Разговор за работниците в България и в Белгия през 1958 г. (откъс)

Разговор за работниците в България и в Белгия през 1958 г. (откъс)

© Архив на Златка Чолакова



"Да излезеш от сянката" е книга на Нурие Муратова, Кристина Попова и Жоржета Назърска. Те представят непубликувани произведения на Златка Чолакова (1899 - 1985) и Олга Чавова (1893 - 1973) - две авторки, чиито живот и творчески път са рязко пресечени от политическите превратности в България в средата на 20 век. Принадлежността към образования свят, владеенето на чужди езици, интелектуалните търсения ги правят сравними. И двете "скитници" сякаш следват сходни маршрути, вълнуват се от европейския Север, от екзотичните източни страни, от Близкия Изток, от Америка.


Олга Чавова е професионална музикантка и преподавателка по музика. Златка Чолакова от ранни младини показва остро социално чувство и интерес към политическите идеи. Тръпката на политическото всекидневие се превръща в нейна страст, а симпатиите й отрано са преди всичко към левите идеи. Книгата й от посещението в СССР в 1940 г. улеснява адаптацията й към новия режим след 9 септември 1944 г., докато Чавова се озовава в затворническата килия. Записките на Олга Чавова от страшните дни, които изживява там, са уникално свидетелство за изпитанията на жените, подложени на политически репресии. Автобиографичните й свидетелства за преживяванията й в затвора след 9.септември 1944 г. са издирени и представени от Жоржета Назърска. Спомените, дневникът и непубликувани пътеписи, разкази и пиеси на Златка Чолакова са издирени от Нурие Муратова и Кристина Попова.


В своето разочарование и таен бунт срещу липсата на признание, Златка Чолакова отмъстително съчинява серия злъчни театрални сценки срещу партийните вождове. Сатирите й точно предвиждат бъдещето: падането на Тодор Живков, връщането на Симеон Сакскобургготски, криенето на ценности и валута, моралното падение на властта.




Предложеният откъс е от непубликувания пътепис на Златка Чолакова за пътуването й в Белгия, писан през 1958 г.

Впечатления от Брюкселското изложение – 1958 годинаСкъпоценното листче беше за мене като оная вълшебна дума в приказките, за да отместя с нея тежкия камък, който закрива портата, зад която е съкровището с елмази на Сезам.


С това листче, след като вече го имаш, започваш да се надяваш, че може би с негова помощ ще се отворят и за тебе тежките порти на граничния пункт, за да те пропуснат да влезеш в друг някакъв мир, мирът отвъд, в градината на забранения плод на някакъв непознат, отдавна забравен за нас свят. Там вече 15 години ние не сме ходили, не сме надниквали, не сме се дори осмелявали да мислим за там. Стоиш отделен, слушаш само хули, че там е най-жестоката експлоатация на "човека от човека" и все пак се стремиш да го видиш. Вярваш или не вярваш, тъй ли е или не е, все по-добре е да сложи човек пръста си на раната и да види сам. Ще го видиш може би с това малко листче, което ще ти отвори една затворена врата, но след като търпеливо чакаш това цели 10 месеца!


Като започнеш да готвиш документите, няма край: бирнически, служебни с мнение за тебе. Добре, че ми дадоха едно хубаво свидетелство, написа го Гиза, а го подписа Радевски. Само ме запита – пари ще искаш ли от Съюза /на писателите - бел.ред./? Пари дават, но не на всекиго. Понеже знаех, че ако поискам пари, няма да ми дадат листчето с "доброто мнение", поисках само него. Портрети, портрети. За снимки давах поръчка след поръчка, защото например, за да получиш френска виза, трябваше да представиш в легацията цели ОСЕМ портретчета. Това да му е най-тежкото – давай снимки, да не би някъде да сбъркаш нещо, та да могат по-лесно да те пипнат, нашите или техните. Сега вече едно е ясно и налице – нашите ще те гледат като техен човек, техните пък – като наш човек. И тука, и там ще се пазят от тебе... ето, това е да си на прага на две епохи.


Всеки, който през 58 година дръзне да прекрачи портите на Сезам, за да си събере елмази от съкровищницата му, не бива нито за миг да забравя именно това – ти си непрекъснато под окото на наште и на ваште. Всяка твоя стъпка, всяко твое желание, всяка изказана гласно мисъл се гледа внимателно, тълкува се, обяснява се по своему, взема се в някакви незнайни за тебе съображения. И на мен не ми се вярваше, че е така, но опитът не само го потвърди, но дори настоятелно подчерта, че колкото и нищожен и незначителен да е човечецът, какъвто и да си ти в днешно време, ти можеше да бъдеш или приятел, или враг.Да се говори за Мьоние може в цяла една книга. Да се разказва за неговите картини и статуи – това е все едно да светотатстваш пред изкуството, защото трябва да го видиш. Да можех, бих приложила тук някакви илюстрации. Едно е главното, че когато на Запад изсмукват и последната капка пот от гърба на миньора, Мьоние със своите творби показа на хората, даде им да почувстват, че има една категория хора, към които се отнасят жестоко и безжалостно ония, които имат пари, много пари. А в техните ръце са попаднали другите хора, които нямат пари. Тежко на поваления, казваха едно време римляните.


И все пак, една страница трябва да напиша за оня, който пази музея и дава билетчета на посетителите, освен на ония със синя карта. Елате да се подпишете, за да знаем откъде идвате и ако имате време поседнете да си поприказваме – покани ме пазачът. Поседнах на един стол в хола, край една ниска масичка, на която тоя нещо работеше.


- Тежък е животът на нашия миньор, както виждате – заговори той.


Кимнах, твърде тежък бе техният живот: Ето на, Константин Мьоние го показа, той разтърси обществената съвест, той се загрижи за тия хора, за които до преди войната у нас малко се интересуваха богаташите.


- Зная, че у вас имаше революция, за да се подобри животът на работника. У нас това стана почти без сътресения, направи го Вандервелд.


Спомних си, че действително тука имаше Вандервелд, който се смяташе за враг на работниците и за отстъпник от марксизма. А виж ти какво ми разправяше тоя човек. От това любопитството ми още повече се усили. Оня, когото у нас смятаха за опасен човек за работниците, тоя тук ми говореше с възторг за него. Очаквах да продължи, но той замълча.


- Е, и какво направи за работниците Вандервелд?


- Много просто, преди войната нашите работници не бяха организирани и господарите с много пари ги тъпчеха, както намереха за добре, плащаха им както им скимне. Но Вандервелд създаде закон, по който на работника не може да се плаща произволно. У нас има норма – за обикновен труд се плаща на час по 25 франка. Според това колко работиш, толкова ти се заплаща. Ако работникът е специалист, квалифициран в работата си, му се плаща над тая ниска надница. Но винаги се изчислява на час. Никак не им беше приятно такова нещо на нашите работодатели, но го преглътнаха, за да не се бунтуват работниците. Така се получи едно помирение. Всъщност, при такива надници у нас, работникът ни живее сносно. А колко на час получават вашите работници след революцията?


Сега пък аз замълчах. Как да кажа, как да обясня? У нас се плащат такива надници, че ако му кажа, той нямаше да повярва.


- Може би у вас са по-добре поставени работниците в кооперативните земеделски стопанства? Колко получават там?


Почнах да дъвча, да мънкам и най-сетне, след като той ме подкани, престраших се и го помолих да не обажда откъде е научил това. Казах му за парите не на час, а на трудоден – 3–5 лева, някъде до 10 лева и това е всичкото, при това за цял ден изнурителен труд на слънцето, на полето. Той така се опули, буквално се опули от учудване и ме гледаше, като че ли искаше да каже:
– Защо пък ти трябваше да ме послъгваш? Но когато и последната следа от съмнение
не остана в това учудено лице, той каза:


- Ами че за това ли се бориха вашите работници? А колко изкарваха като частни стопани преди?


Казах му.


– Че какъв смисъл има да се прави революция, когато за работниците ще стане толкова зле?


Трябваше ли да му обяснявам, че това се нарича у нас "свобода" и свободен труд. Че трудът у нас сега е вече "песен" след такива големи печалби за стопаните, на които всичко взеха и им дават трохи, колкото да не умрат от глад.


Той наведе главата си, дълбоко замислен. След това ме погледна право в очите и каза:


– Вярвам ви, ако друг би го казал, бих счел, че ме заблуждава. Вярвам ви. Само жалко, че така хубаво сте се наредили. Това нашите работници не биха могли да понесат, пък и нашите работодатели не биха допуснали такова ограбване, макар да са буржоазна държава. За нас работниците, няма значение кой ще нареди това, дали социалистът Вандервелд или Сталин, важното е той да живее добре, сносно, човешки, а не както вашите та те буквално гладуват. Такава жестока експлоатация не съм очаквал, при това в една комунистическа страна!


Въпреки всичко, се разписах в книгата му. Не вярвам да ме обади, затова, че му казах истината. Той знаеше, че за това може би аз трябваше да отговарям.


Длъжна бях може би да говоря заучени неща, които нямат никакво значение.


Казах истината, защото ме досрамя не от тоя човек, а от творец като Мьоние, пред пиедестала на чиито творби бях застанала, за да видя как той даде първия призив за грижа за работника.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK