха моето усещане за другата действителност, за тоталната паралелна реалност и ме запокитиха в "Адските машини за желания на доктор Хофман".

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK