Как българите посрещаха руснаците (откъс от военните репортажи на Евгений Утин)

Как българите посрещаха руснаците (откъс от военните репортажи на Евгений Утин)


Непознати репортажи от Руско-турската освободителна война, публикувани преди 140 години, бяха издадени за първи път на български език в книгата "Писма от България през 1877 г." от Евгений Утин /"Абагар"/ миналата година. Интересът към нея беше причина издателството да отпечата на два пъти още екземпляри."Дневник" за втори път публикува откъс от книгата. Този път от главата "Българите и нашите недоразумения".


Идеята за изданието принадлежи на писателя Георги Данаилов. Преводът е на журналиста Панайот Денев.


Безкрайният обоз на нашата главна квартира с всички части на военното командване се придвижваше бавно към новото си местопребиваване. Вероятно никой не знаеше къде е този пункт и чак когато влязохме в малкото селце Яйджий /село Масларево в община Полски Тръмбеш. Бел. прев./, се разбра, че е избрано село Горна Студена. Целият път беше еднообразен, тъжен и съвпадаше с общото настроение. Движехме се направо като в погребален марш. Жителите на българските села не ни посрещаха възторжено, на какво да се радват. Радостното беше малко. На първата почивка, на десет версти от Търново, около село Балван, населено главно с турци, донесоха при нас ранен войник, който кървеше. С още пет-шест други войници той бил изпратен да обезоръжи "мирните" турци. Тези мирни турци посрещнали нашите войници с пушечни изстрели. След нашите поражения имаше много такива случаи. Никой дори не понечваше да говори за тях, но срещата тук въздейства тежко. Видът на ранения войник казваше, че пътят ни не е съвсем безопасен. Усещането, че "мирните" турци надигат глави, засилваше обидата, изпитвана от всеки руснак, и страха, завладяващ българите. Уж беше естествено да не сме прекалено взискателни към българите, но малко неща ли изглеждаха естествени. Напротив, по време на неуспехите ни, ние особено враждебно се отнасяхме с българите. Беше ни обидно и тежко заради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги за всякакви пороци и престъпления. През това злополучно време, за което несъмнено бяхме виновни ние и само ние, особено често се чуваше при всеки удобен и неудобен случай:




- Е, това народ ли е, за когото си струва да си проливаме кръвта! Неблагодарни, глупави - и т.н и т.н.


Такива обвинения се чуваха често може би защото при прехода от Търново до Голяма Студена спирахме в български села, т.е. често се срещахме с българи. Поводите за сблъсъци бяха съвсем дребни и все еднообразни. Българинът не е бил сърдечно гостоприемен и веднага се чува упрек:


- Ама че народец! Да гинат всичките тия братушки!


Ако българин отговаря с лаконичното "няма", когато му искаме храна за конете или някоя кокошка, веднага се чува:


- Турците са знаели как да се справят тях! Ние нежничим, а ако хубаво ги напердашиш, ще запеят друга песен! Отгоре на всичко трябва да мислим и как да ги освободим!


Твърде често се повтаряха такива коментари, за да не повдигнат накрая въпроса – с какво са виновни българите и защо ги обвиняваме? Въпросът не е излишен, а напротив, достатъчно сериозен е, ако разбираме колко важни са добрите отношения между Русия и другите славянски народи. Да предположим, че обобщим мненията на отделните хора за цялото руско общество, практически само едно е важно - правителството да не се отнася враждебно с българите. И редом с това трябва да се противодейства на грешните възгледи, прокраднали се в обществото. Ето защо, когато сега читателите се запознават най-общо с официалното отношение към българите, доколкото то е отразено в гражданското управление, и след това, когато пред очите им е правдивата картина на бедите, сполетели българския народ, трябва да се обобщи неофициалното отношение към българите, т.е. да се направи преглед на всички обвинения, хвърлени върху тях и да си зададем въпроса - доколко тези обвинения са справедливи?


Едно от първите обвинения срещу българите, което можеше да се чуе в самата България, а и в различни вестникарски кореспонденции, е заради тяхната така наречена "неблагодарност".
"Неблагодарен народ!" – се чуваше във всеки разговор за българското население.


- Но разрешете все пак – нека се разберем, какво означава неблагодарност и в какво се изразява тя.


- Във всичко – отговаряха най-често. – Така ли трябва да се отнасят с нас? Така ли трябва да посрещат руската армия?


Нека попитаме – как в действителност българите посрещаха руснаците? Навярно никой няма да отрече, че през първия период на войната, т.е. до трудните дни, когато започнахме да търпим една след друга загуби, българите се отнасяха към нас най-приветливо. Навсякъде посрещаха войската ни като освободител и не пестяха нищо, за да изразят своята признателност. Още при стъпването ни на българска земя, при завземането на първия град Свищов, българите посрещаха армията ни искрено като освободителка от вековния турски гнет и тези приветствия ни съпровождаха до Търново, а предния отряд – чак до Стара Загора. Достатъчно е само да се припомнят посрещанията на руската войска в Търново, Казанлък и други градове, за да отпаднат безразборните обвинения в черна неблагодарност. През първия период на кампанията навред, където се появеше наша войска, българите я посрещаха с хоругви, затрупваха с цветя генерали и войници, с радост приемаха в домовете си офицерите и се стараеха да сторят всичко възможно само за да им е приятно на руснаците. Имах възможност да чуя много разкази за влизането на нашите войски в Търново, Габрово, Ловеч, Казанлък, Стара Загора и в други градчета и села. Очевидците винаги описваха възторженото посрещане, което са им устроили българите. Добре си спомням добродушните хазяи в къщите, където прекарах по няколко дни в Свищов, Търново, Пордим. Разбира се, и през първия период на войната е имало случаи на недоволство от българи, но те в по-голяма или по-малка степен бяха изключение и засягаха предимно тази прослойка, повече турска, но и българска, която вече имах случай да спомена, т.е. част от така наречените чорбаджии. Тъй като точно тази част от населението в селата и градовете имаха най-добрите къщи, не е за чудене, че много офицери предпочитаха да се настанят точно при тях. Ако се печелеше материално удобство, губеше се по отношение на гостоприемството и топлотата на посрещането. Между другото, точно заради някои турчеещи се българи често се създаваше мнение за цялото българско население.


Но, ако българите не заслужават упрек заради студенина и неблагодарност към руснаците през първия период на войната, това не може да се каже за втория нещастен период. След плевенските несполуки, след напускането на долината на Тунджа българите вече не постилаха пътя ни с цветя, не посрещаха руснаците с хоругви, хляб и сол, не изразяваха възторг при появата на нашите отряди и нека го кажем, имаха основания за всичко това. Обичта на народа никога не е платонична и тези, които искаха от българите в най-страшните за тях минути да се прекланят пред руснаците, само доказват, че нямат и най-малка представа за характера на взаимоотношенията между нас и славянските народи през последното столетие. Наистина изумителни бяха нашите претенции за благодарност, изискванията ни към българите за робско благоговение. Когато след несполуките те бяха обзети от ужаса от поголовно изтребление, ние усетихме известен хлад спрямо нас и веднага върху главите им се стовариха какви ли не проклятия. Без основания звучаха нашите обвинения за българска неблагодарност и те старателно бяха прогласявани в почти всички руски вестници. Ще посоча няколко примера. По време на похода от Търново до Горна Студена направихме почивка край малко село. Щом устроихме бивака, всички побързаха да изпратят някой казак или ординарец да потърсят в селото било овен, кокошка, яйца, изобщо някакви продукти. Всички бяха гладни. Селото беше на две версти и аз тръгнах с един офицер. По пътя срещахме вече връщащи се войници, почти всеки носеше провизии. Офицерът избърза, изпревари ме и влезе в една къщичка. Почти веднага се чу силният му глас – той викаше и ругаеше.


- За какво спорите? – попитах го, когато излезе на двора, последван от две жени.
- Лош народ! С добро нищо не става!
- Струва ми се, че вие не се отнесохте с добро към тях!
- Те могат да изкарат от търпение всеки човек! Каквото и да поискаш, казват, че нямат.
- Извинявайте, но те не са длъжни да ви дадат всичко, което поискате. Как очаквате да ви угодят, като им крещите отгоре на всичко!


Това, което не успяха да свършат заканите, го стори внимателната дума. Българките донесоха хляб и мляко и успокоиха моя разгорещил се спътник. Отиваме в друго село. Гладни са и хората, и конете, но конете са първата ни грижа. Никъде няма сено, няма и овес, хранят конете с ечемик.


- Дайте ечемик за конете – искат нашите.
- Няма ечемик, отиде всичкият – отговарят те.
- Значи животните да пукнат?


Българинът мълчи.


- Кажи де, защо мълчиш?
Никакъв отговор.
Ние се сърдим, гласовете стават по-силни, чуват се ругатни.


- А това какво е, не е ли ечемик? – казва някой и сочи към цяла купа, струпана срещу къщата.
Българинът обяснява, че не смее да пипа тази купа.
- Как така не смееш? Защо?


Турците, като напускали селото, се заканили, че ако хората приберат житото и ечемика от полето, върнат ли се, ще изгорят цялото село и ще изколят всички жители.
Руските неуспехи им напомнили тази закана и те оставили ечемика да гние на полето.


- Страхливци! Презрян народ! – прозвучава ругатня и се издава справедливата, разбира се, заповед ечемикът да бъде използван.


Друг случай! Няколко души влизаме в селски двор. Викаме, викаме стопаните, никой не се обажда! Отваряме вратата и в стаята, виждаме двама-трима малчугани. Възрастните са се скрили. Опитваме да поговорим с децата, но разбираме само, че майка им е отишла някъде. Питаме ги - нещо за ядене – хляб, мляко, отговорът е обичайният – няма! Естествено, всички разбират, че майката и бащата при приближаването ни са излезли от къщата, за да не бъдат принудени отново и отново да дават кокошките, хляба, яйцата ... Няма какво да сторим, махаме се от празната къща. Гладът не предразполага спокойно размишление за причините на това отношение на българите към нас и си тръгваме, отново проклинайки ги заради черната им неблагодарност. Без съмнение, такива факти могат да се посочат твърде много. Всъщност, строго погледнато, те са незначителни, не би трябвало да им се обръща внимание. Но точно такива случаи даваха основание на всички дрънканици за неблагодарността на българския народ. Какво да говорим, случваше се такива незначителни конфликти да подразнят. Човек пристига уморен, гладен, надява се на сърдечно посрещане, а неочаквано го лъхва студ и неволно си казва: Нали ние се бием заради вас! И неприязненото чувство към населението се заражда. Няколко пъти разговарях с българи за такива счепквания и признавам, че обясненията им заслужават сериозно внимание.


- Наистина по-добре би било, ако ние българите не давахме и най-малък повод да бъдем упреквани в неблагодарност, но влезте и в нашето положение. Цялата крайдунавска България, откъдето идваха най-много оплаквания, беше завзета бързо от руската армия. В завладените местности почти няма село, в което да не са влизали руски военни. Идват за първи път, посрещат ги добре, дават им всичко, нищо не им отказват. Тръгват си. След някое време идват други и тях ги посрещат гостоприемно, макар с по-малко радост и вече не така щедро. Идват трети и т. н. Запасите не са кой знае колко, скоро се изчерпват и често става така, че искат от българите продукти, каквито вече наистина няма. Така е – признаваха самите българи – случваше се да крием нашето, но и за това не бива да ни съдите строго. След като бяха раздали всичко, което можеха, мнозина скриваха някакви запаси за най-черните дни, за зимата, защото знаеха, че може да се обрекат на гладна смърт. Трябваше да мислят с какво ще хранят семействата си, с какво ще засеят нивите, с какво ще платят данъците, особено ако ги събирате не вие, а турците.


Нищо неестествено нямаше в тревогата, с която българите мислеха за черни дни. Тези им мисли сякаш бяха нравствена причина за студенината, заради която толкова ги обвинявахме. Но как да не се опасяваха тези хора за черни дни, когато цялата история, предшестваща днешната война между Турция и Русия, не подсказва нещо друго.


- Ние сме предани и благодарни на Русия – казваха българите – заради нейното желание и старание да облекчи бедственото ни положение, да ни освободи от тежкото мюсюлманско иго, но знаем добре, че между желанието и изпълнението му все още има цяла пропаст!


Така е, вместо да искаме благодарност преди да сме направили каквото и да е за българския народ, щеше да е по-добре да проумеем колко тежко са се отразили на крайдунавска България нашите предишни войни с Турция. Тези войни винаги завършваха със страшни жестокости. Турците отмъщаваха на българите за собствените си поражения и ги заставяха скъпо да платят за симпатията им към нас. Ние така се отнасяхме към тях, че те българите никак не можеха да разчитат на нашето съчувствие.


Всичко, което трябва да знаете за:
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK