Руско-турската война и ценностите на мира в спомените на Берта фон Зутнер и Верешчагин

Паметникът на падналите в Руско-турската война на връх Свети Никола, преди да бъде построен паметникът Шипка

© "Изгубената България"

Паметникът на падналите в Руско-турската война на връх Свети Никола, преди да бъде построен паметникът Шипка



Статията на доц. Кристина Попова "Ценността на мира: пацифизмът и Руско-турската война 1877–1878 г. (Берта фон Зутнер и нейните спомени) е препечатана със значителни съкращения. Заглавието е на "Дневник".


Писателката Берта фон Зутнер (1843–1914) е носителка на Нобелова награда за мир. Въпреки че преди столетие литературното й творчество е било познато в България в многобройни преводи, днес името й е почти забравено. Тя преживява Руско-турската война 1877–1878 г. недалеч от Кавказкия фронт. Тогава у Берта фон Зутнер започва преломът, който превръща възпитаната в ценностите на славните военни победи аристократка, в убедена привърженичка на мира.


От втората половина на шестдесетте години милитаризмът в Европа се радикализира. При силната ограниченост на гражданското общество в Русия, войната става главна арена за масово участие в политическия живот. Разпространението на военните мемоари окуражава агресивната ориентация на руския национализъм.




Руско-турската война и ценностите на мира в спомените на Берта фон Зутнер и Верешчагин


Берта фон Зутнер и нейните спомени за Руско-турската война 1877–1878 г.


Берта фон Зутнер е родена в Прага през 1843 г. в семейството на австрийския генерал граф Кински. Тя се сближава със семейството на грузинската княгиня Екатерина Дадиани. Чрез княгинята среща и руския император Александър Втори, когото описва като "висока, импонираща фигура". След като семейството на Берта се разорява, тя работи като гувернантка, а през 1876 г. за кратко време е секретарка на Алфред Нобел в Париж. Наскоро след това заминава със съпруга си Артур фон Зутнер за Русия и се установява в Кавказ в семейството на княгиня Дадиани, като близо десетилетие преподава немски и други езици. В град Кутаиси Берта и Артур фон Зутнер преживяват Руско-турската война 1877–1878 г. И двамата кандидатстват да бъдат назначени като болногледачи. Берта и Артур фон Зутнер симпатизират на Русия във военния конфликт, но виждат със собствените си очи страданията и смъртта, които войната носи, както и средствата, с които се въздейства върху общественото мнение. Видяното им дава материал за преосмисляне на войната. Двамата започват първите си писателски опити, които им донасят известност и успех в родината.


След завръщането си във Виена в средата на 1880-те години двойката Зутнер посещава Алфред Нобел в Париж. Берта е потресена от желанието за реванш срещу Германия, обхванало парижките салони, заради поражението на Франция във Френско–Пруската война шестнадесет години по-рано. Настроенията в полза на войната й изглеждат лекомислени и опасни. Тук тя научава, че вече съществува антивоенно движение и решава да го подкрепи, като напише роман против войната. Тази нейна книга – "Долу оръжията. История на един живот" "Die Waffen nieder! ("Lay Down Your Arms!") излиза от печат през 1889 г.и бързо се превръща в едно от най-въздействащите антивоенни литературни произведения.


В спомените си Берта фон Зутнер описва преживяванията си от времето на Руско-турската война 1877–1878 г. В началото тя посреща войната като нещо естествено. Както в собственото си семейство като дъщеря на генерал, така и в семейството на княгина Екатерина Дадиани в Кавказ, чиито синове са офицери в руската армия, Берта фон Зутнер е обградена от военни. Но възпитаната в духа на преклонение пред войната аристократка, постепенно се променя под въздействие на преживяванията си в месеците на войната:


"... на 24 април Русия обяви война и веднага бяха прекосени р. Прут и арменската граница. Вестта беше толкова по-разтърсваща, защото Кавказ се оказа една от двете сцени на войната и заплахата от турска инвазия в Кутаиси бе една от възможните опасности.


Не помня да ни е било страх. Изпитвах и също толкова слабо чувство на протест срещу войната, както през 1866 и 1870 г...


Нашите симпатии (тогава във войните все още имахме "симпатии") бяха на руска страна. Ставаше дума да бъдат "освободени славянските братя", това бе паролата, която се чуваше отвсякъде около нас, и ние я възприемахме на вяра.


Впрочем, отекваше и един втори лозунг, вдигнат от живеещите в Кавказ мохамедани, от дивите планински народи, другарите на Шамил: призивът да се отхвърли руското иго. Всичко това звучеше много героично. Но не се стигна до въстание; Кавказ се оказа доста русифициран и лоялен. Синовете на страната наконтени в казашките си униформи преминаваха към бойното поле, за да бият турците. "Сотните" така се наричаха частите от сто ездачи, които доброволно се присъединяваха към армията, и ние ги виждахме да яздят под нашите прозорци.


...Естествено, всички останали около нас, бяха обхванати от червенокръстката треска: да правят превръзки за ранените, да изпращат чай и тютюневи запаси, да осигуряват на преминаващите части храна и напитки, да събират пари, да планират и провеждат благотворителни мероприятия - всичко за благото на бедните воини. Днес ми се струва, че можеше да има по-добро от най-доброто: да не ги изпращат там!


... аз, като не можех да се грижа вече за ранените, поне се стараех да помагам в организираните в тяхна полза представления, които бяха инсценирани от кутаиските дами. Помня една градинска вечеринка, организирана на т. нар. "Булевард" така се наричаше засадената с дървета площ за разходки, разположена сред града която събра гражданството на светлината на лампиони. Оркестрова музика (Боже, царя ни пази, потпури от "Живот за царя" на Глинка, Балкански марш, славянски песни и други подобни), павилиони за продажба и томбола. Между две дървета, ярко осветена, бе поставена голяма картина, която представяше трогателна сцена от бойното поле: на преден план една чудно хубава руска милосърдна сестра със сълзи по страните, бе нежно приведена над един ранен турски войник, като придържаше главата му, за да му подаде глътка вода. На заден план палатка, барутен дим, мъртви коне и избухващи гранати. Пред тази картина и аз пролях сълзи...


...Войната беше към края си. На трети март 1878 бе подписан мирът в Сан Стефано.


...Чувствителна към военната тема – "вече мразех войната със страст" – Берта фон Зутнер съотнася собствените си преживявания с настроенията в полза на една бъдеща война между Франция и Германия, с които се сблъсква в Париж при гостуването си при Алфред Нобел. В спомените си тя описва този за нея необясним възторг в полза на войната, на който се натъква в парижките салони:


Мадам Адам (близка приятелка на Алфред Нобел) беше известна като голяма "патриотка", което по онова време тогава означаваше: носителка на мисълта за реванш. ...Впрочем тя ни покани много любезно на един голям прием след няколко дни. От това соаре в спомените си съм запазила жив образ:


"Ах, мили бароне каза тя на мъжа ми "Вие сте ми толкова симпатичен, защото страната, която вие толкова сполучливо описвате във вашите книги, полудивият Кавказ, толкова ме очарова."
Известно бе, колко мадам Адам почитателка на Аксаков и генерал Скобелев харесва всичко руско. Тогава си мислех как може една жена да се занимава изобщо толкова много с политика. Колко неудобства и подигравки си навлича с това! И как може да се трепе още и с издаването на списание!


В салона на мадам Адам се бяха събрали много известни хора художници, писатели, политици и много хубави жени. Но и тук, сред артистичната и светска веселост, се носеше мрачната дума "война"; смяташе се за съвсем сигурно, че през следващата година ще се случи нещо, което впрочем не пречеше на хубавото настроение и което вероятно предизвикваше красиви надежди у запалената от стремежа към патриотична слава домакиня. По отношение на тези неща аз не бях вече така безразлична, както в младежките ми години. Вече мразех войната със страст и това лекомислено кокетиране с възможността за война, ми изглеждаше колкото безсъвестно, толкова и некомпетентно.


Както и тук, в Париж, така и преди това в Кутаиси, Берта фон Зутнер чувства настроението на обществото като "треска". С тази дума тя се дистанцира от общественото мнение, което се оказва на страната на войната. Именно тук, в Париж, Берта фон Зутнер научава, че вече съществува организирано движение за мир. Тя решава да се включи в него и да го подкрепи, като напише роман, който да изрази и популяризира нейните антивоенни послания. Тя се посвещава изцяло на борбата против "масовата лудост" на войната, като "насочва срещу нея перото си".


Берта фон Зутнер и Василий Верешчагин


След основаването на списанието "Долу оръжията", Берта фон Зутнер среща във Виена художника Василий Верешчагин, който представя картините си от Руско-турската война. Запознат с нейната дейност, той сам я кани на изложбата. Темата й е близка, картините на Верешчагин я връщат към времето и преживяванията от 1877–1878 г. Тя го описва така: "Среден на ръст, с дълга сива брада, жизнен, сладкодумен (говореше френски), страстно същество, чиято страст бе приглушена от ирония."


Картините на Василий Верешчагин са изцяло съзвучни с нейните чувства към войната. Шипка, Плевен – това са места, от които и Берта фон Зутнер с трепет е чакала през 1877 г. вести заедно със своите руски и грузински приятели. Берта фон Зутнер моли художника да опише преживяванията си и ги публикува в списанието. В спомените си тя описва срещата си с руския художник и неговия разказ за войната:


Сега искам да разкажа за Василий Верешчагин. Когато научих, че големият руски художник, който с четката си се бореше със същия враг, срещу когото бях насочила перото си, е във Виена, където е изложил редица от своите картини, побързах да отида в града, за да видя прочутите картини: "На Шипка всичко е спокойно", "Апотеоз на войната" и другите, които бяха наречени с подобни имена. Още в имената, които той даваше на своите картини, художникът изразяваше своето ожесточение, което наред с болката, движеше неговата четка. Забравеният в снежните преспи пост, потънал в снега до гърдите си това бе, което бе съзрял духът на Верешчагин зад познатата телеграма от бойното поле "На Шипка всичко е спокойно", както и една пирамида от черепи, накацана от алчни гарвани: така той бе нарисувал "Апотеозът на войната".


/Верешчагин/ - Може би мислите, че е преувеличено? Не, истината е, че реалността е много по-ужасна много често са ме упреквали, че съм представил войната от лошата й, отвратителна страна като че ли войната има две страни една приятна, привлекателна, и една друга, некрасива, отвратителна но има само една война, с една единствена цел: врагът трябва да изтърпи колкото се може повече, да загуби колкото се може повече хора - убити, ранени и пленени, да понесе удар след удар, докато замоли за пощада.


Пред картината "Апотеоз на войната", той ни обърна внимание върху надписа, написан с малки руски букви долу при ръба на картината: "Вие не можете да прочетете това, то е на руски и означава: "Посвещава се на завоевателите на миналото, настоящето и бъдещето. Когато картината бе изложена в Берлин, Молтке застана пред нея бях от неговата страна и му преведох думите нали посвещението се отнасяше и за него."


Една друга картина представяше покрито с дебел сняг шосе, от което тук-там се подаваха пръсти на ръце или крака. "Какво е това, за Бога!" извикахме ние.


"Не е плод на фантазията ми , а е факт, че през зимата, както в последната Руско-турска война, така и при други зимни военни кампании, пътят, по който минаваха частите, бе покрит с трупове който не е видял това, му е трудно да повярва. Оръдията, картечниците и другите коли затискаха нещастниците още живи с колелата си в коловозите, при което, за да не се повреди пътят, труповете вече не се изнасяха, а се сплескваха целите само тук-таме се подаваха отделни части, които показваха, че пътят е едно гъсто населено гробише."


"Разбирам казах аз защо ви упрекват, че показвате най-ужасното, което сте видели"
"Най-ужасното?" Не. Видях немалко драматични неща, на които обърнах гръб, защото не се чувствах в състояние да ги пренеса на платното; например преживях следното: Брат ми, който бе адютант при генерал Скобелев, бе убит при третия щурм на Плевен. Позицията, където той падна убит, бе завзета от врага, така не можах да погреба тялото на моя брат. След три месеца, когато Плевен бе превзет, отидох на това място и го намерих цялото покрито с трупове, по-точно със скелети; колкото и да търсех, виждах навсякъде само оцъклени насреща черепи и тук-там все още облечени в ризи и фесове останки, които сочеха с ръцете си някъде към далечината. Кой от тях бе брат ми? Разглеждах внимателно останките от дрехи, костите на черепите, очните кухини и Не можах да понеса това сълзите ми рукнаха и дълго не можех да се овладея от силния плач. Въпреки това седнах и очертах една скица на това място, което напомняше Дантевия ад. Исках да направя една картина с моята фигура сред всички тези скелети, но това не ми бе възможно. Даже след една година, след две години, щом сядах пред платното, рукваха същите сълзи от очите ми и не ми даваха да продължа и така не успях никога да завърша тази картина".


Съвсем сигурно е, че разказвам всичко това със собствените думи на Верешчагин. Именно тогава го помолих да повтори онова, което каза, в една статия, която да изпрати в моето месечно списание. Той изпълни тази молба и в книжка 7 и 8 на 1893 г. на "Долу оръжията", Верешчагин публикува горните спомени и добави и други към тях.


"За да се разбере по-добре какво е войната" разказваше още Верешчагин - реших да се убедя със собствените си очи: нападах врага с пехотата и дори се случваше, да водя щурма на войниците; участвах в нападенията и стълкновенията на кавалерията и заедно с моряците участвах в атаката срещу един миноносец. При един от последните случаи бях наказан за любопитството си с една сериозна рана, която едва не ме изпрати в отвъдното, за да продължа там наблюденията си."


Днес ние знаем, че в действителност неговата съдба бе да бъде отнесен от мина в отвъдното. Една от първите новини, която светът научи от Руско-японската война, бе потопяването на броненосеца "Петропавловск", който се бе натъкнал на една мина. И на борда бе Верешчагин, с молив в ръка и рисуваше един рязък тласък, един вик на болка от осемстотин гърла, и всичко потъна в дълбините. Верешчагин искаше да наблюдава епизоди от най-модерната война . Какви картини щяха да произлязат от това? Може би щяха да са също толкова невъзможни за претворяване, както сцената при Плевен има ужаси, които сковават ръката на художника или отнемат дъха на наблюдателя. Руско-японската война продължи масовата лудост. Вибриращата артистична душа на Верешчагин би изпаднала в лудост, ако бе опитал например да нарисува сцените, които се бяха разиграли по оградите от бодлива тел и вълчите ями.


Няколко години по-късно за да изчерпя тук целите ми спомени за Верешчагин се видях втори път с него; тогава той представяше във Виена Наполеновия цикъл картини. Кайзер Вилхелм Втори му бил казал при вида на една от тези картини:"С това, скъпи майсторе, се борите по-осезателно срещу войната от всякакви конгреси за мир".


...За много от големите фигури на движението за мир във втората половина на 19 век: Хенри Ричард, Фредерик Паси, Лев Толстой, Берта фон Зутнер, опитът и преживяванията им от времето на Руско-турската война допринасят съществено за техните антивоенни възгледи. Прозренията от 1877 - 1878 г. помагат на Лев Толстой и на Берта фон Зутнер да осъзнаят опасността от пропагандата на войната и злоупотребата с патриотизма и военната история в медиите, в училището, във възпитанието на момичетата и момчетата. Те достигат до необходимостта от изграждане на общественото мнение в духа и ценностите на мира и особено във възпитанието на младите поколения. Техните идеи против насилието и войната за дълги десетилетия привличат хиляди жени и мъже към пацифисткото движение.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK