Непознати репортажи от Руско-турската освободителна война, публикувани преди 140 години, излизат за първи път на български език в книгата "Писма от България през 1877 г." от Евгений Утин. Изданието на "Абагар" е превод от оригинала, излязъл в Санкт Петербург година след края на войната – книга, която не е издавана и преведена, която не се цитира нито от български, нито от руски историци с изключение на едно-две бегли споменавания.
"За да цари такова мълчание за твърде интересните публикации в петербургския "Вестник Европы", за да ги подминават изследователите, вероятно има някаква по-сериозна причина. Оставяме на любезните читатели да си отговорят на въпроса каква би могла да е тя", казват инициаторът и автор на предговора - писателят Георги Данаилов, и преводачът, журналистът Панайот Денев.
Авторът Евгений Утин
Евгений Исаакович Утин (1843—1894), популярен в Петербург адвокат и публицист, изявен либерал, идва в България, за да се присъедини към армията веднага след десанта при Свищов. Той не само наблюдава, а и преживява изпитанията и несгодите, за да си отговори на въпроси, които не му дават мира - за целта и характера на тази поредна руско-турска война. В кореспонденциите от първата до последната страница спорят колкото въображаеми, така и съвсем реални оптимист и песимист – израз на личните му убеждения, емоции, съмнения и негодувания. "С дълбоко сериозния си и искрен тон, с богатството на факти и с ярката жизненост на много наблюдения и изводи писмата от България остават едва ли не най-поучителната книга за нашата последна война с турците", пише навремето публицистът Л. Слонимский за Утин в уважавания и авторитетен "Энциклопедический словарь" на Брокхауз и Ефрон.
Авторът описва действия на руските войски в Северна България, минава Балкана, стига до Казанлък и почти до Стара Загора, когато преживява унизителното и трагично отстъпление на армията и отчаяното бягство на българите под натиска на армията на Сюлейман паша. Увлекателно описва срещите си в Свищов, Търново, Дряново, Трявна, Казанлък, Габрово, в села, в манастири и на военни позиции. Няколко кореспонденции са посветени на провалилите се три опита за превземане на Плевен. Утин е потресен от десетките хиляди жертви , възмущава се от руски генерали и висши офицери, безотговорно неподготвени за тежките сражения с отлично командван, въоръжен и дори по-добре облечен противник.
Далеч преди войната авторът се е отличавал сред петербургската интелигенция с широки интереси и последователно възхищение от възраждането на републиканските идеи във Франция и от популярния техен лидер Леон Гамбета. Сътрудничил на основания от този политик вестник République française. И това е обяснение за остро критичния му поглед към имперския режим в Русия и особено спрямо корупцията в бюрокрацията и армията. Съкрушителни са фактите, които изнася за трагичното положение във въоръжаването на войската, при продоволствието, медицинското обслужване, интендантството.
Макар да признава, че не е добре подготвен предварително, с натрупването на срещи и впечатления Утин с проницателност и дълбоко състрадание се отнася към трагичната съдба на българите, оцеляващи като по чудо след 500 години физически и нравствен гнет. И безспирно ги защитава от грубото и надменно отношение на сънародниците си, особено на онези, които са убедени в силата на нагайката като право и задължение на освободителя.
Евгений Утин се прибира в Санкт Петербург след третата кървава и неуспешна атака срещу Плевен. "Превързочните пунктове, болниците, безкрайните обози с ранени – такива бяха последните ми впечатления, които отнесох, напускайки театъра на войната. Тягостно ми беше след всичко видяно и чуто. Тягостно не защото не вярвах в крайния успех на нашето оръжие, а заради голямата яснота, с която по-силно от всякога пред мен се откриха всички печални страни и цялата горчивина на нашия отечествен безпорядък. В общия мрак на хоризонта се появи само един светъл лъч – надеждата, че разголващото съзнанието ни разбиране за нашата собствена несъстоятелност ще събуди силите ни, ще освежи с нов дух обществения ни живот и ще даде тласък на вътрешното ни развитие. Струваше ми се, че след всички тежки изпитания всичко в Русия трябва да се промени", така завършват писмата от България.
Писма от България през 1877 г.
Ако в обикновени дни Свищов можеше да впечатли с нещо ново, оригинално, сега възприятието беше по-силно заради белезите на "завладян" град, които се набиваха в очи на всяка крачка. Като минете по която и да е улица, като погледнете която и да е къща, ви изненадваха знаците и надписите на всяка стена. На една къща с тебешир бе начертан огромен кръст, на друга изненадваше надпис на руски, но с грешки: "домъ христiанина!" или "домъ болгарина". Съвсем като след Вартоломеевата нощ! Какво да говорим – тази съдбовна нощ трябваше да се появи в паметта ми, ако някой можеше спокойно да мисли за случилото се в града в паметната нощ на 14 срещу 15 юни!
По турските къщи нямаше никакви надписи, но пък те бяха напуснати, съсипани и дори – уви! – ограбени. Сега нали разбирате смисъла на кръстовете и надписите? Не беше трудно да се сетиш, но тогава, все още не познавайки цялата сила на страстното чувство за отмъщение и без да се опасявам, че ще чуя отговор, който ще потвърди опасенията ми, не можах да се сдържа и попитах какво означават фаталните знаци.
- Те означават – беше ми отговорено, - че хората са преди всичко зверове с всичките им хищнически инстинкти. Кръстовете и надписите са от 15-и, те трябваше да спасяват къщи от разярената тълпа българи, която при приближаването на руснаците се нахвърли върху турците, върху жилищата им, имуществото им, живота им. Вижте тази къща – полуразрушена, пуста? Погледнете вътре – всичко е разбито, доближете се - ще забележите следи от засъхнала кръв. Това е дом на турчин, тук беше извършено разграбване и убийство, а този, който грабеше и убиваше, той е българинът, когото ние сме дошли да спасяваме, да освободим от необузданите турски зверства! Вижте и другите турски къщи, с изключение на пет подивялата тълпа срина всичко!
Това май беше първото обвинение, първото свирепо нападение срещу българите, което трябваше да чуя, а изречено в така остра форма, то трябваше да ме изненада повече от неприятно. По-късно, дори съвсем скоро, аз свикнах с тези обвинения, кой ли не ги отправяше, упреците срещу българите станаха публични и нещо обичайно. Но тогава, в Свищов, това за мен беше нещо ново. По онова време не разполагах с фактите, с които можех да докажа цялата несправедливост на подобни обвинения, тогава още не разбирах ясно нечовешкия турски гнет, лишил българите дори от правото да се смятат за хора. Затова не можех да накарам моя противник да замълчи и да разкрия пред него картината на потрисащи турски фанатични зверства, които не само оправдаваха, но и правеха справедлив, дори законен, взрива на безумно и неистово отмъщение.
Волю–неволю трябваше да се защитавам теоретически и да доказвам, че силата на отмъщението се формира от тежестта на робството, от вековното преследване и унижение на човешкото достойнство. Срещу такава теория беше лесно да се възрази с друга, може би по-възвишена, но при всяко положение по-малко справедлива. От тази теория се възползва събеседникът ми.
- Ако допускате – възразяваше той на теоретичните ми доводи – отмъщението за законен елемент в живота на народите, тогава какво отличава християнския свят от мюсюлманския, хората на Евангелието от хората на Корана? Ако при определени условия едните правят същото като другите, тогава стигнете докрай и признайте, че в света господства само правото на силния! Който е по-силен, той бие, поробва, убива по-слабия, докато на свой ред последният не стане по-силен! И тогава започва същата история, само че в обратна посока. Слабият днес е силен утре – двамата се крепят на едно правило, до което успя да достигне европейската цивилизация – правило диво и варварско, заключено в думите "огън и желязо!"
Погледнато абстрактно, в тези думи наистина има истина, но тази абстрактност най-малко е приложима при остри кризи в живота на народите. Ако трябва да бъдат упреквани за нещо българите, то е единствено за това, че заради петвековното робство са загубили своята съпротивителна сила, силата за постоянна борба с врага и характерът им е някак уморен, нерешителен. Принизен е гордият народен дух, който гради с векове осъзнаването на собствено човешко достойнство. Но само при българите ли има подобно нещо? При тях все пак се оправдава с дивия чуждестранен гнет.
Още от първите дни, почти от първите минути на навлизането в България, преди някой да беше успял да се вгледа в хората, тръгнаха необмислени ругатни – свидетелство само за крайно лекомисленото и често невежо отношение към българите, недоказващо по никакъв начин, че хулите са заслужени.
Поразителната лекота, с която се оформя и разпространява подобно отношение към един народ, не би трябвало да е допустима, ако не заради справедливостта, поне заради елементарна политика. Армията ни отива да мре за освобождението на славяни, а пък ние не намираме нещо по-добро, освен да се подиграваме и дори да ругаем същите тези славяни. Оправдаваме се с широтата на нашите характери, но и в това трябва да има граници. Защото – пристигнахме в Румъния и побързахме да им се подиграваме, да демонстрираме презрението си, пристигнахме в България и тутакси се държим към целия смазан и измъчван народ със стария помешчически тон, който се изразява с ругатни и удари с камшик.
Достатъчен ни е дори най-неоснователен частен случай, за да изведем генерални изводи за целия народ. Няма какво да мислим и говорим, дори заключенията ни да са несправедливи. В България от тази страна на Балкана частни случаи, които да предизвикат недоволството ни, имаше, разбира се, и как да ги няма след събитията от нашите предишни войни с Турция. Ясно помня неприятното впечатление още през първия ден от пребиваването ми в България, при първия ми контакт с българи. В Свищов нямаше къща, незаета от наши офицери, войници и други хора от огромната военна администрация. На мнозина им се налагаше да нощуват на улицата, но не мисля, че те бяха най-зле. Не знаех какво да сторя, когато срещнах познат симпатичен офицер и преди да се здрависаме, той попита къде съм се настанил. След като чу лаконичното "никъде", той веднага ми предложи да разделя с него и още двама офицери дадената им малка стаичка в българска къща. Тръгнахме натам.
- Ама че братушки! Какъв народ! Не си струва да се воюва заради тях!
- Какво стана, в какво се провиниха?
- Представи си каква история! – взе да ми разказва той. – Сам виждате, че в Свищов е невежество, ама какво да правим. Тепърва ще има да нощуваме по дворове, всичко ще ни се случи!
Комендантът описа всички къщи, всички квартири и изпраща в тях пристигащите офицери. На мен и двама млади офицери ни посочиха къща. Отидохме. Портата заключена. Тропаме. Никакъв отговор. Пак тропаме. Чуваме зад вратата да вика някаква жена. Питаме преводача: Какво става? Оказва се, че домакинята не иска да ни пусне. Връщаме се при коменданта. Дават ни полицейска охрана, която трябва да въздейства по-убедително на домакинята. Тя се подчинява и ни пуска. А след това по всякакъв начин показва неприязън. Каквото и да попиташ, отговорът е един: нема! Предлагаш пари, даваш на домакините, вземете, но дайте – нищо не успяваш да получиш. Бяхме трима, тя ни даде миниатюрна стаичка, а в съседната голяма празна стая не поиска да ни пусне и не ни пусна. Ето какви са българите, ето я тяхната любов, симпатия, родството, благодарността! А заради тях се пролива руска кръв!
Неприятно ми въздейства този разказ, някакво съмнение се промъкна в душата ми. Макар да знаех, че, строго казано, българите няма защо особено да ни обичат, не сме им сторили кой знае какво добро в миналото, но все пак повече гостоприемство нямаше да попречи. Още в Румъния се бях убедил, че ние имаме навика да изискваме поклони и да се възмущаваме и недоволстваме, като не виждаме раболепно отношение в нашите активни и пасивни съюзници. И неволно помислих, че и тук, в този частен случай, става нещо подобно, а то предизвиква съпротива у домакините българи.
Но този път сгреших. Домакините, българи от заможната класа, наистина бяха негостоприемни. Всички молби, предложени пари, нищо не помогна и както и да ги уговаряхме, не ни дадоха съседната празна стая и ни принудиха пет души да прекараме две нощи в малкия килер. Нищо не успяхме да вземем от тях, дори вода ни даваха с нежелание. Колкото и да ме смути това първо неприятно запознанство с българи, бях далеч от мисълта да правя заключения от него. Подобно отношение от страна на българите към нас беше изключение и по-късно се убедих в това. Нито веднъж по време на цялото ми пребиваване в България не срещнах повече такова негостоприемство, такава неприязън като при свищовските хазяи, а поведението им стана напълно разбираемо, когато научих, че тези хора са от групата, която се нарича чорбаджии.
Заради няколко подобни случая сред нас тръгна лошата слава на българите. Няма нищо по-лесно от това да се обобщават такива факти. Но бързината, с която се наложи неподходящото мнение за българите, бе поразителна. Достатъчни бяха ден-два в Свищов, за да се убедя в това. Достатъчно беше да влезеш в малка, но отвратително мръсна кръчма в някаква градина, за да чуеш достатъчно най-остри мнения за българите. Кръчмата всъщност беше нещо като клуб, в който се стичаха всички военни. През целия ден вървеше оживен разговор, нямаше непознати, войната сближава. Общият тон беше радостен, ликуващ. - През септември сме си у дома! – казва някой и, разбира се, никой не възразява, всички са на едно мнение. Кой не е въодушевен!
* * *
Добре помня как на първия или втория ден от пребиваването ми в Търново се срещнах с българин от партията "Млада България", който на моите въпроси за гражданското управление на княз Черкаски започна горчиво да се оплаква от въведените порядки.
Какво предизвиква вашето недоволство? – попитах.
- О! Много скоро ни дадоха да почувстваме как гледат на нас! С първите си крачки ни показаха, че не са дошли в България, за да влязат в положението ни, да опознаят отблизо страната, да се отнесат внимателно към нуждите ни, а само за да заповядват, да се разпореждат, без да обръщат каквото и да е внимание на нашето мнение, на нашите представи!
Намерих този отзив за голословен и поисках факти.
- Искате факти – продължи българинът: моля. Още преди руските войски да преминат Дунав – започна да разказва той – към Плоещ се отправила българска делегация. Тя била крайно милостиво приета от самия император, княз Горчаков също бил дружелюбен, а след това се отнесли съвсем иначе. Остро им казали, че не се интересуват от никакви депутации, да не са посмели да мислят, че се явяват като представители на българския народ, че България няма и няма да има политическо представителство и със заплахи ги посъветвали да си избият от главите всички политически домогвания. Представете си, - разгорещено продължи българинът - когато един от делегацията поискал да изкаже някакво съображение, високо му закрещели: "Ние нямаме нужда от вашите мнения, длъжни сте само да слушате и да изпълнявате, а не да разсъждавате!" Кажете, моля – добави той – у вас така ли е прието да се отнасяте с хора, които не са извършили престъпление, защото ние мислехме, че така се отнасят само в Турция.
Разбира се, аз не придадох особено значение на този разказ, предположих, че такъв прием на българската депутация е бил резултат на неразбиране или просто на случайно лошо настроение на губернатора на България, но за съжаление това далеч не беше последният подобен разказ и далеч не последното оплакване на българи от сурово отношение към тях.
* * *
Без съмнение българите изпитват по-силна привързаност към Русия, независимо от печалните страници в миналото. Те обичат Русия, но тази любов, нека не се заблуждаваме, съвсем не е сантиментална. Те не са заслепени от нашия блясък и от могъществото ни. Този "беден" народ, по израза на един политически Юпитер, познава чудесно нашите силни и слаби страни и критично оценява нашата и външна, и вътрешна политика. Колкото и да не е високо равнището на тяхното политическо развитие, те разбират кое в политиката се нарича бяло и кое черно и в мислите си за отношението на Русия към славяните се водят все пак от исторически примери за поведението ни към тези славянски народи, които с нас са в неравен брак.
Неведнъж питах българи: - Кажете, какво иска вашият народ, към какво се стреми?
- Стреми се – отговаряха ми – преди всичко да получи право да живее, защото под владичеството на Турция ние не живеем, ние бавно умираме. Ние молим за живот, молим да ни освободите от вековния ни жесток враг.
- Чудесно. Нека предположим, че накрая това законно желание ще бъде удовлетворено, тогава какви ще са вашите надежди за бъдещето, на какво се осланяте?
- Каквото и да направят с нас, то ще е по-добро от сегашното ни положение. Дали ще бъдем присъединени към друга държава, дали ще образуват от нас отделно княжество, ние ще сме доволни на всичко!
- Добре, но вие сами какво искате?
Мълчание.
- Искате ли да бъдете присъединени към Русия?
- Ако иначе не може, ще бъдем доволни!
- А ако може?
- Тогава по-добре ще е да съществуваме отделно под покровителството на Русия.
- От какво ще е по-добре? – разпитвам аз.
- Вижте, ние сме много привързани към Русия, но ако бъдем присъединени към вас, все пак ще е неудобно. Ние сме неразвит народ, необходимо ни е малко по малко да изработим свои порядки, нужно ни е просто, неусложнено устройство. Ако влезем под властта на Русия, вие ще приложите към нас вашите отдавна утвърдени порядки, за които не сме готови. Могат да възникнат недоразумения, вие ще ни намирате за неспособни и недоразвити и така, извинете, няма да потръгне добре.
Отлично разбирах, че в тези думи има много неизговорено, че в главите се въртят други мисли и не се казват само поради недостатъчна откровеност.
- Какво ви кара да мислите, че ще се отнасяме високомерно към вас?
- Вижте сега, – отговори българинът – щом искате да съм откровен, ще ви кажа, че и сега, докато още не е решен въпросът какво ще се случи с нас, вие се отнасяте твърде строго.
- Само че в какво се изразява тази строгост?
- Ами дори в отношението на вашето командване към нас. Ако сега то гледа на нас като на подчинени, като на свои крепостни, какво ще стане, когато минем под властта ви. Отнасят се към нас строго, не искат да изслушат нито един българин. Чува се само "вие сте неразвит народ, няма нужда да разсъждавате, ако ви се каже нещо, трябва да слушате и да сте благодарни!". Разбира се, че сме благодарни, но нали все пак по-добре знаем какво ни е нужно, а не смеем да го кажем. След като самият губернатор има такова отношение, примера му следват и другите от гражданското управление. Затова бихме предпочели да имаме наша власт. Познаваме добре нуждите и потребностите си. А под ръководството на Русия искаме да останем. Ще сме доволни, ако ни дадат руски княз и у нас бъде въведено устройство като в Румъния или Сърбия.
Виж видео 
