Момчил Методиев, историк: Трябва да се създаде интернет архив на Комисията по досиетата

Момчил Методиев

© Юлия Лазарова

Момчил Методиев



    Парламентът прекрати процедурата за избор на нов състав на комисията по досиетата. Управляващата партия ГЕРБ предложи да има дебати не само за състава на този орган. БСП пак се обяви за закриване на комисията и поиска да се създаде институт за национална памет. "Дневник" потърси мнението на специалисти за работата на комисията, за закона за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност към Държавна сигурност и армейското разузнаване, както и за проблемите, които си заслужава да се дискутират сега. Редакцията представи позициите на Нурие Муратова, Мария Дерменджиева и Михаил Иванов.


    Днес темите коментира историкът Момчил Методиев. Автор е на книгите "Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава, 1944 - 1989", "Машина за легитимност. Ролята на държавна сигурност в комунистическата държава", "Нюйоркски митрополит Андрей", съавтор е с Мария Дерменджиева на "Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери". Участвал е в съставянето на документални сборници, публикувани от Комисията по досиетата.


    Какво Комисията по досиетата свърши добре и какво не успя да направи? Какви причини виждате?




    - Според мен за десетте години от своето създаване Комисията свърши много работа, дори повече, отколкото очаквах, ако си спомним какво беше положението към 2005-2006 г. За мен най-голямото постижение на Комисията е, че успя да създаде единен архив от документите на бившата Държавна сигурност, което се надявам да направи въпроса с достъпа до тях необратим. Архивите излязоха от контрола на съответните служби и бяха предадени на независима от тях институция, която ги управлява. Това е основата за цялата останала дейност – обявяване на сътрудници и оперативни работници, осигуряване на достъп на пострадалите от комунизма до разработките срещу тях, както и възможността за изследователска работа.


    За да оценим свършеното, е добре понякога да си припомним дебатите през 90-те години и колко неуспешни опити имаше това да се случи в първите две десетилетия от прехода. Другият голям успех е спечеленото общественото доверие. В този смисъл Комисията се наложи като единствената държавна институция в България, която се занимава с травмата от комунистическото минало.


    Оттам нататък можем да спорим какво може да се свърши по-добре. От формална гледна точка оставам с впечатлението, че все още има архиви, които не са предадени по сега действащия закон. На съдържателно равнище мисля, че има какво да се направи за популяризирането на данните, съхранявани в тези архиви, чрез създаване на интернет архив, достъпен за хората извън читалнята. За мен основен акцент в този архив следва да бъдат делата на пострадалите от комунизма, тъй като в момента техните истории остават сравнително малко познати – разбира се, при спазването на закона и след тяхното съгласие. Или да се публикуват кадровите дела на водещите офицери, където споменатите трети лица са рядкост.

    Нужна ли е още комисията? Според БСП, която отново иска комисията да бъде закрита, трябва да се спре "избирателно да бъдат обявявани за принадлежност едни или други лица, особено преди избори". "Проверките за принадлежност загубиха всякакъв смисъл. Не се постигна никакъв резултат в търсене на истината за реалната дейност на ДС" - казаха още от социалистическата партия. Какво е вашето мнение?


    - Извършеното до този момент, според мен, трябва да бъдат пазено и дори надграждано, а не унищожавано. Дебатът дали такава комисия да съществува наистина ни връща в 90-те години, както написа в един коментар Татяна Ваксберг. Подобни институции съществуват в цяла Източна Европа и макар те да са създадени поне едно десетилетие преди българската, продължават да функционират и в момента, включително и в Германия.


    Резултатът от работата на една подобна структура не се вижда веднага. Става дума за архивно знание, чието изчитане, анализиране и публикуване отнема време. А колкото повече е информацията, толкова по-труден и дълъг е този процес. За пример мога да дам първата ми книга за структурата и функциите на Държавна сигурност, изследването за която завърших през 2007 г. въз основа почти изцяло на данни от Партийния архив, където документите по този въпрос бяха обозрими. Днес едва ли бих се осмелил да напиша книга с такава заявка, тъй като това предполага изчитането на истинско море от информация.


    Едва сега започваме да виждаме резултатите от това архивно знание. През последните месеци ми прави впечатление, че в редица медии започнаха да се появяват материали, написани въз основа на данни от този архив. Увеличи се и художествената литература, свързана с комунистическото минало, както и документалните, а и игралните филми. Ако преди се радвахме на всеки един такъв материал, в момента дори тесните специалисти по тази тема вече трудно следят всички публикации. Ако през 90-те години разговорът беше въз основа на лични спомени, а езикът беше до известна степен "площаден", сега той е много по-фактологичен, понякога дори личен. Както знанието на изследователите се увеличава, така и изискванията на неспециалистите стават по-големи.


    Далеч не искам да представям положението в розова светлина, тъй като съзнавам както носталгията, така и безразличието сред много хора. Но самият факт, че фразата "демокрацията ни отне много" вдигна такъв шум и според водещи социолози доведе до обрат в изборите, означава, че обществото вече не е същото, каквото беше през 90-те години.

    Има ли наистина смисъл от обявяване на доносници и агенти, след като няма лустрация. Достатъчно ли е да бъдат съобщавани само имена и управления на ДС, ако не се знаят обстоятелствата за "сътрудничеството" с тайните служби?


    - Действително законодателна лустрация няма, което е един от големите недостатъци на българския преход. Но все пак нека не забравяме, че например във външно министерство лустрация фактически се случи. Обявените за сътрудници посланици бяха върнати, а нови посланици, свързани с Държавна сигурност, не бяха изпратени. Преди около година се появи списък с потенциални назначения, които обаче не бяха направени.


    Без да има лустрация, разкритията на Комисията предизвикаха големи спорове в отделните гилдии – често тези дебати не стигат до медиите, но разговор по този въпрос има. За конкретни политически партии и за някои гилдии това определено има значение. Което не означава, че разкритията на Комисията могат да коригират пропуснатото през 90-те години или да направят прехода по-справедлив.

    Трябва ли да има промени в закона и какви?


    - За мен като изследовател най-голям е проблемът с проверените, но починали хора, които не се оповестяват. Оттам идва и усещането у някои за "избирателност" на списъците. Всички знаем за определени политици, че са били сътрудници, но те не са обявени, защото са починали, и съответно нямаме право да говорим за тях. Когато човек чете архивите вижда имена, псевдоними, дори история на сътрудничеството, но юридически няма право да ги напише.


    Всеки един от нас, изследователите, решава проблема по различен начин. Някои си позволяват да престъпят закона, но повечето или използваме езоповски език, или в някои случаи премълчаваме информация, която иначе би била важна. Това е корекцията, за която – предполагам – всички изследователи си мечтаем. Не съм юрист, за да кажа как точно може да стане това, с оглед защитата на личното пространство. Но и в момента редица такива лица са проверени, резултатите от проверката са ясни, но данните за тях остават недостъпни.

    БСП иска да се създаде Институт за национална памет, "за да гарантира възможност знанието и информацията, която съдържат архивите на ДС да бъде обект на работа на изследователи и историци". В същото време, казват от БСП, ще бъде дадена възможност да се прави проверка за всички лица, за които е събирана информация от ДС, но да се оставят изследователите да работят с тези документи. Как тълкувате това? Сега не е ли гарантирана работата на изследователи в архива на комисията?


    - По принцип подкрепям идеята за създаване на Институт за национална памет, но този институт трябва да стъпи върху вече свършеното от комисията и да разшири дейността, а не да закрие комисията, каквато подозирам, че е идеята на БСП. Проекти за такъв институт бяха внасяни на няколко пъти в различни народни събрания, но така и никога не стигна до сериозно обсъждане, като най-остри бяха критиките тъкмо от страна на БСП. Мога да дам следния пример. В момента, ако си задаваме въпрос за определен човек, винаги можем да отидем на сайта на комисията и след въвеждане на името да разберем дали е проверяван и какъв е резултатът. И това е лесно достъпна информация. Какво ще се случи с тази информация, ако комисията се закрие и се пристъпи към формиране на нова институция? Най-вероятно ще бъде заличена или поне ще стане по-трудно достъпна.

    Имали ли сте трудности при работа в архива на комисията?

    - Разбира се, че съм имал трудности, подобно на всички, които са влизали в читалнята. За мен важното е, че тези проблеми са били решавани в разговор и не съм оставал с впечатлението, че отношението е злонамерено или че някой умишлено крие информация. В някои от случаите съм получавал това, което съм търсил, в други – не. Все пак разбирам, че Комисията работи съгласно закон, който има и своите ограничения, те пък се отразяват и върху работата на изследователите. Работил съм доста с архиви и знам, че представата, че този, който управлява архива, знае какво има в него, не е съвсем вярна.


    ГЕРБ стигна до извода, че трябва да има дебати не само за ново ръководство на комисията. Какво си струва да се дебатира?

    - За мен на първо място политиците не трябва да се поддават на изкушението за закриване на Комисията. След това при обсъждане на новия състав, следва да се номинират хора, които не са ярко политически оцветени, за да не се допуска подозрение, че комисията обслужва конкретни политически интереси. Необходима е и политическа воля за предаване на тези архиви, които все още не са предадени. И да се насърчи популяризаторската работа на комисията, с акцент именно върху пострадалите от комунистическите репресии.

    Ключови думи към статията:

    С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK