Дневникът на Боян Петров: Първи, неуспешен опит за Даулагири

Към 3 ч. сутринта по време на атаката. Моля се за слънце и светлина.

В нощта на 15 септември българският алпинист Боян Петров е опитал неуспешно да достигне десетия си осемхилядник в соловото си изкачване. Подробностите четете в третия му дневник от началото на експедицията. Как достигна до базовия лагер четете тук. Втората част на дневника му представя живота в базовия лагер и аклиматизацията - за тях четете тук. Снимки от пътуването към целта можете да видите тук.

Експедиция Даулагири 2017- първи опит неуспешен, ще има и втори

Всичките си досегашни осемхилядници съм ги изкачил от втория си опит. Не знам защо си повярвах, че този ще го изкача от раз, ще го сляза и просто ще си тръгна към вкъщи. Прогнозата вещаеше силно намаляване на вятъра, сняг в планината няма много и напредването по маршрута планирах да е бързо и лесно.

Последователно и без никакви проблеми за три дни изградих Лагер 1 (5950 м), Лагер 2 (6666 м) и Лагер 3 (7260 м). Движех се с групата на Карлос Сория, но винаги тръгвах по-късно и пристигах по-рано от тях в лагерите. В деня на атаката (15.09.2017), Карлос, Люис, Сито и 6 шерпи тръгнаха от Лагер 3 между 21:30 и 22:30ч. Всички без изключение бяха с пухени костюми и кислородни маски. Аз се събудих точно в полунощ, пих чаша лиофилизирана плодова течност, изядох един сладък рубар, обух обувките, сложих котките и в 0:45ч тръгнах нагоре. Лагер 3 е на толкова стръмен склон, че да отидеш до палатката на някой от съседите трябва задължително да ползваш котки и въже.

Лагер 1 е разположен в поле от големи цепнатини и ходенето без осигуровка е проблемно.

В Лагер 2 (6666 м) има три чертички покритие на един от мобилните непалски оператори.

Лагер 3 (7260 м) се намира на много стръмен склон и издълбаването на платформа за малка палатка отнема около един час.

Склонът нагоре беше чист и в първите два часа сигурно съм вървял със скорост между 120 и 150 метра денивелация в час. Беше ми студено, защото вървях само по термобельо, полар и тънка хибридна пухенка. След като напуснах ръба и започнах траверс по склона вдясно, ме удари силен насрещен вятър, който ме мъчеше не толкова със силата си, колкото че носеше дребни ледени кристали, които се забиваха по всичките незакрити части на лицето. Не чаках много и си сложих ски-маската, което донякъде успокои положението. Скоро след това си сложих и голямата 700-грамова пухенка и погледнах термометъра, който висеше на раницата - минус 19 градуса без вятъра. Ако го отчетях и него, сигурно беше под -25С. Единственият шанс да не се преохлаждам критично беше да ускоря темпото. Отделно се молех, час по-скоро да ни огрее слънцето.

Гордо водя група от 9 човека с кислородни маски.

В 4:30 ч. вече виждах заревото на изгрева, но слънцето ни огря чак към 5:30 ч. След около час настигнах испанците и шерпите, задминах ги всички и отидох до водещия ги Пемба Шерпа. Намирахме се някъде на около 7800 метра.

"Пемба накъде е върхът?". Той ми посочи неопределено някъде нагоре към билото над нас. Никой от групата не беше ходил толкова високо, самият Пемба също не беше изкачвал върха, но беше стигал много близо до него.
Радостен, че виждам върховото било, започнах да пробивам пъртина на 9 човека катерещи с кислород.

Интересно, но бързо ги откъснах и само след половин час разстоянието между мен и тях стана повече от 150 линейни метра. Бях си набелязал една точка от билото, откъдето предполагах, че ще видя истинския връх. Най-накрая я стигнах и видях, че билото всъщност е серия от скални жандарми и снежни козирки, непреодолими без въже и партньор. Планът ми за траверс към върха пропадна. Височината беше 8055 метра и знаех, че съм на не повече от 300-400 метра от главния Даулагири.

Някой от тези върхове е главния Даулагири. Кой точно се надявам да видя на следващия опит.

Тръгнах надолу и дълго махах на групата, която ме следваше, докато ме разберат, че ще направя спускане с траверс към основата на главния връх. С един диагонал спуснах до 7850 метра и започнах да търся кулоара, който води към върха. Оказа се, че е последният от серията кулоари, които се спускаха от билото. Снегът се оказа неочаквано много, нямаше нито фирн, нито лед както очаквах.

Видях, че ме следват и седнах да ги изчакам. Само за по-малко от половин час потънахме в облаци. Испанците и Пемба ме настигнаха и направихме бърз анализ на обстановката. В момента беше 12 часа на обяд, те бяха излезли от щурмовия лагер преди повече от 14 часа, видимостта изчезваше прогресивно както във всеки от предходните дни и до върха ни оставаха около 300 метра изкачване в дълбок сняг.

Аз се чувствах изморен и неспособен да поддържам скоростта, с която катерех цялата нощ. Разсъждавах, че ако не съм бърз, значи съм рисков за себе си и за останалите. Взех решение, че се връщам и скоро след като им го казах и те заключиха, че се отказват.

Само за 2:45 часа успях да се спусна по пъртината на изкачването и в 15 ч. си влязох в палатката на щурмовия лагер доста мокър от следобедния снеговалеж. Веднага изпих един упсарин, опаковка магнезиев цитрат и таблетка микс от минерали и соли. Заспах почти веднага и не се усетих как са минали три часа. Карлос и групата му още ги нямаше и аз се подготвих за втора нощувка над 7000 метра. Заспивайки, усетих, че започнаха да се прибират и след като ги питах дали имат нужда от нещо, се отпуснах и заспах.

На другата сутрин на никого не му се ставаше, но аз знаех, че искам да се спусна до базата и започнах да ги разпитвам какви са плановете им. Бяха доста колебливи докъде след вчерашното спускане ще успее да се смъкне Карлос. При моята тактика, не оставах никъде заредена палатка с провизии, екипировка и гориво, ами всичко се разнасяше нагоре и надолу в зависимост от следващата цел.

Така изглеждат киборгите с кислородни маски. Дори и аз невинаги знам кой точно седи зад тази маскировка.

За пет часа се спуснах до базовия лагер и доволен изпих над литър и половина доматена супа. Коремът ми се беше доста свил и едвам успях да изям и половината на това, което готвачът Ринджи ми сипваше.

Вече знам всичко за маршрута към Даулагири и планирам да го тръгна веднага след като получа информация за няколкодневно подобрение на времето. Оставих си всичко някъде в снега на около 6000 метра между Лагер 1 и 2, така че следващия път ще кача нагоре само храна и гориво. Съдбовно или не, но първият път явно разучавам обстановката, преценявам вариантите и изчислявам времена и провизии. На втория опит отивам спокоен и подготвен, така че мога да се насладя на самото катерене във високите облаци.

Успешният височинен алпинизъм със сигурност не е гонене на секунди, сантиметри и обиколки. Не е стадионна игра с ясни и предвидими параметри. Щом достигна върха обаче, алпинизмът ми дава увереност, че тренирам правилно, че планирам добре цялата подготовка и че съм се научил да не подценявам противниците си. Да видим как ще изиграя докрай картите си в двубоя с Бялата планина - Даулагири. Оптимист съм, но опитът ми показва, че шансовете в "надбягването" с природата и планините в най-добрия случай е 50 на 50.

Всичко, което трябва да знаете за: